Фернандо Чарри Лара
Пътник

Знаеше си той, необичайно място.

Безкраен миг,

суровост. Трапезария обширна като отвращение.

По-насам почивката, нямата покривка,

свечеряване

в сянката на спомен по лицето.

Упоритият час го затваря самотен,

затваря и брата по участ,

който плаче под своите мисли.

Всеки път различно място — като любовта.

Един бавен салон,

където попътните привидения, винаги на групи,

нахлуват изведнъж с фенери и с възпоминания.

Разговори, думи понякога, крила,

шепот наоколо. Една хапка

като ухапване по устата.

И върху масата, непозната и неподвижна,

стишената белота на ръце.

Би искал да се събуди между мъртви

докато времето глуховато бяга.

Мисли така, докато около него

мухата на съня, вестникът,

пламтящата книга на женска пола

нищо не значат.

Какви тела, какви взори — жилава

меланхолична вълна идва

и в нощни процесии

пътниците не заспиват, а напредват

с куфарите си помежду огледала и бели униформи,

усмихнати, сами, сомнамбулни,

пешком, олунени

към подземната спирка на влакове празни.