Никола Инджов
Оснежените евкалипти

Малцина знаят, че Еквадор е родината на последния император на инките — Шири Атачалпа. Не са много въобще онези, които свързват тази страна с цивилизацията на Мачу Пикчу. Почти нищо не се знае за действителното пространство, на което се простира държавата. В географско отношение това са високите Анди около вулкана Чимборасо, горната част на загадъчната и непристъпна Амазония, тихоокеанското крайбрежие, островите Галапагос… В историческа перспектива Еквадор е мястото, където Испания започва да заселва новооткрития свят с прекрасни градове — като Кито например; установява властта на католическите крале върху местното население, живеещо в друга епоха; налага католицизма като обединителна религия на езически племена; и търпи на същия този терен поражения, когато Америка се надига за своята независимост от метрополията…

Из Кито аз вървях с очи, ослепени от снеговете по евкалиптите, и с лице, загоряло от слънцето на екватора. Вървях в компанията на млади писатели, които олицетворяваха в голяма степен расовото разнообразие на еквадорския народ. Но и неговата културна автентичност. Защото, въпреки че в Еквадор почти няма съхранени паметници от доколумбовите цивилизации, индианският пантеизъм оказва силно влияние върху новата литература на страната до наши дни. Индианският пантеизъм всъщност е главният елемент в синтеза на националната действителност и общочовешките проблеми. В началото е могъщата фигура на поета Хорхе Каррера Андраде, когото за съжаление не успях да сваря жив. Известна е и така наречената „гуякилска група“ писатели, които през тридесетте години установяват връзката на Еквадор с литературните ситуации на континента.

Трудно е да се докаже, особено от чужденец като мене, че магическият реализъм, който покори света, води началото си сякаш от Еквадор. Тази естетическа система се свързва преди всичко с колумбиеца Габриел Гарсия Маркес и с гватемалеца Мигел Ангел Астуриас. Но трябва да се знае, че в еквадорската словесност има цяло течение с индианистични творби, между тях и поезия. Част от съвременното еквадорско стихотворчество се създава на езика кечуа и аз притежавам една прекрасна книга, написана на говора на инките в наше време, която ми подари Симон Савала.

Високо до евкалиптовите гори над Кито и ниско при крайбрежието на Гуаякил кипи видимият еквадорски живот. Но има и живот невидим — той е в непроходимите джунгли на Амазонията, в подножието на няколко вулкана със нежни шапки. От оная зеленоснежна бездна излизат от време на време червенокожите еквадорци с товари стока за популярните народни пазари. Те носят тъкани, направени от чиста вълна, боядисани с природни багри; вълшебни с пъстротата си керамични изделия. Невидимият живот в джунглата на еквадорската Амазония излиза на широкото пространство с изкуство. Така и Еквадор се появява вече пред очите на света с поезията си. Неколцината поети, които опознах за десетина дни там, имат пред себе си още дълъг живот — защото са млади, и имат блестяща литературна перспектива — защото идват от скрития живот на един народ с редки артистични способности.