Доминго Сантос
Програмата

Петнадесет дни преди излъчването на Програмата в целия град се появиха афиши: по стените за реклами и екраните на киносалоните, във всички видеовестници и по самата телевизия. Показваха лице на мъж на неопределена възраст, с грубо изсечени черти и суров поглед изпод присвитите клепачи. Беше направо антипатично, но точно това се и целеше: винаги да изглежда антипатично, иначе Програмата нямаше да се осъществи. Под лицето се даваха данни за притежателя му: Жерар Шоуб, след обира на банков клон, осъден на доживотен затвор за тероризъм на трети март хиляда деветстотин деветдесет и девета година. Щеше да излезе от затвора на четиринадесети този месец, за да участвува в Програмата.

По-надолу с големи букви бе написано: ТОЙ МОЖЕ ДА БЪДЕ ВАШАТА ЖЕРТВА.

Мендоса спря пред афиша, който се повтаряше повече от двадесет пъти по цялата дължина на стената и закриваше залепените отпреди реклами. Разглежда го дълго, като се мъчеше да запомни чертите и всички отличителни белези на лицето, което започваше да мрази. Когато продължи пътя си, знаеше, че зърне ли го за миг, ще го познае. Щом влезе вкъщи, се насочи към стенния шкаф. Извади пушката, кутията с патрони и инструментите за чистене, сложи ги на масата и седна.

— Ще участвуваш ли? — попита жена му.

Той изръмжа нещо утвърдително. Винаги го бяха отвращавали многото глупави въпроси, които може да зададе една жена, в този случай собствената му съпруга. Всъщност тя не го интересуваше толкова. Разбира се, че ще участвува. Вече две години вземаше участие във всички Програми, без да пропусне нито месец. На два пъти успя да спечели и други пет пъти се нареди сред финалистите. Ако някой победеше в Програмата три пъти, освен наградите и обичайните медали получаваше специална премия: шестмесечна почивка на Хавайските острови, на разноски на Програмата.

Този път Програмата се провеждаше в неговия град. Нямаше да изпусне възможността да спечели третата си победа.

На телевизионния екран, който заемаше една от стените на гостната, се появи лицето на Беглеца (засега само избран за такъв), заснето под различен ъгъл, докато натрапващият се глас на говорителката даваше сведения за Програмата.

Мендоса взе пушката и почна старателно да я чисти.

 

 

— Разбира се, можете да се откажете — каза директорът на затвора.

Жерар Шоуб се усмихна леко. Знаеше, че това е обикновена формалност. Преди поредната нова Програма килиите на всички затвори бяха пълни: избираха Жоао, Стоун или Бевер, бедничкият, колкото си беше глупав, нямаше друг изход. Наистина имаше право да отхвърли или да приеме доброволното си участие в Програмата, но изберяха ли го, всичко останало губеше смисъл. Единствената разлика беше, че ако се съгласеше доброволно, самата полиция се нагърбваше да го заведе на непознато за Ловците място, а ако не приемеше, го отвеждаха до сградата за контрол на Програмата в града-домакин, отваряха вратата и го пускаха да излезе. А до вратата на сградата винаги се навъртаха Ловци, които се надяваха, че този път Беглеца не е приел условията.

— Разбира се, че няма да се откажа — усмихна се той и със сигурна ръка подписа документа. — Няма да ви направя това удоволствие. Ще се спася.

Кметът вдигна рамене.

— Добре, така казват всички — промърмори той. Тези думи не се харесаха на Шоуб. Вярно бе, а и за никого не бе тайна, че за петте години, през които се излъчваше Програмата (т.е. в повече от шестдесет Програми) само четирима Бегълци бяха успели да се спасят. Шоуб лично познаваше един от тях, който бе поддържал интереса към Програмата цели три дни и накрая успя да избяга. Както беше посочено в договора за участие, той бе освободен веднага, унищожиха съдебното му досие и получи сто хиляди кредита^[1] от продуцентите на Програмата като възнаграждение „За силното вълнение и интерес, с които оживи предаването, както и за ловкостта, с която се измъкна от Преследвачите си.“ Но скоро след това бе хванат в някаква сделка с наркотици (говореше се, че е било капан) и отново бе тикнат в затвора. Когато участвува в Програмата за втори път, макар че бе написал книга, за да сподели опита си, и тя бе станала настолна за всеки участник, нямаше късмет: не издържа и четири часа.

— Ще ви бъде трудничко с мене — каза Шоуб. — Не забравяйте, аз не съм обикновен престъпник. Аз съм градски бандит. Движа се свободно из града: моя територия е. Няма да ме хванете лесно.

Кметът натисна звънеца до бюрото си, за да извика охраната.

— Дано да излезете прав — изрече с убедителен тон. — Наистина последните Програми бяха много слаби — жертвите издържаха съвсем малко. Нуждаем се от човек, който няма да се остави да го пипнат веднага, за да се повиши интересът. Ако успеете, дори и само за един ден…

 

 

