Доминго Сантос
… Ако утре трябва да умрем

Пътят едва се виждаше под лунната светлина — досущ като сребриста лента, ограничена вдясно от червената линия на автоматичния контролен водач, който слабо блещукаше, подобно на кървава нишка. Нишката се къдреше и „стенеше“ на завоите, сякаш изведнъж щеше да оживее, а после замираше в плавното плъзгане по правите участъци. Суспензията охкаше тихо и създаваше усещането, че колата плава сред облаците. Стрелката на скоростомера се отклоняваше все повече — сто и седемдесет, сто и осемдесет километра. На всеки завой луната отскачаше от стъкло на стъкло, ту вляво, ту вдясно или назад, сякаш внимателно се взираше във вътрешността на автомобила.

— Свинско е да се живее — обади се Бони от задната седалка, а Роза доволно изръмжа в знак на съгласие.

Пабло плавно натискаше с крак педала на газта. Беше несъзнателно движение, въпреки че Алфонсо, този от факултета, веднага щеше да открие фройдистки противоречия. Усмихна се леко, без да знае защо. Изгледа накриво Ана, която седеше неподвижно до него, вдървена, вперила поглед в шосето.

Когато стигна двеста километра, предупредителната лампичка на автопилота светна и показа допустимата скорост.

— По дяволите, страхлива свиня — каза Пабло и изключи автомата.

Ана не откъсваше очи от пътя, сякаш бе хипнотизирана от криволичещата червена линия вдясно. „Глупачка — помисли си Пабло безжалостно, като отзвук от общото мнение. — Но въпреки това я покани на Събирането, кучи сине“ — упрекна се той веднага. Все още не знаеше защо точно го беше направил. А и не беше се трогнал достатъчно, за да провери. Обикновено не размишляваше често по този начин. Мнозина от другарите му говореха с презрение за нея, че никога не са я виждали по Събиранията, че рядко излизала с хора, че не искала никой да я вози с повече от двеста километра в час. Самата Роза изрази най-заклеймяващото мнение за нея — „Пфу, остави я, тя е от двадесетия век!“ А той я беше поканил да ги придружи. Отчасти заради облога между приятелите му („На бас, че никога няма да се осмелиш!“), отчасти от известно любопитство. („Сигурен съм, че ще откаже.“) Но беше сбъркал. Както и в момента, когато изключи автопилота. Тя не се опита да възрази. Продължаваше да си седи вдървено до него и да гледа втренчено магистралата пред тях, по която профучаваха с повече от двеста километра в час на ръчно управление.

„Вълнение, породено от забраненото“, каза си той, като се подсмихваше вътрешно. Стисна здраво лоста за управление. Над двеста километра започваше опасността, авантюрата. Пилотът-робот е изключен, автомобилът се подчинява на ръцете ти и това вълнува.

Двеста и четиридесет километра. Как ти се струва, изостанала глупачко, дяволско изчадие?! Отдясно на колата шосето бе само искряща нишка с едва забележим цвят. На задната седалка Бони шепнеше нещо на Роза и леко промъкваше ръка под колана на панталона й, а тя се усмихваше. Пабло погледна в огледалото и попита:

— Е, забавляваме ли се?

Бони отговори с безсрамно ръмжене. Роза се засмя малко пресилено.

Пабло погледна изпод вежди електронния часовник на ръката си.

— Днес е двадесет и трети, нали?

— Да — измърмори Бони. — Побързай, иначе няма да стигнем.

— Остават още седем минути, дръвнико. Мислиш ли, че не съм способен да измина четиридесет километра за седем минути?

Пабло натисна още по-силно педала на газта. Скоростомерът показваше двеста и седемдесет километра. „Транзисторите на автопилота ще се пръснат на парченца, ако видят това“ — помисли той и се разсмя. Почувствува неочаквана увереност в собствената си личност.

Ана седеше до него, без да помръдва, леко напрегната и гледаше очарована виещата се сребриста лента, морето вляво и надвисналата над главите им луна. Без да отдръпва ръцете си от лоста, Пабло се наведе и я целуна зад ухото. Забеляза, че тя едва доловимо се отпусна. Целуна я отново, по-силно и по-продължително.

Автомобилът се наклони два пъти рязко встрани, а после отново възвърна равновесието си.

 

 

Сградата беше от червени тухли, съвсем близо до пътя. Преди години я определяха като викториански стил, но сега беше само една развалина. Във всеки случай принадлежеше към епохата, предхождаща масовата индустриализация на строителството, модерната ера на готовите панели, сглобявани под налягане, което я превръщаше в предпочитан вид сграда от младежта. Лозунгът гласеше: „Добрите стари неща“. Ех, да се потопим в миналото и да помечтаем.

Спря колата на входа, като за осем секунди се закова абсолютно неподвижно. Ана беше пребледняла, но не каза нищо. „Почакай, мръснице“ — помисли си той. Отвориха вратите и слязоха.

Почти всички постоянни посетители вече бяха тук: Нандо, Вики, Педро, Хуана, Тина, Луис… Камината беше запалена и само светлината от горящите цепеници осветяваше просторната стая, облепена с тапети в старинен стил. Старите картини и портрети бяха снети и заменени с големи плакати в крещящи тонове, които образуваха цяло пано на стената. Някъде все още се ценяха петната от смъкнатите картини заради промяната в цветовата гама на тапета. Едно петънце, съвсем отдалечено от другите, овално, ярко, показваше, че картината беше висяла дълго, преди да я махнат. „Портретът на дядо — каза веднъж Вики със смях, — образът на строителя и първия собственик на къщата“, а Нандо изтича да потърси изкуствената брада, за да разиграят комедия, но не намери; ядоса се и счупи пет-шест бутилки, а Събирането завърши с чудесно общо сбиване.

На отсрещната стена имаше дълъг барплот от абаносово дърво, имитация на плотовете на старите барове в Западните щати, каквито все още показваха в някои телевизионни филми. Нандо, домакинът, беше фанатизиран почитател на уестърна. Защото къщата, естествено, не беше обществено заведение. „Този вид заведения — казваше Улдрич — са язвата на обществото, т.е. покваряват невинната младеж.“ Улдрич беше мислител на мода сред младите, учител на новите поколения в периода между двете войни, нещо като Маркюс шестдесет години назад, преди да потъне в забвение и преди хората да започнат да го смятат за „демоде“, както се случваше с всички мислители, които се опитваха да отразят неволите на определена епоха. „Да се борим на живот и смърт с клубовете — крещеше той по манифестациите, в обществените паркове, на студентските събирания, — да се борим докрай с дискотеките, с местата за развлечения, където младежта трябва да се подчинява на установените норми и не може да прави каквото желае: да говори за политика, да чупи предмети, да взема наркотици, да се люби пред хората. Да се борим на живот и смърт с отживелите институции!“

Така бяха изгорени някои обществени заведения, а много други трябваше да бъдат затворени поради липса на клиенти. Младежките групи процъфтяваха и така се появиха Събиранията. Всяка Група си имаше Домакин, който беше Лидерът и ръководеше всичко, даваше предложения, организираше и направляваше протичането на Събиранията. Домакинът трябваше да бъде най-смелият, най-дръзкият, най-бунтуващият се неконформист и освен това да притежава подходяща къща, хубава стара къща, в която да се събират всички, същинска „развалина“, но добре украсена и пригодена, за да се чувствува Групата удобно в нея.

