Висенте Уидобро
Балада за невъзвратимото

Идваше към мене заради усмивката,

заради своето милосърдие

и сменяше часовете на деня.

Нощното небе ставаше небе предутринно.

И морето бе плодородно небе, пълно с птици.

Цветята излъчваха камбанна радост

и сърцето ми ги вдъхваше полудяло.

Вървят дните, минават

по дължината на годините.

Къде си?

Погледът ми расте.

Самотата напразно отваря врати

и тишината ечи от някогашните стъпки.

Сърцето ми нараства,

уголемяват се очите ми,

и бих искал да помоля за други очи,

за да ги сложа там, където моите свършват.

Къде си сега?

Кое място на света леденее

от твоя поглед?

Сърцето ми нараства като морска гъба

или като коралите, които

стават острови.

Безполезно е да гледам звездите

или да разпитвам побелелите камъни.

Безполезно е да гледам това дърво,

което последно ти каза сбогом

и първо ще те поздрави — ако се върнеш.

Ти си нещо от далечината.

Нищо друго.

Дните минават и те търсят.

И за да те следва навсякъде,

времето сладко пее,

докато раната затваря мигли да заспи.

Нараства ми сърцето,

раздалечава хоризонти.

Избухва в небето.

Нощта знае чие сърце е по-вгорчено.

Следвам цветята и се будя

от самота на самота.

Следвам вълните и се губя

от самота на самота.

Скрила си някъде светлината, но къде? Къде?

Дните вървят и те търсят.

Ранените дни, короновани с тръни.

Търсят те пътищата по земята

от самота на самота.

Застрашително нараства сърцето ми.

Отиват си цветя и треви.

Мирисът им повява като камбанен звън

от друга провинция.

Идат други погледи и други гласове.

Иде друга вода в реката.

Идат други листа в гората.

Всичко е променено.

Нищо не се връща.

Отидоха си пътищата,

отиде си времето.

Отдалечи се завинаги и реката.

Ще се разсипе сърцето ми над света

и вселената ще ми стане сърце!