Мигел Отеро Силва
Освободителят

„Орах в морето…“

Боливар

Само сянка мършава като дърво без клони.

Само бледен лоб. И очи бездънни.

Само сянка пъргава, нервна, дребна…

Като всички сенки тя трептеше.

 

Бе безкрайна сянка и народ безкраен.

 

Цял народ с бавни селяни андински,

с празнични равнинци, мъжествени и храбри,

с мулати сърдечни и с къдрокоси негри,

с бронзови и обветрени рибари метиси,

с твърди в изпитни войници;

народ шегаджия,

гениален, ленив и маларичен.

Бе безкрайна сянка и народ безкраен.

Мъртва сянка днес, но нейната мъзга

мина и премина в хиляди гори човешки.

И тръби буреносни,

и тъпани раззинати, и пиколи военни

цъфнаха под много небеса.

Не успяха бронзът и мраморът да разплавят

тази живителна мъртва сянка,

защото бурята не може да се укроти.

 

Мъртва сянка днес у жив народ,

същият народ и същата природа,

същия хляб преживя, същите горчивини.

Народ, който от изгрев-слънце по пътищата преследва

това, което сянката бе търсила с години.

Мъртва сянка днес, но жив народ!

Народ на път и с поглед вперен

в знамето, което сянката развя.

 

Оранта никога не е била напразна.

Дори и да ореш в морето.