Всички се бяха събрали. Днес имаше седемнадесет души: младежи и девойки. Броят им беше без значение, както нямаше значение дали са дошли сами или придружени от някого, дали са хомосексуални или хетеросексуални, дали принадлежат или не към Групата. Наистина нищо нямаше значение: всички Събирания бяха достъпни за всеки, при условие че заплати полагаемата му се част от разходите и се подчинява на специфичните норми, диктувани от Групата и по-точно от Събирането. Всички имаха право да участвуват или да не участвуват в игрите и развлеченията на колектива, да идват и да си отиват, когато поискат, и често, щом започнеше Събирането, се подреждаха по двойки и групички, според вкусовете и моментното настроение на всеки участник.

Все пак Събирането се организираше предварително. Това бе задача на Домакина и от по-големия или по-малкия й успех зависеше неговата популярност, както и тази на Групата. В случай че претърпеше провал, Групата се разтурваше и членовете й, разочаровани от безуспешното търсене на нови вълнения, биваха привлечени от появата на нов Домакин — по-обещаващ и с повече качества.

Щом забеляза, че Пабло влиза, Нандо се запъти направо към него. В дъното на стаята имаше голям плакат с девиза на Събирането. Черни букви на червен фон гласяха: „… ако утре трябва да умрем“, и зад тях, изрисувани в гигантската гъба на атомната експлозия, момче и момиче се любеха. Като се приближаваше към Пабло, Нандо загърби плаката и атомната гъба образува някакво смешно подобие на корона около главата му. Пабло прихна.

— Във форма ли си? — попита Нандо.

— Във форма съм — отвърна Пабло, обаче днес не беше съвсем убеден в това.

Бони и Роза се бяха насочили право към един ъгъл, където Роза прегърна нежно някакво слабо, болнаво момче, което беше в течение на всичко, а Бони поведе оживен разговор с русо, безцветно момиче в раздърпани дрехи. Нандо видя Ана и избухна в смях:

— Хей! Тази е нова! Откъде я изкопа?

Ана, объркана от непознатата обстановка, погледна към Пабло. Той я прегърна през кръста и я привлече към себе си, сякаш искаше да й вдъхне малко вяра, а всъщност целеше да покаже, че е негова собственост.

— Моя е — заяви той, давайки да се разбере, че няма да я отстъпи на друг.

Нандо изгледа Ана от горе до долу като човек, който оценява дадена стока.

— Добре де, добре — съгласи се той. — Значи е новачка, а? — отново се засмя. — Трябва да я видим гола на някой терен.

Завъртя се встрани и без да отдава повече значение на случая, се заговори с друга групичка.

— Не ми харесва този човек — каза Ана рязко.

— Не му обръщай внимание — отвърна Пабло. — Той е гаден тип, но обикновено така се отнасят към новите. Всички сме минали по този път, а след време дори става забавно. Когато дойдеш на две-три Събирания, ще видиш, че изобщо няма да си спомняш за него.

Те се отправиха към бара и седнаха на две високи, неудобни столчета. Пабло извика с жест младежа, който изпълняваше ролята на сервитьор в това Събиране.

— Две от специалните — поръча той. — Да се посгреем.

Момчето изгледа Ана преценяващо.

— Новачка, нали? — попита той. Пабло кимна. — Тогава двойни… Трябва много да се сгорещите.

 

 

В дванадесет и четиридесет и пет минути се събраха всички членове на Групата, които бяха обещали да присъстват. За наказание подхвърляха последните трима във въздуха цели десет минути и всички участвуваха в изпълнението на наказанието. Смееха се силно, а най-много самите наказани. Като се премятаха във въздуха, таванът и стените кръжаха около тях, а плакатите се размесваха без никаква хармония в странни комбинации: „Прави… Умирам… Войн… Любов… Нарк…“ Смеховете отекваха учудващо глухо в бледовиолетовите й стени, а избелялата рисунка на хартията се въртеше ли, въртеше. След наказанието на едно от момичетата му прилоша и то отиде до умивалника, за да повърне. На връщане мина зад бара, взе бутилка джин, извади тапата и отпи яко. Остави бутилката на плота и въздъхна дълбоко. Огледа се.

— Вие сте мръсни типове, но това ми харесва — каза тя. И отново надигна бутилката.

Започнаха с музика. Всички Събирания започваха с музика. „Музиката дава тръпка, предразполага“ — казваше Улдрич. Ана, преодоляла първоначалния си страх, се чувствуваше малко по-добре. Около себе си виждаше другарство, непримиримост, движение, което й вдъхваше нова увереност в самата нея. Освен това вече беше изпила три двойни специални. Взе да се пита как е живяла толкова време, без да се осмели да присъствува на нито едно Събиране. Чудеше се какво би правила през нощта, ако не беше приела предложението на Пабло. Вероятно щеше да си стои вкъщи, да вечеря със старите, да слуша тъпите им разговори, да гледа екрана на „глупостите“, да почете малко и да си легне. Усети, че главата й е леко замаяна, но това нямаше значение. Пабло — високо, широкоплещесто момче, не особено привлекателно, но с известен чар, я придържаше деликатно и прегръдката му не показваше чувство за собственост, а беше топла, почти покровителствена. Тя склони глава на рамото му. „Добро момче е този Пабло“, каза си тя, въпреки че не го познаваше добре — със странните му мисли, библиотеката с книги на чужди езици и вечно зареяния поглед над обикновените неща. Не беше като останалите и вероятно затова се разбираха помежду си, тъй като и тя се различаваше от тях.

Почти всички танцуваха, плътно притиснати един към друг, докосваха се, възбуждаха се, милваха се. В началото музиката беше бавна. Бавната музика отпуска, подтиква към изповед, оформя двойките, приканва към следващите етапи на Събирането. Споделяха идеи, желания, мечти, макар сега ликьорът да ги беше позамаял. Тя подпираше глава на рамото на Пабло, шепнейки думи, които сама не знаеше какво означават. После нямаше да си спомня нищо от казаното, но това беше без значение. Важното за момента беше да говори, да излее всичко, спотаено в душата й. Въпреки че вероятно не казваше нищо. Пабло слушаше…

Изведнъж музиката се смени. Неочаквано. Без преход.

