Алберто Карабайо
Родина

Защо не те назовавам повече с горчивата

и влажна болка, която узрява.

Защо мога единствено да отворя очи,

за един миг само, за един миг само, за един миг.

Защо на пощата се отказвам от своето име

и защо гълъбите падат, щом долетят.

Защо насън чувам музика и я следвам,

и буден чувам музика и я следвам.

Защо не ми стига плача, не ми стига, ясно, че не стига,

и пълня нощта с незаконородени деца.

Сякаш цялата голота влиза в една дума

и се облича в символи от приятели скъпи и мъртви.

С езика, с който облизвам хляба, се оплаквам

от звънките и диви имена на улиците.

Вдигам от столовете въоръжени слова — не струват.

Разполагам с мелодии. Къде са пръстите.

Обувам се, тръгвам — и никъде не стигам.

Срещам огледала, карти и подобни букви,

едно дърво понякога — да го приближа и да се

загледам.

Защо болката е така жестока без повод и без окова.

Когато отварям врата, изглежда, че тръгвам завинаги,

тръгвам от гърбове

и се наместват последните улици,

евкалиптите,

мостът Караско, летището

през нощта —

                        в часа на казармените дискотеки.