Никола Инджов
Камък, небе и нищо

Когато думата „нищо“ трябва да означава нещо, странникът си спомня, че освен непоклатимите очертания на живота — хляб, вино, стряха, любов, надежда — има и миражи, има, да, точно копие на всичко това, но то се появява за един само миг и е недосегаемо, надига се в очите човешки там, където всичко останало е пустиня, включително хляба, виното, стряхата, любовта, надеждата… Като такъв мираж се появи и изчезва колумбийският надаизъм — литературно течение в поезията на шестдесетте години, чието название е производно от понятието „нищо“ — nada на испански.

Късно, много късно пристигнах аз в Богота. Надаизмът бе прекратил съществуването си. Нито списанието на дванадесетте поета излизаше, нито пък някой от тях се мяркаше из средищата на артистичната бохема. От техния сарказъм, от бунтарството им, от богоборството им през 1985 година бе останала само пустинята, чието миражно отражение или копие бе странната им, хаотична, примитивна, словоохотлива поезия. По едно печално стечение на обстоятелствата неколцина от поетите надаисти бяха загинали в автомобилни катастрофи, другите — в катастрофи литературни. Бяха замълчали.

Разбирах мълчанието им, когато се опитах да пресека на 21 улица първомайската демонстрация. Работници и студенти, само работници и студенти вървяха мълчаливо и по тротоарите редом с тях се движеха също така мълчаливо полицейски отряди с пластмасови щитове.

И хората с извезани кадифени знамена, и хората с Дремещия кондор по копчетата на мундирите сякаш очакваха единствения вик, който би прозвучал като сигнал за вечния бой последен, но викът не идваше. Този вик не дойде и от надаизма. Толкова по безперспективна изглежда тяхната шумна поява преди три десетилетия, но тогава все пак е имало някакъв протест — защото надаизмът бе опит за съпротива срещу академизма на дотогавашната колумбийска поезия, кръв от друга група в литературния живот на страната. Сега аз чета и превеждам стиховете на надаистите с чувството, че съм тридесет години назад във времето. Където са и те — Гонсало Аранго, Хайме Харамийо, останалите без име…

Но защо си мисля толкова за надаистите на Колумбия? Може би защото и самият мене думата „нищо“ или понятието за нищото ме хипнотизират. Аз съм като пилота на оня самолет, който лети през есента на същата тази година над вулкана Невадо дел Руис и, озадачен от пепелния стълб в небето, съобщава на контролната кула, че „там няма нищо“. А „там“ в тези часове вулканът заливаше със седемметрова нажежена тиня цял един двадесетхиляден град, по-голям от Помпей. Така и аз, когато произнеса по някакъв повод, че „няма нищо“ — характерен български израз, съзнавам интуитивно колко много неща има все пак в сърцевината на израза.

Литературна Колумбия днес се свързва предимно или единствено с Габриел Гарсия Маркес, но ето едно негово признание: „Ако не беше «Камък и небе», аз не съм сигурен, дали щях да стана писател…“. Нобеловият лауреат има предвид възникналата отдавна, в годината на моето раждане, литературна група „Камък и небе“, самонарекла се така по заглавие на големия испански поет, приютеният от Америка Хуан Рамон Хименес. От тази група до годините на моята зрялост достигна престарелият бард Едуардо Карранса, в чието творчество се забелязват като че ли най-ясните характеристики на течението — възвръщане към класическата форма, сонета например, в един некласически живот. В един свят с четири партизански движения, с първичен порив към революция на всяка цена — и потискан не с пластмасови щитове, а с недремещите арсенали на казионното, на консервативното, на реакционното. Историята на колумбийския нравствен и класов сблъсък показва като че ли, че понякога един едноличен, самотен като нелегално дело литературен път, може да се осъществи по-благотворно от груповия „изъм“. Така ми се струва, след като познавам двама такива самотници — единия по творчеството му, а другия и от една незабравима среща.

Първият е Порфирио Барба-Хакоб. Вторият е Луис Видалес, поетът на борбата на работническата класа, предвестникът на новия свят. Единствената му поетична книга „Звънят звънци“ е началото на авангардизма. Издадена е през 1926 година и до днес му носи славата на новатор и обновител. И ако казах в началото на тези бележки, че спрямо надаистите бях дошъл късно в Богота, то спрямо Луис Видалес не бях закъснял. Имах шанса да го посетя в дома му, няколко часа след като информационните агенции бяха разнесли вестта за награждаването му с голяма за 1985 година международна награда.

Старият поет ме посрещна на прага… Такъв израз става за начало на сантиментален мемоар, но наистина старият поет ме посрещна на прага на дома си, само че беше по пижама. „Току-що си отиде телевизионният екип, който ме интервюира по повод на наградата. Питаха ме защо съм по пижама. Отговорих, че поезията е раждане, та затуй ги приех по пижама и в леглото“ — и от леглото водеше с мене хубав разговор, в който имаше всичко: и самоирония, и спомени, и котарашки погледи към случайната ми придружителка, и дъх на червено вино. В едни прашни куфари се оказа, че има няколко екземпляра от втората му книга — „Обрериада“, т.е. „Работничество“, тази втора книга е засега и последната му, в нея са напечатани десетки стихотворения, които е разпилявал по вестници и списания след 1926 година.

И все пак, защо само две книги в един осемдесетгодишен живот? Защото много пъти ме вдигаха насила от писалището, отговори ми той. За осемдесет години живот аз съм бил арестуван четиридесет и два пъти — от всички колумбийски правителства, дори и от тези, които някога ме изпращаха с дипломатически мисии по света. И ми надписа „Работничество“ с ласкав автограф — „На големия български поет…“. Но аз не съм голям поет, вие въобще не знаете какъв поет съм — понечих да му кажа. „Щом си бил в моя дом — значи си голям поет“ — така завърши тази среща.

Помня този дом с човека в леглото, затрупан от прашни куфари, от папки някакви, също прашни, така може би изглежда някой под лавата на вулкана Невадо дел Руис в градче, по-голямо от Помпей, и другаде в Колумбия, чието съвременно величие идва наистина чрез литературата.