Една от многобройните изненади на Нандо като Домакин: бързи и ненадейни смени на обстановката. Бавната музика, която приканваше към изповед, се удави в собствената си мудност и мигновено беше заменена от гърмящ ритъм, натрапчив и отчетлив, което накара телата да се отдалечат и ръцете да се разделят като при внезапно събуждане.

Нандо се беше качил на барплота и викаше много силно:

— Хайде, треперете, треперете! Трябва да треперите от възбуда! Потръпнете! Нека почувствуваме, че сме живи! Глупаци, огледайте се наоколо, вижте ме! Светът не съществува, съществуваме само ние! Треперете!

Той се свлече на колене върху бара с високо вдигнати ръце, поклащайки тялото си в такт с музиката. В момент на необичаен проблясък Пабло се запита дали не разиграва комедия. Но не, Нандо си беше такъв. Това го правеше добър Домакин. Никога нямаше партньор, мъж или жена; винаги беше сам и увличаше останалите като диригент на оркестър, наслаждавайки се в самотата си на удоволствието на другите. На всяко Събиране изпадаше по този начин в първия си оргазъм върху бара, с вдигнати ръце, викаше, крещеше и блъскаше останалите, а после настъпваше моментът, в който се сгромолясваше и риташе във въздуха, цапаше панталоните си, след което лежеше отпуснат, със зареян поглед, в продължение на няколко мига и после пак ставаше и продължаваше и така два, три, четири пъти на нощ. Сега ритъмът на музиката и думите на Нандо увлякоха всички, дори и самият Нандо беше изпаднал в екстаз. Пред него Ана гледаше за пръв път с блеснали очи.

— Хайде, треперете, треперете!… Танцувайте космическия танц! Огледайте се около себе си! Всички цветове са тук, всички цветове на вселената! Жълто, синьо, черно, виолетово, червено! Кръв, кръв! Треперете, треперете!

Това беше безумието на търсачите на емоции, на липсата на разум. Но Пабло не можеше да се включи в играта. Без да знае защо, тази нощ не му се удаваше. Имаше нещо, което го спираше, някакъв странен студ, усещането за нещо недобро. Пламъците от камината хвърляха червени отблясъци по всички лица; от смесицата дим, пот и парфюми въздухът ставаше задушлив, с особен мирис… Подуши. Тамян. Нандо беше изгорил тамян в камината. Голям мръсник. Беше добър Домакин, но правеше номера.

Ана танцуваше пред него почти механично, покорена от внезапната промяна на музиката, сгърчена, забравила всичко, което я заобикаляше, вглъбена в себе си.

Той я стисна силно за ръката и я привлече към себе си. Нещо странно витаеше във въздуха. Никога досега Нандо не беше почвал Събиранията така изведнъж.

— Ела — каза той.

Ана сякаш се пробуждаше от сън. Не го последва, беше повлечена. Пабло разбута двойките и си проправи път до бара. Нандо, чиито ръце опираха в тавана, продължаваше напевния си монолог.

— Нандо — извика Пабло. Хвана го рязко за нагръдника.

— Нандо! — И още по-силно: — Нандо!

Нандо понижи глас и сведе поглед. Тогава Пабло разбра. Музиката продължаваше да звучи и хората се движеха из салона, индивиди без всякаква връзка помежду си освен въздуха, който дишаха, и кълченето, което ги завладяваше. Тамянът изпълваше главите, изпълваше, изпълваше.

— Нандо — каза Пабло. — Ти си свиня! Опил си се!

Очите на Нандо изглеждаха празни. Не беше свалил ръце. На панталона му, до копчалъка, се открояваше голямо петно. Той се усмихваше безумно.

— Да — каза той. — О, да. Много е хубаво да се опиеш.

— Имаш ли наркотици?

— Да.

— За Събирането ли ги донесе?

— Да.

— Дай и на мене!

Нандо погледна за миг към Пабло, без да разбира. Продължаваше да се усмихва.

— Дай ми! — изкрещя Пабло.

— О, да, естествено. Ти също искаш. Справедливо е. Всички искат. Така е справедливо. Добре, добре. Ще намерите горе, в стаите. Оставих ги върху нощните шкафчета. Да има за всички. Постарах се да има за всеки от нас.

Пабло пусна Нандо. Хвана отново Ана за ръката и я задърпа след себе си. Нандо пак се втренчи в тавана, без да спира монотонното си бръщолевене. Музиката в момента беше ритмична и натрапчива вариация, изпълнявана от синтезатор, бас и китара, все една и съща, все една и съща.

— О, господи, чуй ни! — казваше Нандо, докато Пабло се качваше по стълбите, влачейки след себе си Ана. — Чуй ни, твоите роби искат да забравят! Виж ни! Дотегнал ни е светът, всичко, дори и ти. Виж ни!

 

 

Стаята беше малка: четири голи стени, нощно шкафче, рогозка. Тапетите бяха подобни на тези от долния салон, но може би не така избелели. Затвореше ли се вратата, зад нея се появяваше натрапчивият плакат с кървавочервения фон, гигантската гъба и думите „… ако утре трябва да умрем“. Беше се превърнал в девиз, девизът, който Улдрич беше предложил на разочарованата младеж: „Няма значение какво правим днес, ако утре трябва да умрем!“ Беше почти като знаме, като раздиращ вик на едно тъжно, мрачно и отчаяно поколение, родено от войната и предопределено за друга война, без цели, без стремежи, без стимул за живот.

На нощното шкафче се мъдреше бутилка с някаква течност, вероятно вода, две чаши и две бели капсули. Размерите на рогозката бяха точно за двете тела.

Пабло взе капсулите и подаде едната на Ана.

— Какво е това? — попита тя.

— Забрава — отговори Пабло. Напълни две чаши с течността от бутилката. — Вътре има бял прах, изпий го!

— Наркотик ли е? — полюбопитствува Ана.

— Не — каза Пабло. — Забрава. Ти пожела да дойдеш, нали? Ако искаш да останеш тук с мене, изпий това и ела. Ако ли не, отивай си. Слез долу или изчезвай вкъщи, но се махай оттук.

Той отвори капсулата и изсипа съдържанието й на езика си. След това отпи глътка от течността, после още една, но по-голяма.

Седна на рогозката.

— Искаш ли? — обърна се той към Ана. — Ела! Тук, до мен.

Ана пак се поколеба. После отвори капсулата и повтори движенията на Пабло. Изпи две глътки вода като него. След това седна на рогозката с кръстосани крака и впи поглед в очите му. Видимо трепереше.

