Карлос Херман Бели
Секстина за неравните

Сега аз съм магаре, вгледано в кобила —

залък за кон, не за магаре залък,

опасвам от страст разцъфнала роза,

но колкото и да немея под бряста,

петият ми крайник се нежежава

и нощем дори свети.

 

Винаги съм обичал тайнствената нощ

досущ на кобилата моя прилична —

денем тъй дива и тъй непокорна,

която ме вижда не повече от магаре,

особено щом под горделивия бряст

дотътря се с вкусна роза в устата.

 

Когато бленувах да опаса роза

или в душата на нощта да нахлуя,

по-самотен от ден или бряст,

бил съм за неудържимата кобила

безполезен и аз като минаващ ден.

 

Но угасне ли нощем лъчът ми дневен

и заради бряста розата ме забрави,

как ще се омагарча отново?

О, нощ, да става каквото ще става,

пази деня, магарето пази,

кобилата и бряста неподвижен!

 

Знам, че никога роза на бряст

не се отдава ни нощем, ни денем,

муле някое мое ще пожелае кобила,

но от розата само бодили намирам

и недостъпната нощ ме влудява, защото

аз денем съм бряст и съм магаре.

 

Макар че са магарешки моите свойства,

мисля, че бряст съм в съдбата голяма

пред необятния праг на нощта,

защото ленива е моята стъпка.

Заспало животно до самата роза,

живея и умирам заради кобила.

Ни бряст съм за розата, ни съм магаре

за моята дива и двулична кобила,

само дето денем вървя след нощта.