Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2012 г.)

Издание:

Пламък на вятъра

Латиноамериканската поезия

Антология

Доколумбова. Класическа. Съвременна

 

Превод, подбор и бележки: Никола Инджов

 

© Никола Инджов — превод, подбор и бележки

© Петър Добрев, художествено оформление, 2007

© Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2007

 

ISBN 10: 954-739-868-7

ISBN 13: 978-954-739-868-9

 

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: Лима Аудулова

 

Формат 16/60/90

Печатни коли 21

 

Издателство „Захарий Стоянов“

Печат: „Образование и наука“ АД

 

На корицата: фрагменти от картини на Пабло Гуаясамин

История

  1. — Добавяне

Причината за живота… Изразът може да се използува само за необичаен човек, а Марио Несторов наистина е бил непредвидим и неразбираем. За него ми разказваха в емигрантската аржентинска провинция Чако. Син на българи, той прописва поезия на испански език. Осемнадесетгодишен още, получава първа награда в традиционния литературен конкурс на престижния вестник „Кларин“. Наградата означава назначение в редакцията на вестника и стипендия в юридическия факултет на университета в Буенос Айрес. Но Марио Несторов е неотделим от пампата на Чако и се завръща там, без да се възползува от спечеленото чрез поезия. Доктор Георги Мишов, свидетел на онези години, казваше: „Марио бе скитник между природа и хора…“

Поезията — тя е причината за живота на Марио Несторов. Стиховете му тук представям не в мой превод, а в моя редакция, защото не съм ги и виждал на испански, но ми ги преразказваха — да, преразказваха — на български в Лас Бреняс, в Пресиденсия Саенс Пеня, в Берисо, в Ла Плата и в други селища на нашите емигранти в Аржентина. Както и в една крайпътна кръчма из дългия път от Буенос Айрес към Чако, недалече от град Росарио — свещено място за изконната аржентинска поезия.

Доктор Георги Мишов казваше още: „Бе странен пътешественик по градчетата и полята на Чако. Неговото брадясало лице и приведената му фигура носеха злата си съдба с невинна усмивка…“ С такава невинна усмивка той идва да види прародината на кръвта си след Втората световна война. Но пак е призован от Чако и се връща там, където умира през 1948 година.

Край