Пабло протегна ръка и леко я погали по бузата. Ана се усмихна свенливо, сякаш се боеше от нещо. Пабло я привлече към себе си. Тя легна до него и се отпусна, а той я целуна нежно по устните. Бяха сухи и тръпнещи, но топли. Усмихна се и я целуна по-силно. Тя отговори на целувката му. Той започна да разкопчава блузата й.

Докато я събличаше, стаята чезнеше малко по малко от погледа й.

 

 

Плуваха бавно в празнотата, голи, вкопчени един в друг, сякаш бяха едно тяло сред безкрайността. Любеха се. Тя стенеше едва доловимо, а той се силеше и чувствуваше болка едновременно с любовта. Имаше кръв, въпреки че не знаеше откъде и защо.

Плуваха и около тях имаше само цветове. Приказна цветна симфония, опиянение от цветове. Ана вече не стенеше, а го гледаше и се усмихваше, а усмивката й караше тялото му да трепери. Притисна я до себе си.

— Лудетино, видя ли? Това е най-хубавото нещо на света, раят, щастието. Гледай, наблюдавай около теб. Съзерцавай истинската вселена, общността на нещата. Гледай и се наслаждавай, в това се състои пълното щастие, което никога не ще постигнем.

Главата й се въртеше, всичко наоколо беше водовъртеж. Планетите се изгубваха изведнъж: непознати светове, в които може би страдаха общества от милиони индивиди — тук евреи, там — негри, по-нататък — жълти, тук — мъртви, там — умрели приживе. Общества, които се разпадаха, прогнили в основите си, изградени от гнусни пари; големите предприятия със сделките си за милиони, производителите на оръжия или онези, които хвърляха бомби, търгуваха с петрол и зад лъскавите абаносови маси обричаха на бавна смърт милиони човешки същества, не така щастливи като тях. Същите, които определяха кой, къде и кога трябва да умре. Но всичко отминаваше ниско долу и се изгубваше в пространството, отдалечаваше се с голяма скорост, а те оставаха сами със себе си, вечни в безкрайността, неизменни. Всичко се губеше далеч, все по-далеч и по-далеч.

— Ана, Ана, искам да забравя.

И можеше да забрави. И забравяше. Всичко чезнеше и оставаше само горещото тяло на Ана, цялото в пот и парфюм, и цветната симфония наоколо, и дъхът й, който го даряваше със странно блаженство. Притискаше я силно, веднъж и още веднъж, и двете тела се сливаха в едно, и тялото на Ана беше прозрачно, а цветовете проникваха през порите й и я превръщаха в огромен калейдоскоп. Нямаше светове, а само цветове, човечеството беше забравено, цялата вселена бе заключена в тях, в щастието им, изключително голямо, и в благополучието на вечността.

Така минаваха часове, дни, месеци, години, векове може би. Докато внезапно всичко започна бавно да се разпръсва. Престанаха да плуват. Световете се върнаха, цветовете се губеха като светлините в театъра, когато осветителите ги изключват една след друга. Пабло простена. Не, не трябваше да позволява всичко да изчезне. Не биваше да свършва. Там беше щастието, но то се изплъзваше от ръцете им като пясък. Не можеха да продължават да плуват, трябваше да се събудят за действителността, а тя беше тъжна, грозна, мрачна. Не искаше да се връща. Ана, Ана…

Около него цареше непрогледен мрак.

 

 

Пабло отвори очи.

Цветовете на стената бяха мръсни, светлината — бледа. Огромното кухо око на атомната гъба ги наблюдаваше свирепо: „ако утре трябва да умрем“. Беше плувнал в пот. Погледна към нощното шкафче. Господи, капсулите бяха празни!

Ана лежеше на рогозката до него, по гръб, със затворени очи, изпотена, а по слабините й имаше кръв. Той погледна часовника си: откакто се качиха, бяха изминали два часа, но за него бяха само няколко секунди. „Не бе справедливо“ — каза си той. Съвсем не бе справедливо. Трябваше да започнат отново, да опитат пак. Не можеха да изпуснат рая.

Стана, като се стараеше да не докосва Ана. Той също беше изцапан с кръв. Била е девствена, господи! Пабло се чувствуваше ужасно зле. Заклатушка се към нощното шкафче. Отвори някакво чекмедже. Вътре имаше книга, Библията. Някой остроумник, прокле го той. Хвърли я настрани. Издърпа останалите чекмеджета. Нямаше друга капсула. Изруга още веднъж, но този път гласно.

Излезе гол от стаята. Коридорът беше облепен със същия тъмен поизбелял тапет. Всички врати бяха затворени. Открехна първата. На рогозката имаше двама: той лежеше по гръб, а тя необуздано го пришпорваше. На нощното шкафче се виждаха две празни капсули.

В третата стая нямаше никой. Взе двете капсули й излезе в коридора.

Когато се върна в стаята, Ана беше седнала на рогозката. Очите й бяха зачервени и леко подути, сякаш още не се беше събудила напълно, и се разглеждаше изумена. На горната й устна блестяха малки капчици пот.

Щом видя Пабло, тя извика силно, скочи и трескаво го прегърна, като силно се притискаше до него.

— Ужасно беше, Пабло, ужасно — прошепна тя. — Много се изплаших.

За нея това беше неприятно пътешествие, но Пабло не я слушаше. Отстрани я леко и я хвана за ръката.

— Ела — каза той. — Ще го повторим.

— Не — промълви тя, съпротивлявайки се на дърпането. — Не — тялото й потрепери.

Пабло приближи до рогозката и се обърна. Показа двете капсули в ръцете си.

— Виж, имам още. Хайде отново да забравим. Необходимо ми е пак да забравя.

— А на мене не — каза Ана. В очите й се четеше молба, а по лицето й — болка. — Моля ти се.

Пабло остана неподвижен няколко мига, като гледаше ту нея, ту капсулите. Ръката му леко трепереше. Очите му се спряха на твърдите й гърди, талията, опръскания с кръв член. Потръпна. „Още малко и ще повърна“, помисли той. Стисна силно капсулите между пръстите си, бавно, садистично, докато ги счупи и усети как белият прах се плъзна по пръстите му. Приближи, клатушкайки се, до шкафчето, напълни една чаша догоре и я изпи на един дъх. Отново я напълни и пак отпи. После се обърна.

Ана седеше на предишното място и го гледаше втренчено. Лицето й се бе сгърчило в неопределена гримаса. Пабло пристъпи към нея с широко разтворени ръце. Ана се сгуши на гърдите му и силно го прегърна. Той имаше чувството, че тя тихо плаче.

— Идиот — измърмори, без да знае дали го казва на себе си или на нея.

Останаха няколко секунди така, неподвижни, прегърнати, усещащи топлината на голите си тела, всяка гънка на кожата си. Пабло почувствува, че отново се възбужда.

