Луис Пастори
Марамби, далечна индианка

Марамби, далечна индианка,

къде ще те видят по земята очите ми?

И моите ръце — какво пространство трябва да обгърнат,

        за да те намерят?

От каква далечна луна слиза твоята тъга?

Към какво паднало дърво твоята тишина те привързва?

Къде е гласът ти, луната ти портокалова в морето?

Къде е твоята раковина и твоето пристанище утаено?

Твоето мълчание, твоето име, твоето безкрайно разстояние?

Твоят глас рисуваше във въздуха,

а сега бяга от неизтощимия воден часовник на световете.

Самотност остана от твоите очи и коси,

        избягали от ръцете ми.

Самотност от твоето тяло, от твоята кожа,

        обърната в моите думи.

Самотност от твоята чиста усмивка.

        Самотност от всичко твое.

Каква светлина ще разсипят твоите зеници?

Какви думи ще минат между твоите устни?

Удари, Марамби, барабана на твоите спомени!

Приспи очите си във водата, където луната струи и златее.

И се върни! Въздушно цвете, зелен клас,

луна преполовена…