Габриела Мистрал
Да пиеш вода

Запомних ръцете, които

ми даваха да пия вода.

 

В долината на Рио Бланко,

където Аконкагуа извира,

дойдох и се надигнах да пия

от водопадната струя,

свлечена като грива, бяла

и ледена заискрила.

Устни допрях, обгори ме

оная вода свещена,

три дни устните ми кървяха

от аконгагуанската глътка.

 

В долината на Митла веднъж

след пътища дълги и слънце,

склоних се над кладенец — и

прихвана ме един индианец,

за да не полетя надолу,

а главата ми като плод

между дланите му остана.

Пих аз, каквото пих,

лицето му и моето лице,

и почувствах в блясък на мълния,

че от Митла е моята плът.

 

А на остров Пуерто Рико

в синевата на ден безкраен

при стихнало тяло и море бурно,

под високите палми родилки,

девойка една благородна

разчупи ми орех кокосов

и пих като дъщеря тяхна

материнска вода от палми.

И по-сладко не съм оттогава

ни духом, ни тялом пила.

 

В дома на моето детство

вода ми носеше мама,

между глътка и глътка аз виждах

как от стомната тя отпива —

колкото се надига главата,

толкова стомната се снишава.

Все още долини помня,

все още чувствувам жажда.

Навярно вечността е да бъдем

такива, каквито бяхме.

Запомних ръцете, които

ми даваха да пия вода.