Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Пламък на вятъра
Латиноамериканската поезия - Година
- 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Очерк
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD (2012 г.)
Издание:
Пламък на вятъра
Латиноамериканската поезия
Антология
Доколумбова. Класическа. Съвременна
Превод, подбор и бележки: Никола Инджов
© Никола Инджов — превод, подбор и бележки
© Петър Добрев, художествено оформление, 2007
© Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2007
ISBN 10: 954-739-868-7
ISBN 13: 978-954-739-868-9
Редактор: Иван Гранитски
Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
Коректор: Соня Илиева
Предпечатна подготовка: Лима Аудулова
Формат 16/60/90
Печатни коли 21
Издателство „Захарий Стоянов“
Печат: „Образование и наука“ АД
На корицата: фрагменти от картини на Пабло Гуаясамин
История
- — Добавяне
Поет на един остров и на два народа — това е кратката формула за живота и творчеството на Жак Вийо (1942–1965), роден като хаитянец, загинал като доминиканец, когато населението на Санто Доминго се вдига в защита на своите елементарни човешки права и този бунт бе потъпкан от известните морски пехотинци. Жак Вийо пишеше на три езика — френски, испански и креолски, и представлява поради това крайно интересен литературен феномен. По-важното е, че той се изяви като най-висшият талант на оня остров, където бе построена първата католическа църква в Америка, но където с появата на Жак Вийо се установи едно не по-малко историческо богоборство. Богоборство в широкия смисъл на думата, тъй като поетичната му метафора „Има прах от човека в праха на света“ обръща наопаки не само библейските твърдения, но и социалните. Тази идея е главната в неговото творчество, да не забравяме, че е изказана в крайно изостанало място на света, от което освен съобщения за терор и потисничество никакъв друг полъх от широкия свят не е пристигал десетилетия наред.
Днес името на Жак Вийо съществува като символ на братското единение на доминиканци и хаитянци — пише доминиканският поет Педро Мир, който също така разказва как е дошла гибелта на поета: „Той командваше една въстаническа група, когато в нозете му избухна снаряд.“
Политическата борба на Жак Вийо може да се оцени по обстоятелството, че империализмът, който навсякъде в Америка се стреми да разрушава традиционния начин на живот, бе постигнал двата народа на острова да се изправят един срещу друг, подстрекавайки ги на базата на различните езици и на отликите от колониален характер. Испанският фермент у доминиканците и френският у хаитянците едва ли биха били причина за всичко това, но системата „разделя и владей“ използваше материалната и духовна изостаналост на двата народа. Мнозина още неизвестни обикновени хора извършиха същия подвиг, който извърши поетът — хаитянци и доминиканци смесиха своята кръв в общото сражение през 1965 година.
Жак Вийо наистина стана човекът-символ на тази обща борба, която предрича общо мирно бъдеще. Неслучайно в поемата „Нищо не трае колкото стонът“ драмата на народа е описана като общоостровна.
На мене ми се струва, че тази поема се родее с поемата „Септември“ на Гео Милев. Разгромът на народните маси и историческият оптимизъм в окончателната тяхна победа внушават констатацията, че навсякъде по света революцията намира в поезията свое безсмъртно продължение. Обратното е също вярно — поезията намира в революцията своите същински сюжети.