Рикардо Миро
Родина

О, моя родино тъй малка, на провлак един вгнездена,

най-пламенно слънце ти свети, небе те обзема най-синьо.

И цялата музика твоя отеква дълбоко у мене,

тъй както шуми прибоят в еховитата раковина.

 

Понякога страх ме обзема, когато към тебе заничам,

че пътя обратен душата не може докрай да съзре.

Навярно не бих и почувствал, че толкова те обичам,

ако не бях орисан да доплувам до друго море.

 

Родината — тя е споменът… Отломъци от живота,

увити в изгнилите дрипи на тъгата или любовта,

обветрената ми палма, мелодията ми самотна,

прегърбената ми стряха, под която цъфтяха цветя.

 

Родината… Тесни пътеки, през детството извървяни,

прокарани в приказен сумрак към синята далнина;

големи и стари дървета, от звездния дъжд осеяни,

които нашепват за древните отминали времена.

 

Не тези високомерни кули със шпилове във позлата

и не това морно слънце, което увяхва по тях —

върнете ми ствола, на който изрязах тайнствена дата,

където за пръв път целувах, където за пръв път мечтаех.

 

О, мои зеленясали кули, обичани и далечни,

по вашия звън предвечерен носталгия чувствувам аз.

Видях много кули прочути, камбани видях дълговечни,

но никоя друга звънарна, о, мои кули далечни,

не знае да пее, да екне, да звъни и ридай като вас!

 

Родината — тя е споменът… Отломъци от живота,

увити в изгнилите дрипи на тъгата или любовта,

обветрената ми палма, мелодията ми самотна,

прегърбената ми стряха, под която цъфтяха цветя.

 

О, моя родино тъй малка, побираш се ти смирено

в трептящата сянка, която нашият флаг очерта.

Навярно си толкова малка, за да може човек като мене

непокътната да те носи в сърцето си по света.