Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Пламък на вятъра
Латиноамериканската поезия - Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Никола Инджов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD (2012 г.)
Издание:
Пламък на вятъра
Латиноамериканската поезия
Антология
Доколумбова. Класическа. Съвременна
Превод, подбор и бележки: Никола Инджов
© Никола Инджов — превод, подбор и бележки
© Петър Добрев, художествено оформление, 2007
© Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2007
ISBN 10: 954-739-868-7
ISBN 13: 978-954-739-868-9
Редактор: Иван Гранитски
Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
Коректор: Соня Илиева
Предпечатна подготовка: Лима Аудулова
Формат 16/60/90
Печатни коли 21
Издателство „Захарий Стоянов“
Печат: „Образование и наука“ АД
На корицата: фрагменти от картини на Пабло Гуаясамин
История
- — Добавяне
I. Природата
Санта Мария и Сан Пабло са две безкрайни реки.
Всички покрай бреговете познават убийствената им сила.
Отдавна вече сме си казвали, че Бог е побеснял.
Сега вали, вали немилосърдно върху пропасти и хълми.
Потресени хленчат птиците из обезкрилените дървета.
Някой, защото е човек, е извикал от страх… Вали.
Някой, защото е жена, е родил от страх под дъжда
и е докарал на света черен ангел с празни очи.
Животните вече бягат, животните мучат оглушали.
Водата се вдига, водата всичко в своето безумие повлича.
Кой не се бои от водата?… Кой не се е боял от водата?
В локви със злокачествени риби се излива небето.
Реките се стряскат и възвръщат проклетите си привички.
Земеделци, коняри, овощари — бягайте от долините!
Бог е сърдит, Бог иска своето жертвоприношение!
Яростни са реките, щом тръгнат веднъж към билата.
Да ги погълне земята, злокачествените риби да ги изпият!
Но кой може сега да възпре пришествието на разгневения Бог?
Санта Барбара прехвърля молитвена броеница от пясък,
но и нейната молитва е безсилна вече.
II. Бог
Грохот, мълнии, тътен — защото Бог е сърдит, сине мой.
По темето на небето летят талиги, впрегнати в ранени бикове.
Вият кучетата на ангелите. Архангелите чупят свещи.
И дъгите не искат да пият вода от пътя на океана.
И Бог вече не вярва, че е осенен от светлини и перуники,
защото Бог е сърдит и гневно тъпче облачните цветя.
Сигурно ще вали. Сигурно божият гняв ще препълни реките.
Аз ще затворя вратата, та Санта Барбара благословена
да ни уварди от злото, което иде-приижда.
III. Молитвата
Ах, вече ти казах, казал съм ти вече, сине мой,
че Бог е страшно сърдит без светлини и перуники.
Защо твоята майка бе тъй добра,
а баща ти — простосърдечен?
И защо ти приличаш на двамата, сине мой?
Ах, вече дърво не става по тези пътища дълги!
Ах, и въздишка дори от огнищата ни не остана!
Всичко, което ръцете ми и сърцето ми сътвориха,
всичко отиде за Божия гняв и лудостта на реките.
Гробище само, гробище мрачно и хладно остана.
Оставаш и ти, сине мой, да гледаш света с очи
така вгорчени, така прилични на моите очи.
IV. Дръзка справедливост
Бедните искат да видят Бога в трон от лиани, богатите
не искат, те го държат в кресла от полиран метал.
Но бог наказва бедните и възнаграждава богатите.
Затова трябва да съдим Бога на трибунала на живите,
та белким узнае как непоносимата болка тика човека
към нищетата всеобща, към самоубийството. Реките
няма да върнат нищо, което са завлекли по пътя.
Те са съдружници на морето, а морето е зъл съдружник
на Бога в бурите, жаден за нашите жертвоприношения.
На кого трябва да кажа… Пред кого трябва да плача…
Какво лошо сториха моите ръце, та ме наказваш така?
Не ми остана сърце вътре в сърцето ми наранено,
за да плача, за да викам, за да стена отново и отново.
Бог трябва да бъде изправен пред трибунала на живите —
без кръстове и без рози, без свещи и без вощеници!