Никола Инджов
Ръка от мумия

Перу е в подножието на Мачу Пикчу, перуанската поезия — в подножието на Сесар Вайехо… С него свършва една литературна епоха, но започва друга. За този поет пиша в края на книгата под въздействието на същата метафора — където е той, времето се разделя на минало и предстоящо. Преди Гения имаше перуанска поезия. А след него?

След него Перу като че ли позагуби в интелектуално отношение белезите си на Инкеанска страна. За световния турист, който пълзи по руини на дворци и напоителни системи, както и за световния търговец, който обира на безценица произведенията на инкеанското тъкачество, Перу е все още земя на екзотични пейзажи, отмрели другаде занаяти, индиански пазар и пазар на мумии. Да, през последните години — примерно между 1985 и 1990 — по високите андски плата се видя нещо като треската за злато, но това бе всъщност стълпотворение на археолози от целия свят при някакво огромно находище на инкеански мумии. Аз със собствените си очи наблюдавах как изкопаваха от земята мумифицирани тела. Това не бяха усуканите със златошити материи египетски фараони, това бяха друг вид хора, съхранени, но незнайни, извадени от недълбоки общи гробове, но неразпознати все още и с недатирани живот и смърт. По тайнствените пътища на мълчаливия и беден народ ръце, крака, глави от мумии се появяваха в магазинчетата за сувенири и дори в някои антикварни книжарнички. Така например една антология на перуанската поезия на мене ми бе предложена заедно с ръка от мумия в израз на уважение и приятелство.

Но перуанските интелектуалци имат друга амбиция и тя наистина е повлияна от естетиката на Сесар Вайехо. Те искат да наложат обновен образ на отечеството си, в който образ да личат не само чертите на инките, но и характеристиките на модерния свят в Перу. Той съществува. Изкуството със своята универсалност е на първо място, макар днес на голямата перуанска литературна висота да няма поет. Но има двама белетристи — Варгас Йоса и Еченике. В Перу обаче поезията по традиция се възприема като по-съдбовна. Поет в Перу означава нещо като поет в Русия — дано читателят си спомни написаното от Евтушенко, че поетът в Русия е повече от поет. Така и в оная мила на сърцето ми земя.

Съдбата на поетите там е като на Хавиер Еро — убит на млада възраст в партизанския отряд в историческата област Аякучо. Или като на моя приятел Сесар Калво — излязъл на широкия обществен простор от непроницаемите недра на перуанската джунгла с болест, която е непозната на съвременната медицина и не се лекува. Или като цяла плеяда съвременни поети, опитали емиграцията в Хаван или Париж. Между тях Антонио Сиснерос. А може би и като родения в един и същ ден на една и съща година с мене Артуро Коркуера… Поет, повече от поет — означава съдба в нелитературни пространства. За Перу и перуанците може да се каже, че това са пространствата на борбата за истинска национална идентичност на страната им. За измъкване от колониалния калъп на екзотиката. За освобождаване от снизходителното внимание на света, което се насочва към мумиите, а не към живите хора.

Става дума за класическа етнокултурна ситуация. Тя определя и появата на Сесар Вайехо. Споменавам името му контекста на латиноамериканския модернизъм.

Той започва от никарагуанеца Рубен Дарио като опит за обновление на застиналия класицизъм, повлиян от метрополната испанска поезия. Могъщият талант на никарагуанеца увлича поети от почти всички латиноамерикански страни в процес, който в историческа перспектива не изглежда само литературен. Поради което и самото понятие модернизъм тук има неевропейски смисъл. Не на експеримент, а на обновление, не на разрушаване на една естетика, а на създаване на нова. Проблемите на формотворчеството са на по-заден план.

Насочването на съдържанието към просторите извън литературния салон — ето това е същността на латиноамериканския модернизъм. Може би по тази причина Перу и досега ражда най-много поети, които са повече от поети. Не им е чужд политическия мотив, социалният протест е втъкан в поезията им, солидарността с унизените и оскърбените и приобщеността им към въоръжени стълкновения са силови полета на поетите извън поетическата им мисия. Случайно ли е, че създаденото в Уругвай движение на въоръжени градски партизани „Тупак Амару“ продължи в Перу? Сега, когато пиша тези редове — април 1997 година, тупамаросите са завзели японското посолство в Лима и държат там пленени десетки дипломати. Само за да ги чуе светът ли? Или заради нещо повече? А в Аякучо, където загина Хавиер Еро, съществува все още партизанската войска на движението „Сияйна пътека“. Каквито и характеристики да се дават на тези младежи, предимно недовършили студенти, както и да ги наричат — маоисти, фиделисти, геваристи — те са перуанци и са там заради своята представа за бъдещето на Перу. Не се ли среща тази борба в еманацията на перуанския дух — поезията?