Алехандро Ромуалдо
Отговарям вместо един черен палячо

Тук лежи Сам Браун. Тук почива неговото колело,

което той въртеше с нозе като тенджера или планета.

Далече от дивото си детство, от сексуалната си

треска,

от там-тама и кипящия танец.

Далече. Остави в детството си леопарди,

        жерави и екзотични цветя.

Тук лежи, по-студен от луна, по-тъжен от вино,

разлят и тъмен като чаша мед за всички буболечки на разрухата.

Едно семейство арлекини се моли за него. Звездите на цирка

плачат и гаснат,

смъртта е предателско колело, мълчалив ягуар,

тя идва отвисоко — и от всяко време —

 

като запален плод през всеки сезон пада.

Тук лежи Сам Браун, по-бледен от огледало

в смъртната трева.

Последният му костюм не дрипясва —

костюм за финалното представление,

когато трябваше и той да падне

заедно със завесата на живота и колелото.

Да се помолим смъртта да не ни даде да кажем нещо.

Да се помолим смъртта да ни раздели леко.

Да се помолим да изчезнем като илюзионисти.

Да се помолим смъртта да дойде като странник,

който ни пита колко е часът.

Защото Сам Браун вече е неподвижен.

Защото тук лежи Сам Браун като сляп слънчоглед.