— В дъното на коридора има баня — каза той. — Да отидем да се измием и да се облечем, а после ще се върнем долу. Съгласна ли си? — в гласа му нямаше упрек.

 

 

Пред него стоеше голяма чаша. „За забрава“, беше казал той на сервитьора. Но сервитьорът вече беше пиян. Когато на някого от Групата му дойдеше редът да сервира на Събиране, той обикновено се напиваше още в началото. Донесоха му някаква неповторима гадост. Пабло плисна чашата в лицето на келнера, прескочи бара и се обслужи сам. Две големи чаши, пълни догоре. Подаде едната на Ана, без да изпуска другата от ръката си.

— На екс — каза й той.

Пабло изпи чашата си до дъно. Като видя, че Ана не се докосва до своята, изръмжа нещо.

— Трябва да я изпиеш — повтори. Това е единственото, което ще ти попречи да повърнеш.

Ана взе чашата, но я остави на барплота.

— Зле ми е — каза тя. Лицето й леко се изкриви.

— Нормално е за първи път — успокои я Пабло. Започваше да съжалява, че я беше довел. Чувствуваше се отговорен за нея, а не обичаше отговорностите. — Не се безпокой, след два часа ще си съвсем добре. Хайде, не се втелявай и я изпий!

Ана се насили и с три големи глътки изпразни чашата.

Пабло махна с ръка на сервитьора.

— Донеси още!

— Не, благодаря — каза келнерът с полупразна чаша в ръка. — Лицето ми не поема повече мръсотия.

Ругаейки под нос, Пабло отново се качи на бара. Взе наслуки четири бутилки и ги подреди пред чашите. Върна се на мястото си.

— Всичко това нас чака — каза той на Ана, като сочеше бутилките. — Какво мислиш да правиш, да стоиш като тъпачка ли?

Ана го погледна само за миг. Право в очите.

— Защо е всичко това? — попита тя изведнъж.

Пабло не реагира веднага. Беше взел две бутилки и размесваше съдържанието им в чашите. Не отговори.

— Защо, Пабло? — повтори тя. — Защо?

Чак тогава Пабло схвана смисъла на въпроса. Взе си чашата и забеляза, че ръката му леко трепери. Остави я отново на бара. Подпря се с лакти на плота, поклащайки тялото си.

— Защо ли — повтори той като ехо. Не беше въпрос, а по-скоро потвърждение. — Питаш ме защо идвам тук, опивам се с наркотици, пиянствувам и се държа като глупак?

Ана не отговори. Пабло се обърна с гръб към бара, облегна се на плота и застана с лице към салона. В дъното огънят в камината гаснеше. Той описа широк кръг с ръка, сякаш да обхване всичко.

— Не е ли по-добре да попиташ тях?

Вече никой не танцуваше. Звучеше нежна, почти мистична музика. На Пабло му се стори, че я разпознава: Бах, в аранжимент, който беше запазил до голяма степен истинската музикална стойност. Или може би музика Зен? Нямаше значение. „Тази свиня Нандо знае да урежда нещата“ — помисли си той.

Мнозина се бяха качили горе. Двойки, групички, самотници. Беше въпрос на вкус, на душевно състояние. Понякога човек желае да сподели нещо на четири очи с някой друг, понякога се нуждае от шум и хора около себе си, а друг път егоистично не се интересува от никого на този свят и иска да остане сам със самотата си. Понякога…

Няколко двойки седяха или лежаха на пода в различни пози. По мозайката със старинните мотиви се бяха образували локвички от обърнатите бутилки. Гаснещите пламъци в камината бяха почти единственото осветление на помещението. Нандо лежеше насред салона с лице към тавана, с разперени ръце, с разтворени крака, ококорен. Беше в безсъзнание. Някой беше разкопчал панталона му и се виждаше отпуснатият му член. До ръката му се търкаляха три празни капсули.

— Не питам тях — каза Ана. — А тебе!

— Мене? — Пабло се засмя безрадостно. Взе една бутилка и пи направо от нея. После я подаде на Ана. Тя поклати отрицателно глава. — Защо искаш да знаеш какво мисля за това? Аз съм същият като тях, знаеш ли? Както и ти. Ако не си, защо се съгласи да дойдеш? Знаеше какво означава „Събиране“, нали?

— Ако приех да дойда с тебе — каза Ана и в гласа й прозвуча болка, — то е, защото ми се струваше, че си по-различен. Всички се примиряват с някои условности: малко музика, малко секс, малко наркотици. Освен някои. Като Нандо, като тебе. А това е защото се замисляте, нали?

Пабло не се смееше вече. Беше изключително сериозен. Поклати глава, сякаш искаше да проясни мислите си.

— Да — прошепна той. — Вярно е. Понякога неколцина от нас се замислят. Но точно затова идваме на тези места и организираме Събиранията. Виждаш ли афишите? Те ни карат да приемем действителността, която ни заобикаля, карат ни да мислим. А после пием, тъпчем се с наркотици и спим с някого или онанираме и за кратко преставаме да размишляваме. Знаеш ли колко е хубаво да не се замисляш дори и за миг? Човек е щастлив, безкрайно щастлив. Въпреки че щом се върнеш към действителността, разбираш, че щастието е било мимолетно. Но когато си тръгваш оттук, обръщаш гръб на афишите и изглежда, че не те засягат толкова. А това ти позволява да издържиш още малко.

— Аз не се почувствувах щастлива — промълви Ана.

— „Пътешествието“ ти беше неприятно. Беше напрегната, изнервена. Съжалявам, аз не знаех… — той си спомни за сгърченото й лице и за изцапаните с кръв слабини. Облегна се, сякаш искаше да смъкне товара от раменете си. — Улдрич го е казал, ние сме поколение без цел. Връстници сме на една война и непрекъснато живеем под угрозата от друга. През целия си живот виждаме само локални войни, потенциална заплаха за това, което може да се превърне за двадесет и четири часа в световен пожар. Никой не гарантира, че утре някой луд или екзалтиран тип няма да натисне копчето, което ще задействува механизма. Върху главите ни ще се изсипят бомби или пък ще ни дадат пушки и ще ни изпратят в някой разкалян окоп… Мнозина смятат, че това е чисто пораженческа литература, че Улдрич е психопат, че трябва да мислим за нашето бъдеще. Да мислим — той прехапа устни. — Ние сме поколение без корени, манипулирано от некомпетентни личности, които се интересуват само от подновяването на четиригодишните си мандати и се ръководят от икономическата изгода, надхвърляща умствените им възможности. Намираме се в задънена улица. А искат и да вървим напред с темповете, които те ни определят, докато си разбием главите в стената.

Пабло сръбна по-голяма глътка и пресуши бутилката. Захвърли я на пода.

