Никола Инджов
И една нова дума

Дванадесет години в съзнанието на много хора Уругвай съществуваше не като страна, а като народ.

Този народ бе разпилян по всички краища на света, неговия приглушен говор се дочуваше в парижките бистра, в мексиканските университети, в хаванските радиостудии. Понякога и аз се докосвах до този народ в часовете на разговори с Марио Бенедетти в Куба или посредством приятелството ми със Саул Ибаргойен Ислас в земята на ацтеките. На мадридското летище ни се кръстосаха веднъж пътищата с Алфредо Гравина. „Изгнанието е ателие за облаци“ — прошепна той в обичайния за него миг на отдалечаване от събеседника.

От време на време до мене достигаха писма от Марио Арреги, земеделецът, който денем ореше полето, а вечер пишеше разкази. Дъх на уругвайска пръст дъхаше от продълговатите пликове.

Но всички останали бяха народ без отечество наоколо, Уругвай представляваше нация от емигранти, нация в изгнание, exilio на испански. Изгнанието породи цяло течение в поезията. Поради общността на езика, книгите на уругвайските поети се издаваха лесно в десетина световни книгоиздателства и така се образува литература, посветена на родина, която „не съществуваше по улиците, ни в детството, ни под слънцето“. Книжовност, създадена от творци, които, преди да бъдат или да станат писатели, бяха политически противници на диктатурата и отидоха в изгнание заради политическите си убеждения.

Но никоя страна не може да остане без поезия и без поети в себе си. Не става дума за дрипавия китарист, който проси с песни в подножието на Паметника на независимостта в Монтевидео, не става дума за шепата мъже в просторната пампа покрай великата Сребърна река, които, слезли от конете, нещо напяват, нещо премислят на глас. През тези дванадесет години поезията в Уругвай се появяваше в позиви, в писма до отделни граждани. Поетите се появяваха също — подобно на Иберо Гутиеррес, чийто труп бе оставен на централния площад на Монтевидео с тринадесет куршума в гърдите и със следи на електрическа горелка по ръцете и лицето му. Това бе на 27 февруари 1972 година. По това време в цяла Америка мнозина поети се появяваха пред очите на своите народи по същия начин и със същата съдба — Отто Рене Кастийо в Гватемала, Леонел Ругама в Никарагуа, Хавиер Еро в Перу, Виктор Хара в Чили, Рони Лескуфлер в Хаити, Карлос Марижела в Бразилия, Рита Валдивия в Боливия, Франсиско Урондо в Аржентина, Архимиро Габалдон във Венецуела, Роке Далтон в Салвадор… Друг един уругваец поет, Хорхе Салерно, излезе от дълбоката нелегалност ранен, потърси спасение в пампата, но там бе застигнат от полицията. Не го доубиха, обаче не извикаха и лекар. Оставиха го да му изтече кръвта и го гледаха с очакване на вик за пощада.

Свидетел на тази смърт разказва, че той успява да прошепне три свои стиха. Следните:

Испанци, англичани, португалци, сега — янки…

Два века работим под слънцето тежко,

само за да сменим господаря си ние.

Поетите Иберо Гутиеррес и Хорхе Салерно представляват поезията на затворите.

Но освен от затворници и изгнаници — exiliados, сред интелектуалците на Уругвай имаше и трета група, така наречените insiliados. Тези, които не попаднаха в затворите, не можаха да отидат в емиграция, които останаха по някаква причина, може би заради „вътрешната памет“ на човека в родината си. Insilio е нова дума, ново понятие, което трудно се превежда на български език. Означава точно обратното на изгнание. Тогава да опитаме да го разберем — след като изгнанието, exilio е насилствена прокуда от отечеството, то тогава insilio е насилствено въдворяване в отечеството. Марио Арреги бе именно въдворен в отечеството си. Страшно ли е било това под дълбокосиньото равнинско небе на Уругвай, във въздуха на хубавия град Монтевидео, в озарението на река, която прилича на океан, и обратно — океан, в който се усеща движението на река? За тези години старата поетеса Клара Силва бе писала: „Аз съм болна от смърт“. Едно от последните й стихотворения е във формата на молитва. Въдворените в отечеството бяха болни от смърт, така е било, защото когато потърсих през 1985 година Марио Арреги в Монтевидео, намерих само спомена за неговия жесток и самотен край — от отчаяние, както ми казаха.

Пролетта на 1985 година в Монтевидео бе великолепна. Завръщаха се изгнаниците. Саул Ибаргойен Ислас, току-що пристигнал от Мексико, ме заведе на летището, за да посрещнем с хиляди хора заедно Марио Бенедетти. Завръщаха се не само изгнаниците — завръщаха се затворниците и се появи побелелия за осем години карцер Раул Сендик. Излизаха на улиците въдворените в отечеството — те също имаха по лицата си следи от изгнаничество или затвор. Сега нашата поезия трябва да преоткрие родината ни — казваше Саул. Тя се оказа не само култура, издържала на диктатурата, но и борба против унижението на човека, на идеалите му, на мечтите му. Сега трябва да пишем за свободата с горчиво познание за нищетата на духа. Какво е свободата? — питаше се той.

Опитвах се да разбера какво е свободата в Уругвай. Съзирах нейните черти в отприщения народен порив към нов свят, в масови обществени акции, в демонстрации, в предизборна кампания, но аз съм тих човек, аз виждах тихите белези на свободата.

Книжарниците на Монтевидео… Сврени в градски безистени, извоювали си място между могъщи универсални магазини, тези книжарници подкрепяха и разума, и сърцето ми с полъха на свободата. Продавачите, нека условно ги наречем продавачи, бяха млади студенти с горящи очи, които знаеха съдържанието и идеята на всяка книга там, стиховете наизуст — и всеки въпрос на купувача биваше последван от мила и умна беседа за книгата, за автора, въобще за литературата. Не купувайте тези книги, казваха ми те, и сочеха натрупани в ъглите произведения на „масовата култура“. Те бяха с предишните лакирани корици, но от очите на продавачите светеха по-примамливо новите книги на Уругвай — от Марио, от Саул, от Алфредо, както казваха студентите.

Сега си мисля за казаното от Марио Бенедетти — ние трябва да произнесем нова дума в американската и в карибската поезия. Каквато и да бъде тази дума, тя непременно ще прозвучи в книжарниците — тези храмове на уругвайската свобода, пред които ще се прекланям цял живот.