Никола Инджов
Сестрата на океана

Бразилия е като сестра на океана… Само така може да се внуши някаква представа за нейната огромност. Тя заема такова средищно пространство на континента, че граничи с всички южноамерикански страни без Чили и Еквадор. С пряк допир до държавите, създадени от испанците и от Освободителите на Америка, Бразилия все пак е съхранила португалския език като най-адекватен на нейната многокоренна в етническо отношение поезия. Началото на бразилската поезия идва от мисионерите йезуити, които между трактати, хроники и донесения опитват мерената реч. Тогава епохата на Конкистата и Колонията, която в обсега на испанския език се характеризира с близки до литературните жанрове дневници, писма, географски и етнографски описания, направени от Христофор Колумб, Фрай Бартоломе де лас Касас, Гонсало Фернандес де Овиедо, Ернан Кортес, Бернал Диас де Кастийо, Инка Гарсиласо де ла Вега, Алонсо де Ерсиля и Сунига, Алваро Нунес Кабеса де Вака… Откриватели, свещеници, войници, чието дело е възвисено от гениалните първи писатели на континента като мексиканката Сор Хуана Инес де ла Крус. Подобни хора създават бразилската писмена поезия, макар имената да са не толкова известни. Постепенно към общия процес се прибавя устното творчество на индианците и на докараните от Африка чернокожи роби, които определят и до ден-днешен не само цвета на Бразилия, но и митологичните и фолклорните мотиви в много изкуства.

Първоначалната бразилска поезия се отличава с култ към природата, особено пасторалната лирика. Именно заради това идеите на просвещението в Бразилия например се поемат от поезията. Въобще много философски или естетически влияния намират в Бразилия специфично превъплъщение и израз. Още един пример — съчувствието към коренните обитатели индианците слага началото на идеята за „естествения човек“.

Превръщането на индианците в клетници на събитията и въздигането на клетниците като главни герои на литературата съвпада с антипортугалските обществени настроения. Специално в поезията това залага една постоянна чувствителност към живота на онеправданите хора и идеалите на свободата.

Модерната бразилска поезия получава признание на континента и в световен мащаб след знаменитата Седмица на модерното изкуство, организирана в Сао Пауло от 13 до 17 април 1922 година. Тази седмица е демонстрация на постигнатото литературно превъплъщение.

Същността е в новите таланти, които с авангардистки усилия си поставят за цел чрез един свръхчувствителен национализъм, който няма нищо общо с шовинистичното националистическо минало, да отразяват живота и реалностите на своята земя. Между блестящите инициатори на Седмицата са Мануел Бандейра, Гийермо де Алмеида, Роналд де Карвайо, Марио де Андраде, Освалдо де Андраде, Рибейро Коуто. Това са книжовниците, а към тях се присъединяват обновителите и на други изкуства — художникът Анибал Малфати, скулпторът Виктор Брешерет, композиторът Ектор Виялобос. Както пише въобще за новата бразилска поезия Роналд де Карвайо, модерният човек, за да създаде близка на съзнанието си литература, трябва да се освободи от всякакви предразсъдъци. В Бразилия модерният човек има пред очите си един девствен свят. Да организира този материал, да му придаде стабилност, да го концентрира в човешката изява — това е задачата на твореца. Директна и чиста поезия, вкоренена дълбоко в националната структура. За това е нужно вникване не само в проблемите на бразилеца, но и вникване в проблемите на американеца.

Животът на бедните хора е всъщност животът, който проличава в ярките и ритмичните звуци по улиците на бразилските градове. В Бразилия животът като че ли не се подава на обикновените описания, за него като че ли не може да се каже, че тече, минава, развива се и т.н., а трябва да се каже, че ечи и пъстрее. И аз го видях такъв, при това не по време на пищните карнавали, когато животът се пренася на улицата в одеждите и звуците на всенародни празници. Видях го в дни, съвпаднали със скръбта по един агонизиращ президент. Не само по телевизията, разплакани бразилски лица се срещаха навсякъде по улиците на Рио де Жанейро, на Манаус, на Сао Пауло, но като инстинкт за самосъхранение багрите и ритъмът проблясваха и проечаваха и тогава, а плачът сякаш конвулсивно преминаваше в танц, скръбта — във феерия.

Такава изглежда е и бразилската поезия. Модернистите след знаменитата Седмица сякаш върнаха окончателно един дълг на Португалия. Те направиха така, че езикът на лузитанците да бъде проговорен в Америка от много повече хора, отколкото в самата Португалия.

Това е особен отклик на могъщите влияния, оказани на бразилската поезия от гениалните португалски поети Луиш де Камоинш и Фернандо Песоа.

След модернистите се появи т.нар. поколение на 1945 година. Поети като Жоао Кабрал де Мелу Нету и Леду Иву организират пак в Сао Пауло първия писателски конгрес. Той отбелязва началото на постмодернизма.

Някога аз имах една среща с Рицаря на надеждата Луис Карлуш Престес. Той бе живял дълго извън отечеството си Бразилия и често говореше за Бразилия със словата на поезията. И други бразилци проявявах склонност към поезията като израз на тяхната житейска орис. Ето защо аз се съмнявам, че емблематични за Бразилия са само футболът, кафето, карнавалът с боса-нова и ламбада.

Като израз на духовен потенциал поезията на Бразилия е безспорна. Тя е поезия богата на ритми и багри, сложна като композиция и метафора, тя е много жизнена, повлияна от необозримите етнокултурни пространства на вълшебната страна. Тя е сплав между националното и универсалното — и това е наистина емблематично.