— Господа — каза кметът, като се изправи и обгърна с поглед присъствуващите, — трябва да се чувствуваме горди, че нашият град е избран за място на действие на тази Програма. Смятам за голям успех и това, че го постигнахме само три години, след представянето на нашата кандидатура, което убедително говори за инициативния и обновяващ дух на градските ни управници — не пожалили средства и сили за утвърждаването й. Това за нашата община представлява, изчислено приблизително, повече от един милион бруто кредити. В Програмата са се записали вече почти двеста хиляди души, някои от които ще бъдат придружени от един или няколко роднини. Броят на леглата, с които разполагаме в момента, както ме информира преди малко отговорникът по организацията и специалното настаняване на туристите, е четиристотин хиляди, а с последния призив към нашите съграждани този брой се увеличава с бързи темпове, така че лесно ще достигнем шестстотин хиляди легла. Според нашите планове в дните преди Програмата е предвидена и вече се води чрез телевизията международна кампания за привличане на нови посетители. Между другото, в този дух, Постоянната комисия за организация и търговия в града взе решение да се прави тридесет процента отстъпка за всички покупки в дните, през които се провежда Програмата, и петнадесет процента пет дни преди откриването и пет дни след приключването й на купувачите, които имат карти за участие. Трябва да приветствуваме тази инициатива, надмината единствено от Ню Йорк, който предложи четиридесет процента… Но това са Съединените щати. Отделът по статистика и прогнози изчисли, че в нашия град, освен записаните участници в Програмата, ще дойдат и един милион посетители. Ще се получи претоварване на движението, въпреки че общинската полиция взе всички мерки за регулиране и канализиране на автомобилния поток, както и за спирането му при започването на Програмата. Ще разгърнем също кампания за помощ от страна на гражданите, така че всяко наше семейство да приеме вкъщи, ако е възможно, през тези дни, по едно семейство, а успеем ли, ще увеличим нашия капацитет на повече от три милиона посетители. С всичко това, като се приспадне данъкът, който трябва да платим на телевизията, разходите по организацията, както и рекламата, нашият Отдел по прогнозиране смята, че ще може да завърши Програмата с чиста печалба от двадесет до двадесет и пет милиона кредита. Господа — той огледа със задоволство човешките лица, които го заобикаляха, — мисля, че можем да бъдем доволни.

Последваха бурни ръкопляскания.

 

 

Съществуваха няколко начина човек да се включи в Програмата. Най-простият бе да се запишеш, да се снабдиш с каквото и да е оръжие и да се впуснеш слепешката из града. При всяко ново излъчване на Програмата броят на такива участници бе от сто до сто и петдесет хиляди; повечето от тях безсмислено обикаляха наслуки из града, докато чуеха по джобния си телевизионен приемник или в някой от баровете за връзка, че Програмата е завършила. Тогава се прибираха вкъщи обезсърчени или ядосани, кълнейки се ожесточено, че в следващата Програма ще променят изцяло тактиката, което почти никога не ставаше.

Други, напротив, се организираха. Главният интерес, произтичащ от осъществяването на Програмата, бе, че въпреки непрекъснатото телевизионно предаване, никой от Ловците никога не знаеше къде точно се намира Беглеца, но ако Ловец успееше да определи местоположението му, то той често беше доста далеч и не можеше да стигне преди останалите. За да се запази това й качество, всяка Програма се провеждаше в различни градове и макар значителен брой от записалите се да бяха жители на града (в действителност повечето участници се записваха само в Програмата, състояща се в техния или в съседния град, ограничавайки се да следят останалите по телевизията, спомняйки си „за онзи път, когато участвувах“… а съвсем малка част от участниците можеха да си позволят лукса да следват Програмата от град в град, с огромните разходи, които това предполагаше), имаше и такива, които пък се бяха превърнали в професионални преследвачи. Именно те бяха създали истински ловни групи в Програмата: събираха се, определяха си явки, проучваха планове за нападение… Една от тези групи спечели медал след третата си победа и написа книга, озаглавена „Лов“, която наред с тази на Беглеца, успял да се спаси от тридневното напрегнато преследване, се смяташе за основно помагало на всеки участник, бе преведена на много езици и преиздавана неколкократно.

В действителност механизмът на Програмата бе съвсем опростен. Във всяка Програма чрез жребий се избираше Беглец от държавните затвори на страната, в която щеше да се проведе ловът. Между представилите кандидатурата си градове винаги се избираше такъв с повече от един милион жители. По време на Програмата градът се изолираше напълно. Беглецът се пускаше на място, неизвестно за преследвачите му…

И ловът започваше. Всеки можеше да се запише в Програмата като Ловец. Имаше право да си избере оръжие (пистолет, пушка, нож…), което да използува срещу Беглеца. Не съществуваха етични норми, само общи правила за поддържане на жив интерес.

Обикновено Ловецът, който успееше да хване Беглеца, печелеше наградата от сто хиляди кредита в брой и бронзовия медал. Ако Беглеца съумееше да се изплъзне, което се случваше рядко, или казано другояче, ако успееше да стигне до малкото „отворени“ изходи на града, без да го хванат, печелеше предвидената награда, едновременно с пълна свобода и автоматично унищожаване на съдебното му досие. Това бе стимул, по-скоро символичен, отколкото действителен, с единствената цел да държи в напрежение Беглеца.

Цялата Програма се предаваше директно и главно затова предизвикваше толкова вълнения. На стратегическите места цяло ято от хеликоптери, патрули и часови, снабдени с портативни телевизионни камери, проследяваха пътя на Беглеца, предавайки всички сцени от Лова на централната контролна кула, откъдето с умел монтаж се включваха най-интересните моменти и се препращаха към зрителите. Сцените се препредаваха в цял свят по сто и седемте телевизионни канала. Местният предавател ги разпространяваше и в самия град, където се осъществяваше Програмата, а възможността да се следи всеки момент от нейното развитие бе основната й привлекателност.

