Никола Инджов
Велия между Маракайбо и Ориноко

Има един дом в Каракас, където бях чест и честит гост. И досега този дом ми се привижда с кучето Кампеон, с виолетовите храсти, с патио като бамбукова клетка, с десетки картини (едни накачени по стените, други натрупани около статив), с плетения стол, от който Габриел Брачо ми говори, със синята чашка за кафе в успокоената ми ръка. И все нещо ми се губи във видението, зная това вече, и трябва да затворя очи — за да се появи в милия спомен Велия Бош, странна тропическа жена с глава на северна славянска богиня. Наричах я за себе си Лада… Тя винаги биваше с нас и винаги като че ли отсъстваше. Преминаваше безплътна покрай мокрите палитри на Габриел, оставяше някаква дума в разговора ни като облаче, из което витаехме след нея. А Велия потъваше в здрачевина с книги, вехти ръкописи, керамични тотеми, изкорубени маски от безвъзвратно отминали венецуелски времена.

Габриел Брачо бе след това в София и му доверих, че оттук съзирам дори онова колибри, което трептеше над изсъхналата му синя четка, обаче ми убягва образа на Велия. Така е, отговори ми той, има някаква магия около нея. Тя почти не излиза от къщи, но тя е винаги между Езерото и Реката, стига да знаеш какво е това.

Езерото е Маракайбо в западния край на страната, Реката е Ориноко в източния. Велия Бош би могла да изчезне и в сянката на Габриел Брачо, огромен художник, ако не бе самостоятелният й труд, наречен от нейния съпруг „магия“. Учителка, поетеса и литературна изследователка, в последните години тя се посвети на две поетични антологии — „Хора от Ориноко“ и „Хора от Езерото“. В тези две антологии тя вложи принципно нови идеи за същността и развитието на венецуелската поезия.

Какви са тези идеи?

Венецуелските историци считат, че политическият двадесети век там започва едва през 1935 година, т.е. след управлението на генерал Хуан Висенте Гомес.

Опрени на такава констатация, литературните критици приемат като начало на съвременната поезия 1920 година, времето на културния авангардизъм. Поетите от тази генерация са родени със звездата на века и под звездата на Аполинер. Характерно за тях е бунтарското скъсване с традицията и ориентирането им към европейския метафоричен и нравствен речник. Следващото поколение става известно преди всичко чрез шумната „Група Петък“, която довежда естетическите схващания на авангардистите до абсурдна псевдонационална изява на творческия дух. Поетите от Четиридесетте години се изявяват многопланово в жанрово отношение, при тях е твърде силно влиянието на знаменитото испанско поколение на Лорка, Мачадо, Алберти, Хименес. Петдесетте години са изпълнени с поети от друго качество, това са зрелите днешни поети, най-много пишещи, но най-малко издавани поради стеснените меценатски възможности на обществото и поради всеизвестната неприязън на буржоазната държава към такова некомерческо изкуство, каквото е поезията…

Велия Бош се противопоставя на подобни етапни класификации. В поредния разговор между Габриел Брачо и мене тя ни остави още едно облаче: „Поезията е присъща на безкрайността и излиза извън всяко време и всяко пространство, нито представлява нещо от миналото, нито нещо от настоящето, а може да се породи единствено от представата за бъдещето…“

В двете фундаментални свои антологии тя не дели поетите на поколения, а ги определя по други признаци — Основатели, Обновители, Експериментатори, Самовластници.

Последният термин е нов за мене, дълго търсех в нашия синонимен речник най-точното понятие за превод на оригиналното й определение „виолентос“. Спрях се именно на „самовластници“, защото не само из Венецуела, но в цяла Америка долавях една горчива истина за поезията — тя е висококачествена, но малотиражна, Америка е континент на много поети, но на малко читатели. Ето защо, мислех си, твърде често поезията се изгражда — в рамките на едно самостойно дело — като откъснат, макар и реален свят на самия автор, в който свят той се разпорежда самовластно както с изразните средства, така и с формата, с пунктуацията; това е поезия със самобитни и революционни идеи, но тя се херметизира в самовластната ограничена територия на един протестиращ ум, на едно уязвимо сърце. Истина е, за съжаление, защото там, в света на Рубен Дарио, на Сесар Вайехо, на Хорхе Луис Борхес, на Пабло Неруда, на Луис Видалес съществуват милиони, десетки милиони неграмотни хора, за които праисторическата каменна пластика на инки, маи, ацтеки е по-понятна от днешните писмена на поезията. Книгата за тях е чудо невиждано в буквалния смисъл на думите — и Венецуела не прави изключение, тъй като между Езерото и Реката, люлки и простори на поезията, съществува силово поле, наситено с други грижи, например грижата за къшей хляб.

Но именно заради тези мои впечатления от Америка аз отдавам предпочитание на методологията на Велия Бош.

„Ако можех чрез поезията да получа познания за моя народ, бих казала, че съм постигнала още едно безполезно удоволствие“ — сподели тя в една от каракаските ми вечери покрай палитрите и колибрите.

Тя е права в известна степен, защото този труд й носи само удовлетворение от артистичен характер. Но след двете нейни антологии, които съзнателно започват с образци от устната поезия на обитателите на Езерото и Реката, аз допускам, че не само бъдещето поражда поезия. В далечна историческа перспектива съвременното венецуелско стихотворение повтаря нещо от предшествениците. Всъщност, откога във Венецуела съществува поезия? Вероятно отпреди две хиляди години, от епохата на племената парахуани и гуараи. Тази поезия все още се презаписва от гласа на паметливи хора — последните издънки на доколумбовите етнически групи.

И изглежда единственото, което им е останало като нравствена и народностна отлика, е споменът за поезията, самата поезия, оцеляла на зърна за посев, скъпоценни зърна.

Велия Бош между Езерото и Реката — това е зримият за мене образ на съвременния венецуелски интелектуалец, но оттук нататък трябва да опознаем заедно с него Езерото като територия на класически социални конфликти, а Реката — като рана в сърцето на един народ.

Защото Езерото — това е петролът, плиснат по лицата на хората, върху хляба им, смесен с пролята на барикади кръв, а Реката е под сянката на две национални знамена, чиито цветове са едни и същи, но в различно съчетание…