Песен за светкавицата и гърма

(Образец от ритуалните песни на парауханите — обитатели на крайбрежията на езерото Маракайбо. Това племе, преживяло толкова много времена и пришълци, днес е на изчезване. Настоящият текст се пее по време на буря, представлява нещо като заклинание към природните стихии за живот в мир и хармония с тях.

Необходим речник:

Ньеру — жена. Изразът „мома Ньеру“ означава примерно невеста или жена, готова за семеен живот.

Пупинья — дом.

Маама — майка, мама.

Палю — рогозка.

Те’и — татко, свръхчовек, който няма нищо общо например с християнския бог. Той е същност.)

Една мома бе в одая запряна.

Един много висок момък

дойде да пита за момата Ньеру.

Говорил му някой за такава мома

и тръгнал той да се жени за нея.

И стигна така до Пупинья,

и казва на майка й,

че търси отрочето нейно за сватба.

„Тя с никого няма нищо,

пък и аз нищо не искам“ — майката каза.

А момата от одаята всичко дочу.

Пита той и разпитва

какво ще му струва,

какъв подарък.

„Казвам, че няма цена, че момата

остава си тук, не всеки

може да я отведе!“ — майката казва.

Понечва той да я зърне само,

а майка й пак не дава,

но той е могъщ —

и майката пада в несвяст

от буйния дъх

на много високия момък.

И той размени две-три думи

с момата, пък тя

отваря одаята,

защото той вече бе й харесал.

Той бе много, много висок момък.

Тя се нагизди и излезе.

„Да вървим!“ — момъкът каза

и момата пое с него.

Всички помислиха, че тя

намери си мъж на място,

щом тръгна покорна след него.

Мина не мина време,

майка й се освести,

освести се и попита:

„Къде ми е дъщерята?“

„Тя тръгна“ — отвърнаха хором.

„Ах, знам аз кой я отведе?“.

Намаза се цяла с балсами

и право към неговия дом.

Но неговия Пупинья

бе пазен от будни стражи,

тя ги помоли да влезе.

„Ах, маама, колко скърбим,

че не бива да влезеш, такъв е

редът, ако влезеш —

всички умираме, всички!“

„Тогава така ще умрете“ —

и тя издуха в лицата им

своята сила вълшебна.

Паднаха всички в несвяст.

Майката влезе,

момата й там я чака.

Майката троши вратите,

девойката й говори:

„Маама, тук съм!“

Много, много високият момък

бе полегнал и хвърляше пяна

върху Палю, изтощен

от вълшебната майчина сила.

Избягаха мигновено двете,

завърнаха се в земята своя.

Тогава небето се заоблачи,

времето сякаш бе пратено от Те’и.

Облаци, тътени, светкавици

и мълнии.

„Ах, маама, по-добре

да не ме беше отвела.

Ах, маама, тук ще умрем,

тук ще ни убият“.

„Не, ти не умираш,

и аз не умирам,

ти остани вътре,

мене отвънка ме остави“.

И майката отиде там

да следи за времето,

и времето

вървеше, вървеше —

и си отиде.

Когато майката се завърна,

проясни всичко с полъх могъщ.

Бурята мина-замина,

хората питат-разпитват.

„Нищо не е станало, нищо.

Дошла си е дъщеря ми!“

Досетиха се тогава,

че заради нея били са

тия светкавици, тия

гръмове, тия мълнии.

Полетът на момъка,

на много, много високия момък

била светкавицата, а гърмът

било неговата ругатня,

че изпуснал момата Ньеру,

без да я докосне дори.

… Това разказват старците

в бурните нощи

след песента и когато

спокойствието настъпи.

Тогава

гърмът и светкавицата тръгват

да настигнат момата.