Никола Инджов
Пее среднощ, призори плаче

Когато обхождах Аржентина — пампата към Гран Чако, крайбрежието около Буенос Айрес, месопотамията на реките Парана и Уругвай, както и оня дъждовит ден при водопадите Игуасу, (един ден също може да бъде обходен, както и една нощ, особено на млади години), и когато с предчувствието за снега на юг от Комодоро Ривадавия, когато с разлюляно от петнайсетминутния самолетен прескок до Монтевидео сърце пак виждах същата земя — тогава в много хора аз съзирах не другиго, а себе си, в много чужди съдби долавях своя орис, била или не била, повторена мъчително или нетърпеливо предстояща, минало някакво неразгадано или почти предречено бъдеще. Човекът в крайпътната чакра на кой знае кой километър между Росарио и Ескина — заради какви непреглътнати думи бе отхвърлен в страшната самота на пампата или с какво той бе по-надарен от мене, за да заслужи безбрежно уединение в необятния простор? Земеделецът с българска кръв в жилите си, който ми каза, че ще кръсти първородното си дете на мое име, ако е син — Николас, ако е дъщеря — Никола, този брат по корен не можеше ли той вместо мене да пристига през девет земи в десета, за да ме завари там самия мене, повехнал от носталгия по България?

И какво всъщност ми е пречило хора-скелети, току-що излезли от концлагери, да поставят моя студентска снимка на Обелиска на независимостта, вместо аз да наблюдавам как се съставя почти гранитен обвинителен акт с пожълтелите образи на съществували и вече несъществуващи аржентинци, жертви на геноцид, в който можех да изчезна и аз, ако бях гражданин на страната, съставена от граждани на десетки други страни? Този обелиск в центъра на Буенос Айрес, където търсех своята фотография, а хората-скелети ме гледаха с почуда, че съм жив — не заради поданството си, естествено, а заради неподлежащи на аржентинско поданство идеи и размисли, така ми се струваше.

И дочувах гласа си в една песен на Мерседес Соса, която ме съпровожда и досега, протяжна и еховита песен — как ако някой тръгне на път, една светулчица ще го придружава, и как във виното трепти светулчицата на душата, и как ручеят пее среднощ, а призори плаче…

До неотдавна можех да изчезна безследно в Аржентина, както изчезна поетът Франсиско Урондо — или да изчезна от Аржентина, както изчезна разказвачът Хулио Кортасар. Но аз чувствувах, че се появявам в Аржентина като книжарница за поезия, затворена от военните, като филм за Втората световна война, забранен от военните, като изложба на плакати за мира, отстранена от военните. Така мислех в потока неудържими събития, които не можеше да не станат в Аржентина след геноцида — книгата на комисията Сабат „Никога вече“, в която се съдържа само малка част от фактологията на унищожението на политическия и духовен елит на нацията, първия панаир на книгата с участието на издатели и писатели от цял свят, процеса срещу генералите, който започваше библейски. И аз сред всичко това като новороден, Николас или Никола, няма значение, и откривах обширния свят, където не само ручеят, но и човекът пее среднощ, а призори плаче, защото и за песента, и за плача там, в Аржентина, има много житейски поводи.

С Хорхе Бокканера и Висенте Мулейро направихме достатъчно, за да не изглеждам в Буенос Айрес като чужденец, а те двамата — като местни хора. Всъщност след дълга емиграция Хорхе бе забравил месторазположението на бохемските артистични средища, а Висенте поради младостта си още не бе ги научил. Така или иначе в пресечките на големия булевард „Корриентес“ или в кривите пристанищни улички те питаха вместо мене за разни книги и разни плочи, а аз пък разпознавах виното, което им се искаше да опитат. Тази размяна на ролите, както се казва, вероятно се дължеше на обстоятелството, че нощем, в часа на песента, Буенос Айрес магически се превръща във видение от Европа, това бе моят час, а призори, в часа на плача, градът приемаше облика си на изтерзаван доскоро, на подлаган на блокади и обиски концлагер с няколко милиона обитатели, това бе часът на двамата ми приятели.

Бе 1987 година…

Мислех си в такива минути за стихове на Борхес — че е бил нещо от Единбург и нещо от Цюрих и чрез него, почти ослепял през времето на геноцида, разбирах изглежда, че военните диктатури са унищожавали не само аржентинци, които по начало се идентифицират все още като хора от италиански, френски, испански или славянски произход, но са унищожавали по малко от Италия, от Франция, от Испания, от славянските страни. Генералите не можеха да понасят филми на Фелини, концерти на Пабло Казалс, стихове на Арагон, да не говорим за идеи. Те забраняваха всичко това, което означаваше, че го унищожаваха за поколенията, израсли през тия геноцидни години.

Аржентина можеше да има съдбата на индианците от племето тоби, които видях в Гран Чако. Те бяха последните остатъци на унищоженото в други времена и от други военни туземно население, остатък, показващ невъзвратимостта на унищоженото. Тези индианци бяха слезли вече от вихровитите си мустанги и обитаваха покрайнините на малки градчета, бяха отвикнали да опъват тетивата на ловните си лъкове и клечаха като кучета пред месарниците, не разпознаваха сигурно водопойните пътеки, защото кръчмата бе станала за тях нещо като място за прекарване на живота. Все пак можеха още да правят скулптури от глина, но вместо божествата си, вместо митичните си птици, извайваха броненосци и само броненосци — гледах как ги моделират, докато в краката им из бедните къщици се мотаеха истински броненосци. Там също почувствувах, че и аз можех да имам тяхната съдба, а може би я имам — да правя глинени броненосци в свят, изпълнен с истински… Кой ми казваше, че поезията е броня за душата? Каква броненосна философия! Впрочем, не толкова ограничена…

Аржентинската поезия засили раздвоението ми, може би защото и тя самата е раздвоена или, по-точно, представлява своеобразно отражение на европейската поезия. Естествено е, след като няма народ, от който да дойдат местни влияния — както от инките в Перу, както от ацтеките и маите в Мексико, както от негрите в Куба, Панама, Бразилия. Не от инки, не от маи, не от ацтеки — ние произхождаме от европейските пътнически кораби, казваха ми Хорхе и Висенте, нашият корен е през океана.

Може би заради това, или поради неведение, ми се струва, че Хорхе Луис Борхес е един прероден на друго място Пол Валери, че Раул Гонсалес Туньон е превъплъщението на Салваторе Куазимодо в природата на пампата.

Младите поколения също пренасят подобните на емигранти идеи на някои европейски поети, силно повлияни от доскорошния жив пример на Хулио Кортасар.

Всъщност, тези разсъждения за аржентинската поезия са непълни, но аз разсъждавам така, защото съзирам себе си в аржентинския живот. Никъде, в никоя друга страна на света, не бях се почувствувал така сроден с природата и психологията, която нощем е толкова просторна, че само чувството за необята може да оцени малко по-късно самотата и теснотията на кобния час, когато човек остане сам със себе си, нераздвоен, току-що пял, току-що плакал.