Сумата за участие в Програмата бе сто кредита на човек и обикновено се записваха от двеста до триста хиляди ловци, според броя на жителите на избрания град. Рекордът за участие бе поставен в Париж, където ловът се състоя в самия Латински квартал, с петстотин и осемдесет хиляди участници, после се нареждаха Ню Йорк с четиристотин и деветдесет хиляди, и Лондон — четиристотин и седемдесет хиляди. След тях идваха Токио и Буенос Айрес, с около четиристотин хиляди и цяла плеяда от столици между триста и четиристотин хиляди. Но напоследък продуцентите на Програмата решиха да намалят малко броя на Ловците — многочисленият състав от участници вредеше на увлекателността на Програмата, защото колкото и голям да бе градът, ловът неизбежно свършваше почти веднага.

Абсолютният рекорд за продължителност на Програмата принадлежеше на Сидней — три дни и половина непрекъснат и вълнуващ лов… завършил със спасението на Беглеца. Но обикновено Програмата никога не надхвърляше един ден. Всеки телевизионен канал, който искаше да препредава лова, трябваше да заплати големи суми (пропорционални на приблизителния брой участници), а бе изчислено, че продуцентите получават осемнадесет милиарда кредита на месец за правото на препредаване и други двадесет и три милиарда от рекламата. Наистина разходите по организацията, подготовката и реализацията бяха също много високи, но въпреки всичко сделката си я биваше.

Освен това за всички зрители тя беше не само още една телевизионна програма, а Програмата, с главно П, най-гледаната и най-обсъжданата програма, класирана (винаги на първо място в ранглистата на предпочитанията на зрителите.

 

 

Мендоса прегледа внимателно пушката си, преди да излезе на улицата. Беше настроен оптимистично. Не участвуваше в нито една групировка, нямаше „явки“, винаги предпочиташе да действува сам. Вече беше получил бронзов и сребърен медал, а сега искаше да вземе златния и специалната награда за победителя от третата поредна Програма. Имаше късмет, защото този път Програмата се провеждаше в родния му град, което му даваше голямо предимство — познаваше всяка педя тук и никой не можеше да го изпревари. Освен това притежаваше опит от непрекъснатото си участие в повече от двадесет Програми. Не, не можеше да се провали.

Влезе в един бар. По време на Програмата баровете бяха места за срещи, за контрол и проследяване. Всички бармани инсталирваха телевизионни приемници на подходящо място и ги включваха на препредаващия канал. Ловците влизаха, за да се осведомят как и при какви обстоятелства се развива ловът, и плащаха минимална консумация дори и ако не си поръчваха нищо. Към края на деня печалбите на тези заведения бяха огромни.

— Едно кафе — помоли той. — Чисто и да е силничко.

Остави пушката на бара и се загледа в телевизора. До започването на Програмата имаше още два часа, но вече даваха предварителните обяснения. Първо, връчването на наградата на победителя от предишното предаване, след това изгледи на града от птичи поглед и снимки на някои от най-характерните улички. Интервю, взето набързо предния ден от Беглеца. Нови изгледи на града… Само за три дни се продадоха повече от триста хиляди специални карти на града, напечатани светкавично, за да се задоволи безумно високата заявка на международното издателство, което се занимаваше главно с изготвянето на „единствено разрешените от Програмата карти, с означени на тях всички изходи и подходящи места за лов и прикритие“. Върху картата бяха набелязани ориентировъчни маршрути. Говореше се за трудностите, които създава топографията на града…

— Добро постижение — каза келнерът и посочи двата медала, които Мендоса с гордост носеше на гърдите си. — Откъде са?

— От Питсбърг, преди осем месеца, и от Виена, преди двадесет и два месеца. Днес ще прибавя третия.

Келнерът замълча. Остави поръчката на бара и се оттегли. В този момент на екрана показваха фасадата на една сграда, а гласът на водещия звучеше напевно, с характерния за телевизионните говорители тембър:

— … и оттук, от Централното управление на полицията в града, ще потегли колата, която ще остави Беглеца на непознато място, откъдето ще започне Програмата. Кое е това място? Никой не знае още, но щом започне Програмата…

Мендоса плати на бара и взе отново пушката. Той знаеше. Или поне предполагаше. След като помисли малко логически и бързо пресметна наум, избра три вероятни точки, откъдето можеше да започне увлекателният лов. От многото Програми бе успял да отгатне механизма, който използуваха организаторите, и знаеше какви места се предпочитат. Само че трябваше да се спре на едно от трите.

Избра онова, което сметна за най-подходящо. Излезе и се качи в колата. Погледна си часовника: оставаха двадесет минути до „белия половин час“ преди започването на Програмата и улицата беше пълна с въоръжени хора. Сложи пушката на задната седалка и потегли толкова рязко, че гумите изсвистяха.

 

 

— Качете се!

Жерар Шоуб се подчини. Автомобилът бе черен, стар модел, най-обикновен на вид. Седна отзад, между двама полицаи, преоблечени като селяни. Беше без белезници — вече нямаше смисъл от тях. Шофьорът запали двигателя. Потеглиха бавно.

Улиците бяха пусти — течеше „белият половин час“, който предхождаше всяка Програма. В това време никой не можеше да се движи по улиците… въпреки че по прозорците имаше хора. Многобройните охраняващи Програмата, в крещящи жълти гащеризони с изрисуван червен кръг на гърдите и гърба и с автоматични пушки в ръцете, патрулираха по улиците през този половин час и имаха право да стрелят без предупреждение срещу всеки нарушител на правилата. Така и правеха.