— Да, имаш право, някои от нас мислят. Струва ми се, че всички мислим в определен час от деня, когато се разголваме пред самите себе си. Но по дяволите, това не ни служи за нищо. В един момент младежта опита да се разбунтува, да продължи по своя път и да се противопостави на установената власт. Създаде се протестно движение, което обхвана целия свят. Случи се след катастрофалната война в Югоизточна Азия: Виетнам, Кампучия или някъде другаде. Беше опит, достоен за похвала, но той не постигна целта си. Скоро го забравиха, защото обществото е твърде силно и въвлича всичко в своята инерция. Малцината, които се вкопчиха отчаяно в убежденията си и пожелаха да продължат докрай личния си път, залиняха в самота, докато умрат. Затова Улдрич казва, че не съществува възможност за нов „бум“ от страна на младежта. Обявяват го за пораженец, а пък всъщност той е реалист и показва истинското състояние на нещата.

Не можем да направим нищо, Ана, освен да се отдадем на опиатите и да се опитаме да забравим. Да забравим, че непрекъснато ни ръководят, разтърсват, манипулират, че сме направлявани по координати, срещу които не можем да се борим. Казват ни, че още не ни е дошло времето, че за нас е рано, че трябва да чакаме, че светът е още техен. А какво правят със света? Оставят го да гние и дори ускоряват този процес. А когато удари нашият час, ще наследим само развалини и разруха. Тогава ще бъде твърде късно да се направи нещо, твърде късно да се опитваме да продължим пътя си, ако сме имали такъв някога. И ще сме преживели много години в равнодушие…

Млъкна. Прекара ръка по лицето си, усещайки изведнъж, че говори несвързано. Ана се бе втренчила в него мълчаливо, без да мигне, сякаш искаше да отгатне какво се крие зад думите му: въжделения, пропаднали надежди, чувство за безполезност. Пабло се постара да събере мислите си.

— Да, Ана, често мисля, а това всъщност е най-лошото, което мога да правя. Затова, както много други, както всички, които съзнават какво става наоколо, аз бягам от себе си и намирам утеха в един изкуствен свят, където забравям мъката си. Другият изход е смъртта. Но щом свърши всичко и се върна към действителността, става по-лошо. Точно тогава разбирам съвсем ясно, че се въртим в омагьосан кръг, че на тяхна страна е силата, а на наша — желанието и че те приемат държанието ни, защото не им причиняваме никаква вреда, но са готови да ни смажат веднага, ако им се удаде случай; тогава отчаянието ми е безкрайно — както сега, и няма упойващо средство в света, колкото и силно да е то, което да ме накара да забравя. Искам да умра, да умра, разбираш ли, вместо да продължавам да живея в този свят, който се разпада, в това прогнило общество, в което сме само пушечно месо, роби, годни да се бият на някой далечен фронт и когато се наложи, да убиват безпричинно някого, когото дори не мразят. Не желая да чакаме покорно и да събираме пепелта от това, което е бил светът някога; или пък да се опитваме да изградим отново нещо, за което знаем, че не може да бъде спасено. Виждаш ли онези афиши? Те са израз на мъката ни, оправдание за действията ни и затова знам, че всъщност, са лъжа, защото няма разумно оправдание за постъпките ни освен тревогата, а думите „ако утре трябва да умрем“ приличат на екран, който отразява като огледало нашата безпомощност, нашето бягство. Понякога си мисля, че това вероятно е организирана кампания от страна на системата, която цели да ни изолира, за да не й създаваме проблеми, неподлежащи на разрешение, защото са твърде стари.

Той отново замълча. Разбираше, че не беше казал каквото искаше. Беше издал само смущението си, стремежа си да стигне до нещо, за което знаеше, че е свръх силите му. Самият Улдрич многократно го беше споменавал: именно тази обърканост на идеите беше породила преди години бунта на хипитата. „Вие сте съвкупност от органи, а в света побеждава само разумът. Владее се с ума, а не с вътрешните органи.“ А точно вътрешните органи ги боляха.

Погледна към Ана. Изглеждаше замислена, сякаш искаше да проумее нещо от заплетените му думи. Той я погали нежно по бузата. Тя наведе глава встрани и притисна ръката му между шията и бузата си. Пабло се присегна и я притегли към себе си.

— Бих желал да ти обясня по-добре, Ана — прошепна той, — но това е нещо, което ме гнети. Прекалено много огън има в главата ми и лед в сърцето ми.

— Разбирам те — съгласи се Ана. — Но мисля, че тук не е мястото, където можеш да подредиш мислите си. Да си тръгваме, моля те!

Пабло остана неподвижен няколко секунди. Изведнъж си даде сметка, че думите на момичето и случилото се през нощта разбудиха нещо в душата му и някакво внезапно решение, неясно, смътно, бавно го завладяваше целия. Стана. Огледа се.

— Къде са Бони и Роза?

— Остави ги — каза Ана. — Да си тръгнем само двамата.

— Не — отвърна Пабло. — Ние ги доведохме.

Ана повдигна рамене. Пабло започна да обикаля из стаите и да ги търси. Намери ги близо до камината. Бяха легнали на пода, със затворени очи, а Бони, полунадвесен над Роза, стискаше едната й гърда. Пабло леко побутна с крак Бони в ребрата и коленичи до него.

— Ние си отиваме — рече той. — А вие?

Бони отвори очи, премигвайки. Махна ръката си от гръдта на Роза. Тя, без да поглежда, хвана ръката му и пак я сложи на предишното й място.

— Точно сега ли? — промърмори Бони. — Но най-хубавото още не е започнало.

— Ние си отиваме — настоя Пабло. — Ако искате да се върнете с нас, ще ви чакаме вън.

Той се изправи. Запъти се към Нандо, който седеше с кръстосани крака и скръстени ръце, и пусна в джоба му няколко банкноти — своя дял от разходите. Нандо изпсува.

Пабло се върна при Ана и я прихвана през кръста, а тя се притисна до него. Прохладният въздух ги освежи малко. Той се почувствува по-уверен в себе си.

— По дяволите светът! — изруга, без да знае точно защо.

Влязоха в колата. През това време Бони излезе от къщата и повлече след себе си Роза, която се препъваше, опитвайки се да си обуе обувките, и високо се смееше. Пабло запали двигателя.

Изчака ги да се качат. После рязко потегли.

 

 

Пътят едва се виждаше под лунната светлина — досущ сребриста лента, ограничена вдясно от червената линия на автоматичния контролен водач, който слабо блещукаше, подобно на кървава нишка. Нишката се къдреше и „стенеше“ на завоите, сякаш изведнъж щеше да оживее, а после замираше в плавното плъзгане по правите участъци. Суспензията „охкаше“ слабо и създаваше усещането, че колата плава сред облаците. Стрелката на скоростомера се отклоняваше все повече: сто и седемдесет, сто и осемдесет километра. На всеки завой луната отскачаше от стъкло на стъкло ту вляво, ту вдясно или назад и като че ли внимателно се взираше във вътрешността на автомобила.

