Марта Канфилд
Монтевидео вчера

На Исабел Жилберт

Вече вървим между руини, всичко

наоколо на гробище мирише и нечий

глас призраците вече призовава

към обсада.

Призраците са с лица от нечия обич,

обич, разширена от страдание и тъга,

която в зениците завинаги разпилява

балкони от вчера с яки колони,

решетки с цвете, желязо, разяло

потайни двери, където усмихнат

керамичен калдъръм просветва —

последна стража на непорочни хора.

Растителна голота под градинските стрехи,

от стара лозница надалече прострени,

там зрялото грозде вече никой

не ще достигне, никой, никой,

ако само отблясък от души тревожни —

недосегаеми споменни дебри —

(слова на болка върху листа безплодни)

завинаги не остават в моята памет

от моите улици,

от Монтевидео вчера —

25 май или Бартоломе Митре,

Ринкон или Саранди, Сабала, Цитадела,

моите площади и моите фонтани

с бронзови ангели, чуплив мой рай цветен,

моите дървени порти с ковани

лъвоподобни чукчета,

и моята кръгла Панорамна кула,

към която по улици тесни възлиза

откъм кръстопътя Хулио Еррера

и с опакото на дланта си мокра

разтрива клепачи, и бавно говори:

„Толкова сън, сънят е пораснал!“

 

В същия миг Алфредо отсреща

сваля шапка, покланя се бавно и после

изпарява се сякаш в нищото на една кула,

на една привечер, на една улица, на един мирис,

които само голямата болка

би могла да възвърне за миг в живота

през тази привечер на изгнание и носталгия,

когато земята цяла е гробище,

и минувачи напразно показват,

че окото ми слепешком ги пресича,

че отчуждено от любов

през призраците минава,

през празните силуети,

чието царство бе въздухът,

чието настояще — прахът…