Касиано Рикардо
Електрическият стол

Няма нужда от метафизични сравнения

между синия стол, на който седи кралят

на златото, и твоят. Между стола,

на който сядам, за да ми лъскат обувките,

и твоят.

Ти поиска преразглеждане на процеса,

но всеки процес е нещо кафкианско.

Има врата за влизане, за излизане — няма.

 

Петелът пропя и възвести часа,

когато идва онази с пръсти от рози.

Лъха утринен хлад и още свети една звезда,

която ще угасне по съвпадение

щом угаснат и твоите очи.

Имаш утехата, че всичко ще бъде кратко

като мълния. Като онази мълния,

която изписва във въздуха дума внезапна.

Дума, която никой не е чел, дума на санскритски,

но която навярно означава нещо.

 

Имаш и друга утеха. Първият,

който се изфука с платинената корона,

нямаше твоя късмет

и проля кървава пот.

Електрическите искри

изскочиха от тялото му

като свръхестествен ореол.

 

Трябваше да му завържат ръце и нозе

в скръбна поза, както изисква електрическата смърт.

И наново да го коронясат с ореола

на величието — според ритуала.

 

С какво право той не умря за три секунди

при тази чудодейна машинария,

при тази техника? Дишаше дълго

след законната смърт. В състояние на щастие

или на нещастие, но трябваше

да умре още един път под великолепната сила,

която може да запали всички светилници

в някоя катедрала.

 

Сякаш че бе твоя вината да не умре

в предвидената секунда.

 

Сега всичко е синтетично… и геометрично.

Твоят електропалач ще бъде любезен, повече от любезен,

ще бъде точен, и ти ще умреш дружелюбно,

сякаш че — в градина — късаш цветя.

Какво ти пука за апарата, за ритуала

на утринното кафе и коронацията?

Нима смъртта не изисква украса?

Украсата само придава тайнственост.

Най-после въздигнат на своя трон,

приличаш на митична фигура.

 

Липсва ти скиптър — от ония, които

царете държат в ръка.

Но няма значение. Отиваш да спиш с кралица

в царство, чийто герб е розата

върху синьо поле и със златни ластовици.

… И звездата угасна по съвпадение.