Бягството на Кецалкоатъл (Б)

Тревожен се изпълни Кецалкоатъл с печал.

Получи съгласие да си отиде и да остави своя град Тула.

Готов на всичко беше.

Казват, че заповядал да зарият всичко:

златото му, седефа му и всичко,

което бе богатството на толтеките.

Всичко красиво, всичко скъпоценно

заповяда да се зарови в скалисти места

или в планините, или в пропастите.

И какаовите дръвчета превърна в рожкови,

и изпрати на път преди себе си

различни красиви птици с червени и жълти пера

        към бреговете.

И започна пътя си.

Стигна до едно дърво. Бе високо и голямо.

Спря до него и каза, поглеждайки се в огледалото:

— Стар съм вече аз!

Оттогава това място се нарича

Място на старото дърво.

И хвърли тогава камък срещу дървото,

и този камък остана в него, врязан завинаги.

Дървото го пази още: расте нагоре

и вдига с глава камък, който го цепи на две.

И когато вървеше по пътя си Кецалкоатъл,

свиреха флейти.

Най-после стигна до друго място

и седна на един камък и на него опря ръцете си.

И където опря ръцете си,

остана следа, сякаш камъкът е бил мек.

И също така ябълките му оставиха

следа на камъка, върху който седна.

Тези следи ще пребъдат

и заради това мястото се нарича

Място на следите от ръцете му.