Автомобилът се движеше бавно. Наклонил глава, за да вижда по-добре, Шоуб погледна нагоре през задното стъкло. Един хеликоптер кръжеше високо над тях. На малкото телевизорче в колата се виждаше в перспектива някакъв напълно пуст град с жълти хълмове, изпръскани тук-там в червено картини, които се излъчваха преди началото на Програмата. Водещият говореше нещо, което Шоуб не можа да разбере.

Полицаят отляво му подаде една карта:

— Вземете, това е карта на Програмата.

Шоуб не познаваше града с криволичещите улички и картата щеше да бъде единственият му пътеводител, ако се решеше да я използува, но такива имаха и Ловците.

— Посочени са всички изходи. Ако успеете да стигнете жив до някой от тях, ще сте голям късметлия.

На Шоуб му се стори, че в тези думи се крие и присмех. Погледна картата. Не изпитваше страх, само лека възбуда. Беше хладнокръвен, спокоен. В известен смисъл Програмата увличаше и него. Швайцер, който бе оцелял след Програмата и когото познаваше, твърдеше, че да си Беглец е също така вълнуващо, както и да си играеш на Ловци. Във всичко се съдържаше и някакво болезнено удоволствие. Сгъна внимателно картата.

— Къде ще ме оставите?

— Вие сам ще трябва да го разберете. Няма да ви дадем никакво предимство.

— Та те са повече от двеста хиляди! Това ли наричате предимство!

— Но градът е много голям. Те също не знаят къде сте.

Измърмори нещо под нос. Погледна телевизионния екран: „А това?“ Разбира се, винаги можеше да ги заблуди по някакъв начин. Съществуваха хиляди възможности да го направи. Огледа дрехите си: бяха съвсем обикновени. А освен това имаше начин да ги смени. Това беше един от „житейските принципи“ на Швайцер, за да оживее — да променяш външния си вид възможно най-често. Щеше да е интересно да се възползува от опита му. Сви се на седалката.

— Не се безпокойте — рече. — Ще направя и невъзможното, за да не ви разочаровам.

На телевизионния екран от птичи поглед се виждаше черен автомобил, който се движеше бавно по пустите улици. Представи си как Ловците проследяват внимателно колата, търсят по картите, опитват се да разпознаят улиците, по които минава. Колко ли от тях щяха да отгатнат точния маршрут? Е, добре, това не го засягаше.

В началото предимството бе на негова страна: Швайцер го каза недвусмислено. Съществуваше факторът изненада, който бе от значение. По време на Програмата се разрешаваше всичко, ловът беше безпощаден както за Ловците, така и за Беглеца. Ако последният изненадаше някого от преследвачите и го извадеше от строя или даже го убиеше, имаше право да му отнеме оръжието, да смени дрехите си с неговите и да се помъчи да заблуди останалите. Дори можеше да стреля срещу тях и успееше ли да избяга, нямаше да му се търси сметка за убитите. Разбира се, срещу него винаги беше телевизията, която снимаше или се стараеше да заснеме всичките му действия с хилядите камери, скрити на най-невероятни места. Един от най-вълнуващите моменти на Програмата бе, че никога не се знаеше какво ще се случи. Понякога краят на лова се превръщаше в истинска касапница с многобройни жертви.

Колата спря.

— Е, приятелю. Пристигнахме. Отсега нататък ще трябва да се оправяте сам.

Слезе. Огледа се. Улицата беше тясна и наистина трудна за откриване. Знаеше, че наоколо е безлюдно и няма Ловци — организаторите на Програмата полагаха специални грижи, за да удължат максимално предаването. Вероятно тук бяха скрити доста телевизионни камери.

Добро начало.

— Наслука, приятелю — каза полицаят и влезе в колата. — Надявам се, че ще издържите поне до вечерта.

Благодари за думите с гримаса и ругатни. Автомобилът потегли и все така бавно се отдалечи.

Грееше слънце, но подухна ветрец. Всички врати бяха заключени — обитателите на повечето къщи вземаха тази предпазна мярка по време на Програмата. Но дори и да не ги затваряха, бе лудост да се опита да се вмъкне през някоя от тях: организаторите на Програмата не желаеха да се прекъсва предаването, затова следяха най-вече възможностите Беглеца да се скрие и ги предвиждаха, разкривайки неговите намерения с камерите, и така тласкаха Ловците към нещо, което можеше да се превърне в капан. Налагаше се да бяга, да се движи непрекъснато, да не се задържа повече от две минути на едно място.

Трябваше да се отправи към някой от изходите.

Телевизионната камера, скрита зад прозореца на отсрещната сграда, даде в едър план лицето на Шоуб. Зад него, разлято, но все пак четливо, се виждаше табела с името на улицата. Първата следа. Хиляди Ловци се впуснаха по нея.

Шоуб видя леко отражение пред себе си. Не знаеше, че е от обектив на телевизионна камера, но се стресна. Разбра, че от дълго време стои неподвижен. Трябваше да действува.

Затича се.

Сякаш нервен шок разтърси двестата хиляди Ловци, вторачени в телевизионните приемници: Беглецът се намираше в старата част на града! Ръцете разгръщаха трескаво картите, търсейки улицата. Сега на екрана от птичи поглед можеше да се види фигурата на бягащ човек. Говорителят викаше с треперещ глас:

— Четири… Три… Две… Едно… Сега! Програмата започва!

