Хосе Карлос Бесера
Блус

Нямаше нужда от още един пристъп на самотност, за да зная.

Плувах по морето в посока, непозната на моите ръце.

Където бе обитавала любовта и където бе имало царство

е останала само една стена. И тревата я покорява.

Останал е само един бял лист, над който замръквах.

Където капеха светулки от нощта, чисти като показна истина.

Останал е само един повей случаен.

И където една жена учредяваше своите целувки

са останали само дървета, склонени от вятър.

И нямаше нужда от думи.

Сърцето не е сълза,

но може да замъгли лицето.

Прозорецът е вгледан в тъгата.

Опирам лакти в миналото и твоето отсъствие

прониква през мене сърцето ми да оближе.

Въздухът е ръка, погалила моето чело.

Челото ми, по което личи луна

и някакъв глас извайва забрава.

Луната се вдига като дим

измежду руините на вечерта.

Много рано е в тази синева без образ.

Нямаше нужда да избухва самотността

с праха на една стопена целувка.

Нямаше нужда

нощта да се запомни в сълза.

Устни, слисани от забрава,

приливи на море,

облачен шум, в който се дочува есен…

Има моливи с форма на време, чаши за вода

с плуваща в тях вечер,

корени на дърво като изваяна ръка —

и занемарена.

Има погледи и писма, където нощта

пуска нищото в ход

върху букви, свързали

знаците на пътешествия.

Тук е вечерта.

Който е влюбен, може да се обвие в нея.

Тук е вечерта, за да отбележи едно отсъствие.

Светът сънува на моите гърди

като дърво, застигнато от зима.

Не ни трябваше вечерта, а също и тези цигари,

чийто дим изглежда като изпаряваща се ръка.

Ще презимува нощта на моята гръд.

Нямаше нужда да зная.

Няма значение.

Очаквам още ненаписано писмо,

в което забравата ме определя за свой наследник.