Хорхе Луис Борхес
Елегия

Ах, орис на Борхес —

да си плувал по всякакви световни морета

или по единственото самотно море на някой

човек,

да си бил нещо от Единбург, от Цюрих,

от двете Кордоби,

от Колумбия и от Тексас,

да си се връщал при смяна на поколенията

към старите земи на твоя корен,

към Андалусия, към Португалия, към онези

княжества,

където саксонец воюва с датчанин

и смесват кърви,

да си блуждал по червения и спокоен

лондонски лабиринт,

да си остарявал в толкова огледала,

да си търсил напразно погледа

на мраморни статуи,

да си проучвал литографии, енциклопедии,

атласи,

да си видял тайнствата, които мъжете виждат,

смъртта, бавното разсъмване, долината

и нежните звезди —

и да не си съзрял нищо или почти нищо,

освен лицето на едно момиче от Буенос Айрес,

лице, което не иска да бъде запаметено.

Ах, орис на Борхес,

на по-странна от твоята орис!