Двеста хиляди мъже се втурнаха по улиците. Повечето носеха пистолети, тридесет процента — автоматични пушки, някои — двуцевки и други оръжия. Деветдесет и осем процента от всичките бяха загубили вече шансовете си за участие в Програмата, тъй като беше забранено да се ползува каквото и да е превозно средство, а те се намираха твърде далече. Само онези, които бяха по-близо до мястото, където се намираше Беглеца, имаха шансове за успех. Освен ако той съумееше да разкъса обръча и да се придвижи, което се случваше твърде често в първия етап на Програмата.

Изведнъж Шоуб спря.

Беше стигнал до едно кръстовище. От две минути бягаше, завиваше непрекъснато наляво и надясно, търсеше тесни улички, обикаляше и отново се връщаше по същите места, като се опитваше да заблуди вероятните си преследвачи. „Главното е — казваше Швайцер в книгата си — да разкъсаш първия обръч и да избегнеш опита им да те засекат.“ Добре беше да се отдалечаваш, описвайки многократно буквата S.

Но накрая винаги откриваха местонахождението на Беглеца.

Спря на кръстовището. Отляво, там, в дъното, бягаше човек. Приближаваше се към него с оръжие в ръка. После бързо се втурна назад — не го беше забелязал. Но Шоуб не можеше да пресече улицата, а ако се върнеше по обратния път, щеше да се сблъска с другите преследвачи. Те несъмнено бяха вече на мястото, където го остави колата и което бяха показали по телевизията, и сега сигурно обикаляха на хайки наблизо.

Хвърли поглед назад: никой. Човекът, който тичаше по улицата вляво, скоро щеше да стигне до кръстовището. Помисли за миг: бе рисковано, но изпълнимо. „Не трябва да се забравя никога факторът изненада“ — наблягаше Швайцер многократно. „Винаги, при условие, че наоколо няма скрита камера да ме шпионира“ — реши Шоуб.

Зае удобна позиция зад самия ъгъл, а сърцето му биеше до пръсване. Чуваше бързите стъпки, които приближаваха. Не, другият не го беше видял, просто тичаше, воден от интуицията си — знаеше, че Беглеца трябва да е някъде тук, и се надяваше на късмета си. Колко ли други Ловци щяха да действуват така в това тясно пространство?

Стъпките отекваха съвсем близо. Приготви се. Човекът внезапно изскочи иззад ъгъла, тичайки. Носеше в ръка ловна пушка и лицето му гореше от възбуда. Отмина, без да го види. Нямаше и да го забележи, ако Шоуб не бе застанал насред улицата, зад гърба му и не бе извикал:

— Хей, ти, тук съм!

Другият се закова на място и се обърна. За момент изглеждаше невероятно объркан. Шоуб разчиташе на това. С един скок се озова до него. Замахна само веднъж и го уцели със саблен удар право в адамовата ябълка. Бе вложил цялата си ярост. Мъжът изхърка, очите му се изцъклиха и той се строполи бавно и някак уморено на земята.

Шоуб не губеше време. Огледа се бързо: наоколо нямаше никой. Довлече безчувственото тяло до близката стена. Отново се огледа: все още нямаше никой. Започна да го разсъблича. Смяната на дрехите щеше да му помогне. Свали си панталоните и сакото и започна да облича костюма на жертвата. Спомни си за Програмата, в която група Ловци изненадваха Беглеца, докато извършваше същата операция: помъчи се да избяга със свлечени до глезените панталони, но се захлупи по очи след три крачки. Шоуб почувствува прилив на огромна енергия. Онази Програма се смяташе за най-забавна в историята, въпреки че беше най-кратката от всички програми. Не желаеше да се повтори.

Облече се. Не можеше да се види, но беше сигурен, че смяната на дрехите му дава предимство. Взе пушката и патрондаша. После понечи да се втурне напред, но се спря. Погледна мъжа, проснат на земята, по долни гащи и риза, в безсъзнание… или мъртъв. На лицето му бе застинала лека, глуповата усмивка, а струйка кръв се процеждаше от десния ъгъл на устата му. Пълен глупак! Без съмнение се бе опиянил от възбуждащия лов. Шоуб изпита неочаквана омраза към него. В пристъп на ярост се прицели с пушката в лицето му и стреля от упор. Сачменият сноп изтри завинаги усмивката.

В същия момент чу шум над главата си. Погледна изплашено нагоре. Изпсува високо: хеликоптер на телевизията пикираше над него и сигурно снимаше. Видя оператора, който майсторски боравеше с камерата, приведен встрани, надвесен до кръста от прозореца. Сигурно отдавна висеше там горе, запечатвайки на лента всички действия на Беглеца, и сега беше слязъл по-ниско, за да сложи край на сцената. Всички щяха да видят новия му костюм, всички щяха да го познаят. Обзе го страхотен гняв. Хеликоптерът продължаваше да се спуска бавно, сега можеше да различи лицето на пилота зад лостовете за управление и оператора, приведен над камерата. Вдигна пушката и изпразни втората цев в машината, без да се прицелва. Сачмите изчаткаха в бронирания метал, сякаш бяха изплюти. Машината остана неподвижно във въздуха няколко секунди, а след това пикира стремително, като се спусна, докъдето й даваха възможност ниските сгради от двете страни на улицата. За няколко мига Шоуб изпита ужасяващото чувство, че се опитват да го смажат с огромната маса, и лицето му се изкриви от страх. Не му дойде наум, че хеликоптерът не може да се приземи в такава тясна улица, но се досети, че телевизионните оператори нямат право да участвуват в Лова, и се успокои.

Машината се задържа няколко секунди над главата му, снимайки го в едър план, а после се издигна бързо, следвана от проклятията на Шоуб. Той отвори магазина на пушката, извади двете празни гилзи и сложи два нови патрона. Огледа се и пак побягна.

