Архимиро Габалдон
Попътно (Откъс)

И все казвам, че не мога да говоря,

че не трябва да говоря,

че в мълчанието трябва да остана,

да сложа ръка на уста,

да затисна сърцето си, та да млъкне,

да дочакам да ида при мама —

тя ме чака,

тя се скри под земята

и там ме очаква.

Тя също мълчеше

и стонът й бе също мълчание

… но ласката й бе като радостен ураган

и падаше като дъжд върху сух пясък,

и пламтеше като огън в зимно огнище

… но аз не млъквам, аз говоря,

и викам, и роптая.

Мама ме очаква…

Очаква ме земята… мълчанието.

Говоря на вятъра, който моята въздишка ще отнесе

и ще разпръсне по света спомена за мене.

Говоря на морето, което ще измие моята мъка,

на слънцето, което ме ослепява

и ме оставя между мъгли.

Но говоря,

постоянно говоря,

за да говорят моите думи за мене

след смъртта ми.

Кой съм аз?

Никой не ме познава,

отдалечен съм от тебе и от въздуха, който дишаш,

отдалечен съм от пространството, което те обгражда,

от мене самия съм отдалечен…

Кой ли ще ме познае?

Търся се и не се намирам,

и никой друг не ме намира,

но ако някой върви със смъртта —

ще го попитам,

ще го попитам отблизо

… но и той остава в мълчанието

и мълчанието не отговаря.

Всичко се отрича,

всичко се спасява,

всичко се затваря —

само аз отвън —

пуснат луд,

спокоен,

и мисля, че съм мъртъв

… не ме викайте

… мълчание

… тук има някой умрял.

И мъртвите говорят,

и мъртвите се усмихват,

и в часа на плача

мъртвите остават в мълчанието.

Мълчание, защото стене

един мъртвец.

Млъкни, жена!

Какви горчиви сълзи,

какви сълзи

замрежват моите страдания!