Никола Инджов
Двоен човешки череп

Четири крупни фигури се възвишават в чилийската поезия като върхове на висок хребет. Това са Габриела Мистрал, Висенте Уидобро, Пабло Неруда и Никанор Парра.

Габриела Мистрал има щастливата съдба да бъде първият литературен Нобелов лауреат на Латинска Америка. Наградата й е отредена за творчество, което преодолява съществуващите до нея традиционни мотиви в т.нар. женска поезия, например еротизма, така характерен за американския постмодернизъм в началото на века. В нейната чувствителност има забележима еволюция — от най-интимните й преживявания, свързани със самоубийството на любимия човек, със страданието по нероденото дете — до проникновения в еврейската душевност, до децата и до народите на Америка и въобще до вселенските измерения на човека. Висенте Уидобро е без съмнение хронологически първият голям съвременен поет на испаноезична Америка. Докато Габриела Мистрал споделя, че поезията — това е автобиографията на автора, то Висенте Уидобро по-скоро прави биография на времето. В естетически смисъл така може да се изтълкува идеята му да обедини в една собствена система всички авангардни за епохата (двадесетте години на века) литературни школи. За това спомага и обстоятелството, че той започва формирането си като поет в Сантяго де Чили и в Буенос Айрес, а след това продължава в Париж и в Мадрид. „Едно стихотворение се отглежда по същия начин, по който природата отглежда едно дърво“ — казва той. Добре е да се знае, че той се опълчи против сюрреализма — необикновена позиция в латиноамериканския свят. За сюрреалистите той пише, че са „докарали поезията до банален спиритически трик“. Неговият лирически герой може да се определи с неговите собствени думи: метафизическо животно, натоварено с мъка и скръб…

Пабло Неруда е поетът с най-голямо значение в своето поколение, може би е и най-известният по света чилийски поет. Не само заради Нобеловата награда, която получи малко преди смъртта си. Той е най-близко до реалния живот на хората, поезията му е отклик на събития със световен смисъл. Той извърши един изключителен експеримент — книгата „Всеобща песен“, която представлява голям цикъл поеми, вдъхновени от миналото и настоящото на Америка. Редом с този огромен труд са малките му лирични книги, в които има стихове за испанската война, за Сталинград, за любовта. Той стига дори до херметизъм в поезията си — това е поредно доказателство за изключителната разностранност на неговия талант.

Най-малко познат на българския читател е Никанор Парра. Но именно той изглежда оказва най-силно влияние на новите чилийски поколения в поезията. Творчеството му е поетичен израз на груби прозаизми, на изненадващи психологически ефекти, на странно раздробяване на мимолетното преживяване. Той пише, че среща във всекидневния живот същността на поезията си. Общо взето, тази кръвна връзка с действителността го прави независим и самостоятелен спрямо всякакви литературни моди, всякакви литературни призиви. И по същата причина — един от най-интересните днешни поети на Чили и на целия континент.

… През моя дом в Хавана по стечение на редица обстоятелства преминаха много хора, някои се заседяваха по-дълго около чашата с вино, около една чилийска китара. Идваха там от чилийците стария белетрист Мануел Рохас, автор на забележителния роман „Син на крадец“, поетът и есеистът Поли Делано, а китарата бе на Патрисия и Хорхе, които представляваха пред Куба правителството на Салвадор Алиенде. Когато станаха ония трагични събития в Чили през 1973 година, в дома ми остана само китарата. Кой знае защо тя ми напомняше двоен човешки череп. Тогава в Чили имаше много смърт.

Години по-късно срещнах в Богота поета Гонсало Рохас. От ония хора остана само поезията им — казваше той. Самият Гонсало бе преживял дълго изгнаничество в Германия. Както и Елохио Суарес — поетът, който живя у нас, който погреба на наша земя единия от синовете на Луис Корвалан и изчезна по дългите емигрантски пътища. Той ми даваше книги на чилийски поети, а свои книги се стесняваше да ми подари. От тези книги избрах чилийската поезия, която представям тук.