Никола Инджов
„За моята раса ще говори духът…“

Когато конквистадорите на Ернан Кортес стъпват на мексиканска земя, те се срещат с една огромна процъфтяваща социалнополитическа организация, която, стъписани от размерите й, веднага назовават „империя“. Има нещо парадоксално в историческия миг на откритието. То е, че испанците вместо с примитивни племена се сблъскват с общество, което се намира на висока степен на развитие, и за да го покорят, те трябва да го унищожат. Така поне са постъпвали на откритите преди това земи — Куба, Санто Доминго, целия Антилски архипелаг. В Мексико обаче се сблъскват не само оръжията, сблъскват се две цивилизации, две култури, две религии. Ходът на бойните действия не влияе върху другите полесражения, войниците на Ернан Кортес в края на краищата печелят елементарната битка на оръжията, но в останалото испанци и мексиканци се оказват така привличащи се, че денят на падането на столицата на Мексико — 13 август 1521 година — днес е отбелязан на Площада на трите култури с надпис, който между другото гласи: „Не бе победа, ни поражение, бе мъчителното раждане на мексиканския народ“.

Най-простото заключение е, че за първи път на американска земя испанските конкистадори откриват народ, с когото се сливат.

Този народ са ацтеките.

Ацтеките, завоевателско племе, някъде през ХІІІ век се настаняват в долината Анауак, където сега се намира столицата Мексико. Откъде идват те не се знае, но именно в Анауак племето губи номадския си характер и се превръща в най-значителната етническа група в района. Техният град Теночтитлан още тогава е по-голям от Венеция. Днес със своите двадесетина милиона жители е гигантът на света. Теночтитлан се открива пред очите на испанците с канали, по които плуват лодки, с дървени мостове над тях, с каменни водопроводи върху колони, с пазар, където стоката се продава по обем и на бройки. Освен това ацтеките вече са организирали в своеобразен съюз съседните племена аколуа и текпани, като са запазили за себе си ръководството на военните операции и гражданската уредба. Религията е доминирала в живота на ацтеките и техните управители са имали и свещенически функции. Характерният ритуал на тяхната религия е жертвоприношението. Боговете, според вярванията им, са се принесли в жертва, за да създадат хората, ето защо хората трябва да им се отплащат със същото. Главният бог на ацтеките е Уицилопочтли — Слънцето, което се ражда, сражава се и се саможертвува всеки ден, и може да се възражда само чрез принесен му в жертва човешки живот, само чрез магическата съставка, която се съдържа в кръвта на човека. И затова войните, които водят ацтеките, имат като главна цел набавянето на пленници за жертвоприношенията. Твърде популярен в митологията им е богът Кецалкоатъл — Пернатата змия, символ на планетата Венера, който е научил хората на изкуство, занаяти, науки.

От социалнополитическа гледна точка организираният от ацтеките племенен съюз може да се нарече теократичен и военен. Земите са били обща собственост, всички са работили на полето, за да изхранват себе си и обществото. Главата на семейството е получавал парче земя, която след смъртта му или в случай че преставал да я обработва, е била връщана на колектива. Запускането на земята, бягството от семейни задължения и други простъпки са били наказвани с нещо като робство, със задължения да се работи за другите. Не е имало социални класи в днешен смисъл, но жреците и военните вождове са получавали почести и богатства, освен това не се е налагало сами да обработват своите земи.

Ацтеките са имали широки астрономически познания, наследени от предишни култури. Свидетелство за това е импозантният Слънчев камък или Ацтекският календар, който посетителят на Националния антропологически музей в Мексико съзерцава с упоение. Имали са йероглифна писменост, рисувана върху хартия от дървесна кора с ярки цветове, но тя е забравена и днес никой не може да я разчете, освен да я тълкува.

Цивилизацията на ацтеките е наследила от предишните култури по мексиканските земи архитектурата със силуета на пирамида. Много пъти съм съзерцавал две такива пирамиди — в Куернавака и Тепоцлан, но трябваше ацтековедението да ми подскаже, че странният йероглиф на едната от тях представлява астрономическият знак на 1502 година.

Майстори бижутери, керамици, каменоделци — ацтеките още са добивали и обработвали злато, сребро, мед, произвеждали са бронз, били са животновъди, градинари, земеделци. Имали са ритуални танци и спорт, лирическа и епическа поезия, театър, посветен предимно на Кецалкоатъл. Изключителна е била организацията на просвещението. Във висшите училища са изучавали религия, история, закони, медицина и музика. В широкодостъпни народни училища се е преподавало изкуството на войната и религията.

Ето с такъв народ се сливат войниците на Ернан Кортес, но и до днес националното самочувствие на мексиканеца се крепи главно на славната ацтекска древност, на постижения от духовен характер, поради което изказаната от философа Васконселос фраза „За моята раса ще говори духът!“ е словесната емблема на Мексико, синтезът на националната същност.

Докато живеех в Мексико, нямаше ден, в който из мексиканската земя пред смаяните очи на хората да не излезе някой каменен идол, някое обсидианово сечиво, да не се покаже нащърбеният връх на някоя пирамида. В самото сърце на града, на площад Цокало, в подножието на президентския дворец, при случайно строителство през 1979 година се появиха величествени останки на предишен градеж. Археолозите твърдяха, че това откритие е равно на откриването на Троя. Няколко пъти и аз успях да надникна там и пред очите ми се очертаваха линиите и размерите на грамадно строение, което ще даде на науката много, а на мексиканския народ — още едно доказателство за великата му ацтекска древност.

Поезията на ацтеките представлява тази древност извън границите на Мексико.

Настоящите преводи са направени въз основа на съвременни публикации, но трябва да се знае, че първите записи са дело на онези проницателни хора, дошли заедно с войниците на Ернан Кортес — мисионери, просветители. Още през 1528 година се съставят първите манускрипти на ацтекската литература на испански, през целия XVI и част от XVII век подобни манускрипти продължават да се появяват. Изтъква се делото на Бернардино де Саагун, който посвещава живота си на това поприще. Францискански монах, той намира много последователи в записването и разчитането на текстовете на ацтекската култура. Един от тях е Анхел Мария Гарибай К., по чиито версии на съвременен испански се ръководеше преводачът.

Поезията на ацтеките в съвкупност представлява внушителен древен епос, който се нарежда по значение и културна тежест до епосите на Древния изток.

Културата на ацтеките не бе победена от испанската култура. Тя бе приобщена към нея и днес тази сплав определя духа на мексиканската раса.