Операторът от хеликоптера затвори камерата и се усмихна на пилота. Беше се наслаждавал през визьора на изкривеното от страх лице на Беглеца, когато онзи мислеше, че ще го смажат, и побърза да го заснеме в едър план, кадър, който със сигурност щеше да влезе в антологията на Програмата. Може би щеше да му донесе и наградата „Пулицър“ за най-сполучлива снимка. Хеликоптерът зави надясно, за да продължи да филмира Лова. Нямаше да изпуснат тази възможност.

 

 

Хърбърт Хилдегард, наричан обикновено Х. Х., бе станал най-търсеният телевизионен режисьор и продуцент, след като създаде и оформи Програмата. Не беше лесно наистина както поради техническите трудности, така и заради етичните и морални съображения, които бяха изложили някои консервативно настроени личности още в началото. Но всичко се уреди с голяма доза дипломация, ловкост и убедителност. И с пари, разбира се: баснословните печалби, които започна да носи Програмата, заглушиха гласовете на недоволство и най-върлите противници се превърнаха в привърженици, когато зрителите надхвърлиха един милиард. В началото спореха много за първите пробни предавания. Някои социолози публично се опълчиха срещу Хилдегард, като негодуваха против подстрекателството към насилие, законната свобода за убийство и изказваха и други подобни мнения. Той им противопостави бързо други социолози (негови приятели, естествено, а и им заплати добре), които говореха точно обратното: за премахване на инстинкта за насилие, на убийствата, жертвите и законните престъпления на правосъдието и накрая стигаха до извода, че Програмата е полезна за масите, защото освобождава психиката им от агресивността, садизма и стремежа към насилие, присъщи на човека.

Естествено, избухнаха ожесточени спорове, но накрая победи Хилдегард, отчасти благодарение на решителната подкрепа на мнозинството от младежта… Но това, което продължаваше да изненадва, бе, че миролюбивата младеж видя в Програмата (или я принудиха да види, няма значение) отдушник на кръвожадните инстинкти, присъщи на човека, както и средство за премахване на войните, защото, отстранеше ли се веднъж патогенната необходимост от тяхното възникване, споровете можеха да се разрешават на кръглата маса, което, въпреки прогнозите на някои далновидни политици, започна да се случва все по-често.

Сега Х. Х. беше всепризнат крал на световната телевизия, човекът, който създаваше и направляваше по свой начин вкусовете на публиката. И макар като продуцент да контролираше месечно повече от двеста телевизионни програми, които се осъществяваха от други режисьори — негови ученици, изпълняващи буквално указанията и теорията му, той не разрешаваше на никого другиго да прави Програмата — тя беше негова, само негова и Х. Х. щеше да я изготвя докрай. Питаха ли го (а то бе доста често) за тайната на неговите успехи, казваше със загадъчна усмивка, че знае много добре какво иска публиката и затова съставя Програмата лично, тъй като тя е тайна, която не мисли да разкрива пред никого и над която има абсолютно монополно право.

Седнал пред контролния пункт за управление, инсталиран на специалния му реактор, пред стоте екрана на мониторите и трите за повторна селекция, Х. Х. наблюдаваше с внимание маневрите на телевизионните камери, разпръснати из целия град: в хеликоптери, на три прозореца на сгради, по кръстовища и улици, и се чувстваше като цар на трона си или като генерал на командния пункт. Знаеше, че от неговите камери в Програмата ще влязат само тридесет или тридесет и пет, но трябваше да покрие всички ъгълчета. Всъщност не всички: Х. Х. притежаваше достатъчно опит и знаеше, че не е необходимо да обхване целия град, а само известна част от него — така постигаше едновременно големи печалби, зрелищен ефект и икономии. Като всеки добър режисьор, който се цени, той хитруваше, въпреки че никой или почти никой не се досещаше. Освен със записалите се Ловци разполагаше с известен брой свои хора, които бяха включени към централния контролен пост и имаха за задача единствено да направляват лова в зоната, избрана от него, и да попречат на Беглеца да излезе от нея, за да не се изгуби по този начин контролът над излъчваната картина. „Ако искаме да постигнем занимателна Програма, трябва да я подготвим предварително, в известен смисъл, не може да се импровизира всичко.“ Затова понякога неговите Ловци се намесваха, за да довършат театрално жертвата, когато тя се отклоняваше прекалено от предвидената зона или предаването започваше да губи увлекателността си. Х. Х. наблюдаваше внимателно Шоуб, който бягаше, следван неотлъчно от камерите в хеликоптерите. Течаха едва първите дванадесет минути от Програмата, а Беглеца беше ликвидирал вече един от преследвачите си и имаше оръжие. Записа в бележника си „добро начало“ и после се усмихна. Програмата започваше обещаващо.

 

 

Мендоса стигна до мястото, което си беше избрал за начало на Лова. Той не беше особено интелигентен, но притежаваше интуиция в излишък. Беше изгледал двеста Програми и макар лично да бе участвувал в много малко от тях, опитът му подсказваше някои подробности. Най-важната бе, че Програмите се осъществяваха в точно определена зона от всеки град. Не в най-красивата или най-типичната част, а в най-подходящата. Именно по тази причина предположи, че режисьорите предварително начертаваха някакъв маршрут, включвайки местата, които можеха да предложат най-големи емоции. Така още в началото извън играта оставаха голям брой участници, които не бяха забелязали тази подробност и се мотаеха слепешката из целия град, но затова пък на едно място се струпваха най-опитните, даващи си сметка за този факт, и Ловът повишаваше качеството си.

