Фелипе Новоа
Скрип кръжи по града

Чудовищно скриптят

улиците на града.

Скриптят

костите на Хуан,

твоите, на Хосе

и моите собствени.

Скрипти семейната трапеза

и дори лъжицата празна скрипти.

Голям скрип идва от изби,

задава се от пресечки,

от покриви пада.

И когато полицията убива някой студент,

скрипът се възражда с удар,

скача като гладен ягуар,

разваля порядъчния живот на богатите,

сякаш кратер се връща към предишна лава,

сякаш равнина разтърсва предишна грива —

и смъртта се изпълва с пеещи птици.

Тогава подлеците се влудяват.

Запушват уста.

Изтезават.

Осакатяват.

Заковават врати.

Развращават.

Обездомяват.

Развихрят терора ведно с лихварството,

обвити в одежди от пищни безумия.

Нямат вече зеници, а искри от ненавист.

Не спят, защото се плашат от съновиденията си,

както от думата народ

или от думата радост.

Дъвчат без почивка,

поглъщат страната с кравите й и с плодовете й,

гълтат ненаситно, за да победят страха.

И докато преживят — дочуват звука на Апокалипсиса,

обаче не престават да се тъпчат.

Сега, когато в Монтевидео скрипти пролетта,

градът има необичаен начин да се огледа в небето,

има гъвкавостта на момиче, заплувало в залива,

има яснотата на цвете

или зародиш на героизъм върху мекия пясък на брега,

отворен за любов към морето свободно.

Град на Непокорния равнинец,

гъвкав индианец, ти силно развихряш вълните,

ревеш като десет хиляди бика в небето,

принесени в жертва, родино,

на твоите тъмни стародавни богове.