Никола Инджов
В началото бе сонът. Николас Гийен

Може да се спори дали единствен сонът определя ритмиката и асонансите в поезията на Николас Гийен, но е безспорно, че белокосият мулат бе единственият световен поет, който постави за основа на цяла поетическа система танцов ритъм — като стил, като естетическа позиция, като социално поведение и в края на краищата като изблик на новаторски талант.

Но какво е сонът?

Проникновеният изследовател на кубанизмите в испанския език Естебан Родригес Ерера го определя в „Лексико майор де Куба“ като „народна танцувална мелодия, възникнала в Източна Куба“. Забележителният народопсихолог Фернандо Ортис съзира някои елементи на сона като остатък от примитивните танци на доколумбовите островитяни, тъй като ударните инструменти в музиката на сона са описани още от Бартоломе де лас Касас: раковина с пясъчни зърна в кухината — не са ли това днешните маракаси? Все пак — според Фернандо Ортис — сонът се налага като музика и танц едва след продължителната прегръдка на бели и черни хора, едва след обятието, което ражда заедно със сона хабанера, дансон, румба, конга, мамбо, ча-ча-ча и други всеизвестни ритми, израз на изключителните музикални способности на кубинския народ, своеобразен и много популярен принос на Куба в поканата за танц…

Но докато извън острова тези тропически танци идват и си отиват с бързоходната мода, то в самата Куба те си остават и до днес като непреходна традиция, като игра и свирня типично национални.

… Мъж със сламено сомбреро на главата, с бяла риза гуайавера, с високи токове на двуцветните обувки, и жена с широка пола, из разлюлените дипли на която всеки миг се появява абаноса на дълги източени нозе — който не е наблюдавал кубинския сон, той не е видял нищо в Куба!

В развитието на музикалния сон се забелязва под особен ъгъл развитието на кубинското общество към етническа консолидация. Възникнал във веселбата на бедни и отрудени хора, повечето с черна кожа, бивал спонтанно развлечение на роби и ратаи, на ваксаджии и амбулантни продавачи, уличен театър на любовни страсти и клетви за вярност, арена на изневяра, ревност и конкурс за най-красиво тяло — сонът се мулатизира и превръща в танц на етнически единния креолски салон, без да изчезне от дансингите на предградията и странноприемниците.

Има и други подобни случаи. Класическата сарабанда, изпълнявана дори при чествания на църковни консилиуми, е породена всъщност от ритуала на конгоанските жреци-магьосници…

Днес сонът е всекидневният танц на Куба, но ето още една особена негова характеристика. Той се оказа първият фолклорен вид, в който отпада анонимността на създателите. Запазил всички особености на народния си произход, сонът от доста години насам се създава от много талантливи композитори и певци. Двама от тях — Бола де Ниевес и Бени Море — разнесоха сона по целия свят, а в Куба постигнаха нещо, което направи силно впечатление. То е, че техните сонове преградиха пътя на чуждоземната естрада и спасиха националния подиум от механични външни влияния, от мултиплицираната по технически начин култура. Нещо подобно направи Микис Теодоракис за Гърция. Сонът остана в основата на съвременната кубинска естрадна музика — и тя е прекрасна със своята национална автентичност и със своята универсална стойност.

Но големият вдъхновител, големият подбудител на възраждането на сона, на превръщането му в естетическа опора бе не музикант, не артист, а поет — Николас Гийен. Преди повече от половин век той се появи в духовния живот на Куба със стихосбирката си „Мотиви от сон“, която разтърси застиналата в класицизма литература и веднага бе определена като книга новаторска. Както пише Анхел Аухиер, тази стихосбирка „на първо място представлява форма на поетичен изказ, извлечена от музикален жанр… артистичен мулатски продукт на основните елементи на креолското общество — афроиспанските. Освен това тя въведе в литературата негъра и неговите проблеми, тоест най-дискриминираната част на кубинското население, и то в един момент на голямо политическо напрежение, на социални и етнически сблъсъци“.

Сонът, превърнат в поезия, завладя кубинците, стана достъпен дори и на онези, които слабо или никак не разпознаваха буквите. „Той се предаваше от уста на уста — разказваше ми Николас Гийен. — Написан от мене в Хавана, сонът стигаше до родния ми Камагуей като анонимно народно произведение.“ Така или иначе, още първите книги на Николас Гийен го направиха поет на целия карибски район, чийто етнически състав е формиран също от бели испанци и черни африканци. Но тук има нещо съществено, което обяснява защо Николас Гийен се роди в Куба. Кубинската култура, в сравнение с културата на другите карибски и антилски народи, се отличава със силно национално самосъзнание, което е изградено несъмнено от социални идеи, възвестено още от „векът на светлините“. Сонът се танцува и на многобройните островни държавици около Куба, но само в Куба той съдържа сюжетите или идеите на социален протест в ретроспектива и перспектива. Уместно е да припомня думите на уругвайския поет Алфредо Гравина за Куба и за кубинците като обяснение на особената напредничавост на родината на сона: „Вчера бяха Бронзовият титан, забележителният освободител (генерал Антонио Масео, б.м.), Хосе Марти, апостол на революцията и поет от световен мащаб; Хосе Раул Капабланка, ненадминат шахматен шампион; Карлос Финлай, учен от първостепен разред; днес са Алисия Алонсо, неповторима балерина; Алехо Карпентиер, дълбок новелист и обновител на езика; Николас Гийен… поет уважаван и четен на петте континента…“

Това е така. Иска ми се да споделя, че едни от най-светлите часове на моя живот са преминали в общуване с Николас Гийен — в Хавана, в София, в Лима, в Москва, в Мексико, в университетски аудитории и във всякакви кръчми, в неговия и моя дом, в някое витошко ханче или в неговата „Бодегита дел медио“ в стара Хавана, пък и на съвсем официални приеми, актове, аудиенции…

Трябва да кажа и още нещо.

През 1952 година Световният съвет на мира награди посмъртно поета и героя на България Никола Вапцаров. Човекът, който връчи наградата в ръцете на баба Елена, бе Николас Гийен. „Благодаря ти, сине“ — му казала престарялата жена и оттогава насам нейните думи са останали в българската представа за смуглия кубинец, който имаше една-единствена родина, но бе почитан като син и от още един народ.

Истина е, че България прие с открито сърце човека и поета Николас Гийен, защото и неговото сърце бе отворено за нас. Още при първото си посещение той създаде забележителното си стихотворение „Малката пловдивска балада“. Ние не можем да забравим също така, че той откри на американския читател поезията на Христо Ботев, че първи намери общото в живота и съдбата на нашия гений и Хосе Марти. Той стана основоположник на този паралел, превърнал се в единен символ на два народа.