Като жител на избрания за тази Програма град, Мендоса имаше огромно превъзходство над много от своите съперници. След бегло проучване очерта широка зона, където предположи, че ще се развие Програмата. Още в началото отиде там. И не се излъга.

Разбра го веднага, щом видя кръжащите над покривите хеликоптери. Хеликоптерите бяха винаги първият сигнал за Ловците: Беглеца беше някъде тук. Приготви оръжието си и закрачи бързо напред. Ако успееше да хване Беглеца в началото на предаването, щеше да бъде голяма сполука и гордост за него. Дори можеше да го поканят за съветник в следващите Програми, както знаеше, че става с други участници, постигнали бляскав успех. Каква по-голяма слава от това?

Изведнъж чу изстрел, а след няколко секунди последва и втори. Потрепери от удоволствие. Беше на прав път. Изстрелите се чуха наблизо. Надяваше се, че не са били насочени срещу Беглеца и не са го улучили…

Започна да бяга. Тръгна по една улица, обиколи, после по друга и стигна до кръстовище. Слухът му никога не го лъжеше. Там на земята, лежеше човек — разсъблечен, сред купчина нахвърляни дрехи. Приближи се. Лицето на мъжа бе обезобразено от сачмите. Не можа да избегне тръпката, която разтърси тялото му, но това бяха рисковете на професията и човек ги научаваше щом подадеше молба за участие. Не биваше да се впечатлява.

Погледна нагоре, към небето. Един хеликоптер се отправяше на юг, сякаш следеше някого от въздуха „Благословен хеликоптер“, помисли си. Не можеше да се надява на по-добър водач. Стисна здраво пушката.

Тогава отекна друг изстрел и един куршум изсвистя, докосвайки го по лявото слепоочие.

Мендоса се хвърли по очи на земята и звучно изруга. Там, отпред, стоеше човек с пистолет, който го бе забелязал до проснатото тяло и го вземаше за Беглец. За щастие в бързината не можа да го улучи. Като разбра, че не е попаднал в целта, се оттегли бързо зад една врата.

— Проклет глупак! — изруга Мендоса, все още на земята. — Мислиш, че съм Беглеца ли? Да не си сляп? Той се е измъкнал вече, а аз заради тебе ще загубя следите му! Хайде, стига си се правил на идиот!

Вместо отговор, се чу втори изстрел, който разби асфалта на сантиметри от лявата му ръка. Мендоса се завъртя няколко пъти на място, предвиждайки изстрел.

— Проклета свиня! — изкрещя. — Искаш да те убия ли?!

Човекът явно бе убеден, че Мендоса е Беглеца, и бе готов да го пречука на всяка цена. След като разбереше, че действително не е Беглеца, щеше да го остави там и да продължи лова. Това беше установено правило, първо убиваш, после гледаш. Всички участници го признаваха. И въпреки че понякога се използуваше като претекст за жалки лични отмъщения, си оставаше само допълнителен факт без значение.

Мендоса стисна зъби. Ако това не се прекратеше веднага, можеше да загуби часове с този глупак, чиито джобове бяха пълни с патрони и който, прикрит зад вратата, стреляше, без да спре. Така Мендоса щеше да се провали окончателно. А пък дойдеха ли други Ловци, привлечени от изстрелите, нямаше да има време за обяснения, щяха да го ранят и после, когато разберяха, че са се излъгали, щяха да се извиняват. Голямо удовлетворение!

Започна да действува като самоубиец: при тези обстоятелства и като се имаше предвид неточната стрелба на противника му, това беше най-доброто, което можеше да стори. С един скок се изправи и затича зигзагообразно. Същевременно приготви пушката си, сложи патрон в пълнителя, сви пръст на спусъка. Чу само чу два изстрела: един куршум почти докосна дясната му ръка, а другият не го улучи. Още повече се вбеси. Стигна до вратата, където се криеше другият. Само зърна лицето му, на което бе изписана смесица от изненада и страх. Натисна спусъка, зареди оръжието, стреля, зареди, стреля, зареди. Видя как изненадата замръзва на лицето, тялото бавно се свлича надолу и устните се свиват в гримаса. Не си направи труд да разбере дали човекът е ранен или мъртъв. Изрита пистолета от ръцете му — за всеки случай, и продължи лова.

Докато се отдалечаваше от трупа, забеляза сянка на земята. Вдигна поглед и видя един от хеликоптерите на телевизията, който заснемаше цялата сцена. Второстепенните двубои на лова, често глупави и непристойни, които завършваха понякога с истински битки на открито, бяха още една от многото привлекателни черти на Програмата.

— Забавлявахте ли се, свини такива? — процеди през зъби Мендоса. Вдигна пушката и стреля нагоре, без да се старае да бъде точен. Това беше първата реакция на всички Ловци и хеликоптерите винаги бяха бронирани. Трябваше да се предвиди справедливият гняв на участниците. Защото Мендоса например знаеше, че ценните минути, които загуби в безсмисления бой с въоръжения глупак, го бяха отдалечили много от Беглеца. Вече не можеше да го стигне, ако не се случеше нещо изключително.

 

 

В това време Шоуб тичаше.

