Росарио Кастелянос
Парабола на изменчивата

По-рано, когато си говорех за мене самата, казвах:

аз съм това, което съм,

и оставам в моето тяло, в моята възраст

да се извършва процеса,

при който семето става дърво,

а камъка — статуя.

И може би бе истина. Истина.

Но, ах, осъмвах покорна като бръшлян,

опряна на стена подобно на влюбения,

който се кълне, че е друг.

И после разпръсвах наоколо

с твърдостта на дъб

шумната самота, гостоприемната сянка,

и давах на странника

— на острието на паметта му —

вярното свидетелство на моето сърце.

За мене това бе понякога отдих,

понякога порив,

щастие и ужас, винаги две противоположности,

готови да се унищожат

и да съсипят победения по-скоро.

Всеки час изместваше някого, всеки час

напусках някоя обител, в която

ни една лоша свещ не намирах

и не бе възможно нещо да оставя.

Завладявах мъжете, коронясвах се с тях,

за да захвърля плячкосаното далече.

Ето ме тука на края и все още.

И с какво лице ще приема смъртта?