Карлуш Друмонд де Андраде
Семеен портрет

Този семеен портрет

е вече съвсем прашасал.

Не личи по баща ми

колко пари е спечелил.

По чичовците ми не личат

пътешествията далечни.

Баба ми е пожълтяла

без спомен за монархията.

Децата са променени.

Педро изглежда спокоен,

прекрасни мечти преживял,

а Хуан е престанал да лъже.

Градината е фантастична.

Цветята са като изпепелени.

И пясъкът под нозете

е сякаш океанска мъгла.

В полукръга на креслата

се чувства леко движение.

Децата си сменят местата,

но безшумно, това е снимка!

Двайсет години са много,

те всеки образ променят.

Някой изглежда че тръгва,

друг изглежда че идва.

Тези странни седнали хора,

мои деди… Не, не вярвам.

Това са забавни гости

в рядко отварян салон.

Отломъците от семейство

останаха ни в телата.

Достатъчно, за да втълпят,

че тялото крие тайни.

Рамката на този портрет

напразно задържа лица.

Те са си там доброволно,

можеха да отлетят,

можеха да изтънеят

в светло-тъмното на салона,

в мебели да поживеят

или в джоб на старо палто.

В къщата има сандъци,

много книжа, дълги стълби.

Кой познава страданието

на материята уморена?

Портретът не ми отговаря,

гледа ме и ми се радва,

а в моите прашни очи

и в стъклата се размножават

живи и мъртви роднини.

Не знам вече кой си отиде

и кой остана. Приемам

странната семейна идея

да преминаваш от плът в плът.