— Не те разбирам — говореше Бони от задната седалка, докато Роза разкопчаваше ризата и плъзгаше ръка по гърдите му. — Какво постигнахме? Изпуснахме най-хубавото от Събирането. Нандо ми каза, че е приготвил страхотна изненада за втората част, когато всички ще са мъртвопияни. Е, разбира се, ако се върне от пътешествието си.

Пабло не отговори. От време на време поглеждаше в огледалото. Роза се беше навела над скута на Бони и по движението на главата й и по изражението на Бони не бе трудно да се отгатне какво върши тя. Пабло си помисли, че е нормално момиче, може би малко простовато, но активно във всяко едно отношение. Беше ходил с нея на много Събирания, по двойки или групово. Виктор, интелектуалецът на Групата, бе казал, че тя е чист динамит, самата чувственост, жена, с която можеш да се извисяваш и да слизаш, и пак да се извисяваш, прототип на идеалното момиче за приятно прекарване на времето, верен изразител на настроенията на младежта от епохата. Но сега, като я гледаше как работи активно и всеотдайно върху Бони, Пабло изпита странно отвращение.

Ана не е такава, помисли той. Погледна я с крайчеца на окото си. Вече не нервничеше и не наблюдаваше шосето. Гледаше го и от очите й струеше светлина. Спомни си, че преди време, преди много време бе открил същата светлина в погледа на Роза. Дали това не означаваше, че пътят е неизбежен, че всички крачат по една пътека, вървейки по следите на другите. Еднаква ли беше съдбата на всички?

„Трябва да е от капсулата“, реши той. Или от пиенето. А може би и от двете едновременно. Започна да губи представа какво бе говорил на Ана, бяха останали само бъркотията от идеи и усещането, че трябва да се направи нещо, че е наложително да се направи нещо за спасяването на света.

„Спасяването на света“, изсмя се той. Старо, утопично понятие за мечтатели и неудачници. Сякаш светът можеше да се спаси.

Лампичката на автопилота светна, показвайки пределната автоматична скорост. Като ругаеше наум, Пабло изключи автоматичното управление и хвана лостовете.

— С пълна скорост! — изхълца Бони зад гърба му, достигайки в същия момент до оргазъм. — ААХ!

Роза вдигна глава, изчисти устата си и се засмя.

Беше се изсипал слаб дъжд и платното на улицата се покри с рядка кал, от което пътуването стана още по-вълнуващо. Не знаеха точно къде отиват, но това беше друг елемент от играта. Да бягаш без цел, беше още един начин за бягство. Пабло настъпи педала на газта. Двеста и тридесет километра. Двеста и петдесет. Двеста и шестдесет.

— Пабло — каза Ана.

— Какво?

— Мислиш ли, че човек наистина може да избяга от действителността?

Той не отговори. Стисна здраво лостовете за управление, като се опитваше да си припомни всичко случило се тази нощ на Събирането. Но колкото и да се мъчеше, в паметта му се бяха запечатали само две сцени: Ана, легнала до него на рогозката след симфонията от цветове, и Нандо, проснал се също насред салона, с кръстосани крака, скръстени ръце и широко отворени очи, и три празни капсули до дясната му ръка.

Нандо. И той беше изживял период на депресия като него. Пабло много ясно си спомняше и това, докато ритмично движеше лостовете, за да следва леките завои. Нандо го бе споделил веднъж на едно Събиране, когато Пабло се чувствуваше твърде самотен. „Всички прекарваме такъв период понякога — му беше казал той. — Важното е да успееш да го преодолееш.“ Той го беше постигнал. „Но — помисли си внезапно — на каква цена?“

Думите на Нандо от онази вечер бавно изплуваха в паметта му. И си спомни с изненада, че бяха съвсем същите несвързани глупости, които беше надрънкал на Ана там, в къщата, тази нощ. Мислите му се избистряха, подреждаха се, свързваха се неумолимо помежду си. И сега думите на Нандо придобиваха друг смисъл. Точен и ясен смисъл, спотаил се дълбоко в сърцето, който нараняваше, нараняваше, нараняваше, борейки се да излезе изпод бъркотията от желания й несполуки.

Те бяха загубено поколение, както сполучливо бе определил Улдрич. Но не бяха единственото. Преди тях имаше много други и още толкова щяха да дойдат след тях. Всяка световна катастрофа притежаваше своето. Част от това поколение се приспособяваше, други се отделяха, а трети бяха отстранявани. А светът не загиваше. Все повече се рушеше, но продължаваше да съществува.

Сега ясно си спомни думите на Нандо, блясъка в очите му, стиснатите юмруци:

— Не знам как да ти обясня, Пабло, но трябва да се направи нещо. Трябва да ги спрем. Нуждаем се от някой, който да застане начело, да ни подтикне да се опълчим срещу установената власт и да я свалим, ако се наложи. При необходимост аз…

Красиви детински утопии. Нандо, водачът на младежта, лидерът, който щеше да поведе всички към победата. Нандо, който сега лежеше насред салона на собствената си „разруха“ и се тъпчеше непрекъснато с наркотици, опитвайки се да забрави нещо, за което знаеше, че никога, никога не ще може да забрави, защото то се бе впило с нокти и зъби в най-съкровената му същност.

Вярваше ли наистина във всичко това? Оставаше ли му достатъчно надежда, за да продължава да вярва, или мислите му бяха само спонтанно отражение на мислите, втълпявани на цялата объркана младеж? Изведнъж разбра, че в душата му цари само огромна пустота. Тя беше като голям резервоар, в който се събираха идеите на останалите; противоположни по характер, те се смесваха и объркваха, взаимно се нападаха и се унищожаваха. Подобно на бездънна каца, на проядено дървено буре. Затвори очи. Господи, господи!

— Пабло — изрече Ана, сякаш бе отгатнала бурята в душата му.

— Само двеста и осемдесет километра — изръмжа Бони от задната седалка. Роза продължаваше да лежи по гръб на коленете му, а Бони галеше тялото й почти машинално. — Хайде, Пабло, покажи на какво си способен! Така, напред!

— Ддда! — изписка Роза, като движеше ръката на Бони по най-възбудимите части на тялото си. — Напред!

Пабло почувствува, че в този миг нещо се пръсна вътре в него. Ръцете му бяха като парчета лед върху лостовете за управление. Вземаше завоите с голяма скорост и механизмите на колата скърцаха, стържеха, виеха. Той се освобождаваше, разбираше, че се освобождава от всичко, което го гнети. А в душата му оставаше само студенина и мрак. И всичко това беше просветлението — разбра той. Човек може да мисли разумно само когато душата му е съвсем опустяла.

