Саул Ибаргойен Ислас
Тук

Тук, в килията, тук,

където мечтаем за студ,

където спим на колене,

където денят и нощта

са една и съща безцветна кожа,

където очакваме ослепени

като Черни шапчици

в най-лошата гора,

очакваме,

очакваме тук

да дойдат и да ни завлекат,

да натикат между устна и устна

страшната затворническа храна,

да ни окачат като кирливи

парчета от меса и кости, които шептят,

парчета от родина, която не беше

по хълмите,

не съществуваше по улиците,

ни в детството, ни под слънцето.

Тук очакваме.

Познахме всички насилия

на тялото срещу тяло,

на ръката, която изтръгва

уши, коси, очи,

неподвижни утроби,

която разделя вика от езика,

която чупи твоята дума,

която извива и разтрогва черва

в твоята няма голота,

която вкарва всичкия ти въздух

в гнусни и мъртви води,

за да повръща устата и да назовава —

а понякога и да вдишва.

 

Тук очакваме.

Фабрикуваме писма ти да ги четеш,

неща от кости, от нишки, от метал.

Някои отдавна сме умрели,

други, без съмнение,

ще продължим да знаем как се мре.

Небето е кръгло

и от земята винаги изглежда синьо,

макар че на много места

земята е също синя.

Спящи на колене,

увиснали, унищожени,

разкъсани от желязо —

ние имаме тишината,

която вие дочувате.

Имаме тишината,

която ни кара да растем и да пеем.