Никола Инджов
Ни победа, ни поражение

Вероятно златният век на мексиканската поезия е деветнадесети век. Тогава художественото слово бе придобило изглежда една съкровена мисия — да изгражда Мексико като родина на мексиканците в сложно психологическо пространство. Така отдалечено от Бога и така близо до Съединените щати — по метафоричния израз на един президент.

Какво е било това пространство аз можех да си представя и по днешните дни, които преживях в Мексико. Днес може да се забележи, че мексиканският живот като че ли се развива в няколко исторически пласта. Единият е на нивото на етническите общности в голите и непристъпни планини, където все още съществува в чист вид индианският расов тип. Или пък все още има остатъци от партизанските отряди на Панчо Вийя и Емилиано Сапата — кое поколение вече хора извън закона? Вторият пласт е на — нека така да ги наречем — всекидневните хора. Земеделци в плодните равнини, скотовъдци из просторни пасищни територии, пристанищни работници, нефтотърсачи, строители, чиновници, студенти. И третият — интелектуалният елит на нацията, постигнал изключително много в музейното дело, археологията, архитектурата, съхраняването на фолклора и традициите… През деветнадесети век е било необходимо да се култивира чувството за единен народ и единна държава. Това е мисията на поезията и тя я изпълнява с гениални страници, написани от десетки поети. Сред тях са предвестниците на политическия либерализъм Салвадор Диас Мирон и Мануел Гутиерес Нахера. По-късно в мексиканското общество зазвучават гласовете на Амадо Нерво, Хосе Хуан Таблада, Ефрен Ребойедо, Рафаел Лопес — това са модернистите или обновителите на поезията. И двете групи обаче имат заслуги за консолидацията на националното съзнание.

Това е победа без поражение.

В същото време е начало на грандиозен естетически спор, който често приема формите на политическия или нравствения сблъсък. Става дума за дълготрайната полемика между поетите националисти и „обезкоренените“ поети, по израза на епохата. През двадесетте и тридесетте години възниква — и аз я усещах дори през осемдесетте години на нашия век — идеята да се утвърждава самобитното мексиканско изкуство за сметка на противопоставянето на универсалното. Както образно пише един изследовател, „в съответствие с такава идея мексиканецът трябва да предпочита романите на Федерико Гамбоа пред романите на Стендал, или с други думи — Федерико Гамбоа за мексиканците, Стендал — за французите…“

В тази полемика изгрява таланта на могъщи и неповторими поети като Рамон Лопес Веларде, Алфонсо Рейес, Карлос Пелисер, Хосе Горостиса, Росарио Кастеянос, Хайме Сабинес. И звездата на Октавио Пас — мексиканският Нобелов лауреат за литература.

Испанският език в мексиканско произношение е напевен, но поезията на Мексико е отдалечена от това „кантико мехикано“. Тя е изпълнена с много социален заряд. Впрочем, социалното е характерно за цялото мексиканско изкуство. И живописния монументализъм на Сикейрос, Диего Ривера и Ороско представлява в края на краищата пластично превъплъщение на народния живот. Такава е съвременната мексиканска поезия, която не е чужда нито на експеримента, нито на модернистични и модни влияния. Доминиращ в нея е сюрреализмът. В полемиката за националното и универсалното сюрреализмът е като че ли тази естетическа система, която може да примири и двете страни. Универсалният сюрреализъм всъщност се адаптира към мексиканския национализъм. В резултат се получава странна и понякога трудноразбираема поезия, ако не си видял Мексико.

Живях в Мексико, когато се съставяше антологията на мексиканската поезия като част от стотомната библиотека на мексиканската литература. По стечение на обстоятелствата и благодарение на незабравимия ми приятел поетът Мигел Гуардиа усещах нещо от свръхусилието, което съставители и изследователи полагаха, за да подберат представителното и стойностното измежду десетки хиляди автори и книги. Освен това литературния период бе характерен с нещо непознато за мексиканските книжовници — за пръв път, независимо от възвисената национална традиция и намерената като че ли мярка за универсалните ценности, за пръв път в текущия поетичен процес не се обособяваше каквато и да е доминираща тенденция. Новите поетични поколения бяха притъпили остротата на полемиката за националното и универсалното посредством разширения тематичен кръг. Мексиканската поезия винаги с едни и същи слова е изразявала и бунта, и копнежа на човека, създавала е лирика и епос със същия словесен фонд, но младите от осемдесетте години изглежда придаваха ново съдържание на употребената в поезия дума, без да създават неологизми. Струва ми се, че този своеобразен ефект се дължеше на обстоятелството, че универсалната литература в Мексико започна да се олицетворява и чрез творчеството на испаноамериканци. Вместо далечния презокеански и презисторически Стендал идваха уроците по универсалност на перуанеца Сесар Вайехо, на чилиеца Пабло Неруда, на уругваеца Марио Бенедети, на кубинеца Хосе Лесама Лима. Това бе нещо ново и много привлекателно като синтез на национално и универсално.

В края на краищата в стотомната библиотека антологията на мексиканската поезия зае два тома, обхващащи развитието на това изкуство от 1814 година до наши дни. Извън тази антология останаха поезията на маите и поезията на ацтеките, устното стихотворчество, създавано и днес по рибарските крайбрежия на два океана, в дивите мексикански планини. Съдбоносно за този неспирен процес е обстоятелството, че в Мексико все още съществуват големи етнически общности, наследници на доколумбови племена със самобитна култура. Тъкачеството, грънчарството и примитивната живопис по сплъстена дървесна кора вървят редом със стихотворчеството. Този поетичен пласт не може да бъде обхванат, но той се изучава в специален държавен институт, където бивах често по покана на работещия там писател Хуан Рулфо.

Стотомната библиотека на мексиканската литература бе издадена за една година и бе разпродавана в магазините за хранителни стоки от веригата „Аурера“.

Всяка седмица абониралите се за тази библиотека получаваха по две-три книги от нея. Продавачките ги слагаха до кафето, виното, хляба…

В мексиканския космос, където първите образци на национално изкуство са отпреди четиридесет столетия, поезията е най-съкровеният израз на основните морални постулати на обществото — победи без поражения, победители без победени!