— Съжалявам, Ана — промърмори той. — Съжалявам.

— Пабло — рече Ана.

Шосето вече не беше сребриста лента, а само подвижна неясна линия с кървавочервена нишка отдясно.

— Сбъркали сме — каза Пабло. — Заблуждаваме се да търсим оправдание на постъпките си, без да знаем, че единственото оправдание е страхът ни от сблъсъка с действителността. Ние сме духовно опустошени, Ана. Напълно опустошени от обществото и в нас вече няма абсолютно нищо.

— Пабло — повтори Ана.

— Улдрич е прав. Тази прокълната еврейска свиня винаги има право, обаче ние го разглеждаме само през призмата на страха, който изпитваме. Има ли значение какво правим днес, ако утре трябва да умрем? Това е единствената философия, която важи за нашето време. Трябваше да го разберем по-рано.

— Пабло — каза Ана.

— Слушай — отвърна Пабло. — Това е крайна философия. Тя има по-голямо въздействие от ликьора, от наркотиците, от кое и да е друго средство, което се стремим да намерим. Тя означава окончателна забрава, ясно ли ти е, Ана? Ние сме безсилни, но в наши ръце е властта да приключим с всичко. Не схващаш ли какво иска да каже Улдрич, не разбираш ли, че никой от нас не е в състояние да го проумее? Няма значение какво ще правим днес, няма никакво значение.

— Това — промълви Роза с прегракнал глас, като движеше ръката на Бони между бедрата си. — Няма значение.

Скоростомерът показваше триста километра, абсолютната пределна скорост. Пабло натисна с все сила педала на газта в отговор на вътрешното напрежение, което изпитваше. Пътят едва се виждаше.

— Гледай, Ана — внезапно рече Пабло. — Виждаш ли шосето? Пълно е със завои също като нашия живот. Но завоите са пречките, които спъват движението ни напред. Правата линия е най-добрата. Винаги е било така и така и ще бъде.

— Пабло, моля те.

Там, отпред, пътят рязко извиваше наляво.

— Правата линия — повтори Пабло. За пръв път в живота си той беше съвсем наясно с всичко.

— Пабло — извика Ана.

Тя се опита да раздвижи лостовете за управление, но ръцете на Пабло бяха сякаш от стомана. На задната седалка ръката на Бони потъваше в тялото на Роза, а вятърът отнасяше думите му:

— Ддда! По права линия!

Завоят беше над тях. Ана изкрещя. Пабло беше приковал поглед напред. За пръв път съзнаваше, че върши нещо. Лека усмивка се плъзна по устните му.

Чу се съвсем тихо скърцане, когато автомобилът изтръгна предпазната система. Той грациозно се превъртя за няколко мига във въздуха. Долу вълните равномерно се разбиваха в скалистия бряг. Колата застина за секунда в празното пространство, сякаш поддържана от невидими конци, а после полетя в салтомортале.

На задната седалка Роза крещеше от удоволствие. Беше стигнала до оргазъм.

 

 

Инспекторът с мъка се изкачи догоре. Гадеше му се. Може би от зловонието на четирите ужасно обгорени тела в автомобила. А вероятно — помисли с полицейско хладнокръвие той — имаше значение и фактът, че току-що бе привършил с вечерята, когато му съобщиха за катастрофата.

— Карали са най-малко с триста километра в час — поясни полицаят, който разглеждаше счупената ограда. — Няма никаква следа и по земята. Не са натиснали спирачката. Дори не са променили посоката, нищо…

— Може би са се вцепенили от уплаха — намеси се другият полицай.

— Не — промърмори инспекторът почти под нос. — Не са се вцепенили. — С опита, който бе натрупал, можеше да го потвърди, без да се страхува, че ще се излъже.

Пред очите му още бяха четирите трупа, двете двойки, вкопчени в прегръдка, сякаш са искали да се слеят в едно цяло във върховния миг на смъртта. И можеше да се закълне, че в последния миг нито един от младежите не бе изпитвал страх от неизбежната смърт, а само лека слабост, задоволство… С изключение може би на момичето, което седеше до шофьора, на хубавицата, ненавършила и шестнадесет години.

Той се отпусна изморено в колата. Чувствуваше се изтощен. Това беше третият случай, който трябваше да разследва през нощта и който не се различаваше от останалите. Дори се двоумеше дали да ги определи като злополуки. Но с какво друго име можеше да ги нарече официално? И кой ли би се осмелил да го направи?

— Би трябвало да се забранят тези младежки събирания — каза помощникът, който влезе в колата след него… — тези… увеселения. Пият, тъпчат се с наркотици, а после…

Не отговори. Наистина експертизата щеше да установи, че в труповете има следи от алкохол и наркотици, а най-лесното бе злополуката да се припише на тяхното въздействие. Това беше начин да се отърсиш от проблемите си. Да, беше съгласен, че нарастването на смъртността при младежите придобива застрашителни размери, но то се дължеше на факта, че днешната младеж пие и употребява наркотици. Поне така твърдяха всички. Говореше се, че пак ще забранят и двете…

— По мое време нямаше такива работи — каза помощникът му, който вече си мислеше за пенсия.

„Нямаше — съгласи се инспекторът. — Не ставаха.“ Но тогава младежта все пак си имаше цел, колкото и далечна да изглеждаше тя, имаше си свое място, което заемаше. Въпреки че надеждите й бяха удавени в посредствеността, проектите й пропаднаха, а животът й се оказа безполезен и празен. Изведнъж се почувствува ужасно стар и изморен. Махна с ръка на шофьора да се връщат.

По обратния път минаха край къщата от червени тухли до шосето. Няколко години по-рано щяха да я определят като викторианска, но сега беше само „развалината“. До входа й бяха паркирани пет-шест коли. По долните прозорци и по някои на първия етаж се виждаха светлини, чуваше се смях и музика. На един от горните прозорци се появи някакъв силует, който им се подиграваше в мрака.

— Вижте ги — каза помощникът. — Широко им е около врата. Всички са луди.

— Питам се — размишляваше инспекторът на глас, — къде всъщност е тяхната лудост?

— Какво казвате? — изненадано го попита помощникът му.

Инспекторът сякаш внезапно се събуди от кошмара си. Не отговори веднага. Втренчи се в пътя. Неочаквано изпита вина за нещо, което не можа да определи с точност. Помисли си, че има трима синове и че големият бе във възрастта, в която се участвува в Събиранията, и всъщност го правеше. Потрепери.

— Не, нищо — промълви той. — Помислих си, че днес пак ще се приберем късно у дома.