Енрике Лин
Градове

Видения са градовете.

Стига една ученическа тетрадка,

за да създадеш абсурдния живот на поезията

в първото й детство:

странната повдигнатост на многостенния Дюреров куб,

болката, която не боли меланхолично.

Две бели мишки карат въртележка

със скоростта на неврозата.

След шейсет дни обиколка

по широкия свят като в клетка,

аз се съсредоточавам в една само мисъл:

мишки, които карат въртележка.

Бяло, космато, смалено кълбо,

разделено на две половини.

Те скачат, за да се съединят,

и между тях има сексуални разводи

или утешителен секс.

Където бяхме същества, излизат неща,

отчасти познати, познати отчасти.

Като време за всеобща омраза… пет минути.

Градовете сакато да се загубиш на улицата

завинаги в тази част на света, никога в друга.

Какво не може да ни даде същото,

ако всичко се завърне, с две думи,

съществото е скъпернически подобно на различния.

Слънце на първия ден, каква голяма точка!

И за поезията, и за твоята работа.

В широкия свят като в клетка

точа опасен инструмент!