Знаеше, че смяната на костюма и пушката в ръката му дават известно предимство. Въпреки че телевизията бе осведомила за промяната във външния му вид и мнозина от Ловците го бяха видели, не всички бяха узнали това и докато влезеха в баровете за връзка да научат новините или да видят забавените кадри на някое от многобройните повторения на най-драматичните моменти — Програмата ги показваше, възползувайки се от спада на напрежението, — той щеше да е в относителна безопасност. А и с пушка в ръка ставаше равностоен противник на Ловците. На два пъти срещна мъже, които носеха оръжие. Нервите му се изопнаха, но се насили да изглежда спокоен. „Няма нищо по-лесно от това да се представиш за Ловец, ако умееш да се държиш хладнокръвно“, казваше Швайцер. В един момент дори попита някакъв мъж знае ли къде може да е Беглеца, тъй като му били казали, че е тук някъде; другият само изпръхтя звучно в отговор. Това му вдъхна по-голяма самоувереност.

До мига, в който, докато вървеше по една улица, на първия етаж неочаквано се отвори прозорец и някой стреля оттам.

Хвърли се бързо на земята, завъртя се два пъти и отново се изправи. Прозорецът все тъй бе отворен и към Шоуб бе насочено дулото на далекобойно оръжие. Не обърна внимание кой беше, нито с какво оръжие, просто вдигна пушката и стреля едновременно с двете цеви. Лицето се оттегли бързо. Шоуб не се потруди да провери дали го е улучил или не — единственото, което видя, преди да се обърне и да продължи да тича, бе очертанието на прозореца, обградено от множество дупки. Докато бягаше, извади двете гилзи и сложи нови патрони. Едва когато побягна, усети болки в десния крак и забеляза червеното петно на панталоните си.

За Беглеца това беше най-страшната опасност и за мнозина се оказваше фатална, защото беше непредвидима: не всички Ловци излизаха на улицата, някои предпочитаха да останат вкъщи, скрити зад прозорците, с готово за стрелба оръжие и едновременно да следят Програмата по телевизията. Разбира се, не беше толкова вълнуващо, както да излезеш на улицата, а и възможността Беглеца да мине точно под техните прозорци, беше минимална. Обаче мнозина предпочитаха пред рисковете на уличния лов сигурността, която възбуждаше не по-малко. Към тях се числяха и онези, които, без да са се записали в Програмата, използуваха същата тактика и ако успееха да уловят Беглеца, продаваха своята победа тайно и на добра цена на някой записал се… тъй като само записаните имаха право на лов.

Шоуб забавяше темпото на бягане почти без да си дава сметка за това. Кракът го болеше все по-силно. Спря и се огледа: кръвта се стичаше на струйка, която мокреше обувката му и на всяка крачка оставяше равномерна следа по земята. Помисли си, че ако стои на едно място, няма да може да тръгне отново и се насили да продължи. Обзе го мисълта, че е загубен, но веднага го осени друга: трябваше да се скрие, да се сгуши в някой ъгъл и да чака. Отхвърли идеята. Добре де, да се скрие, но къде? Докато излъчваха Програмата, всички врати бяха заключени, защото никой не поемаше риска да стрелят в къщата му. Освен това най-лошото, което можеше да стори Беглеца, беше да опита да се скрие — винаги съществуваше възможност да го дебне окото на някоя камера и тогава скривалището се превръщаше в капан за мишки. Точно това се случи преди няколко месеца в една Програма: извадиха седемдесет и шест куршума от тялото на Беглеца и не можаха да присъдят наградата на никого. Кой от куршумите бе отнел живота му?

За един Беглец единственият шанс да не го хванат като заек бе да се движи непрекъснато, да променя външния си вид, когато е възможно, и да не стои повече от тридесет секунди на едно и също място. Трябваше постоянно да избягва преследвачите си, да не престава да тича.

Прехапал устни до болка, Шоуб тичаше.

 

 

Кръв. Кръв, кръв, кръв.

Новината се разнесе по-бързо от вятъра. Един хеликоптер бе успял да заснеме последните мигове от сцената с прозореца. Операторът, който се проклинаше, че бе закъснял, изведнъж се вторачи в многото следи по земята, които се проточваха далеч от мястото. Беше интуитивно. В действителност операторите на Програмата биваха избирани заради интуицията и бързината на рефлексите им, получаваха солидна заплата и не по-малко тлъсти хонорари за ключовите сцени. Изглеждаше, че… Без да се замисля, натисна грубо бутона за връщане на лентата и показа в едър план петното. Разбра какво е, бързо даде указания на пилота и проследи кръвта с камерата.

От контролния пост Х. Х. даде веднага предимство на тази картина. Усмихна се, присвил устни. Неговите камери винаги умееха да уловят най-важната подробност на подходящото място и в подходящия момент. Първото кърваво петно — цветно на обемния екран — се появи в милиони домове. Всички потръпнаха от удоволствие. После огледаха следата — кървави отпечатъци от ток на обувка. Нямаше съмнение, че Беглеца беше ранен. Ловът ставаше вълнуващ. Говорителят направи коментар на сцената нервно и възбудено.

От уста на уста новината се разнесе сред участниците. Когато дивечът е ранен, ловците се разгорещяват. Ранените екземпляри са по-лесни за улавяне, ловецът има подчертано надмощие. По-лесно е и да ги проследиш.

Разбира се, раненият и изплашен дивеч (Беглец) стига винаги до отчаяние. А този бе и въоръжен.

Участниците, организирани в групи, реагираха първи, като определиха мястото на произшествието. Ловците, жители на града, разбраха веднага къде започва следата и се затичаха натам. Управителите на някои барове продадоха за значителни суми информацията, която клиенти с напрегнат поглед и свити устни търсеха, стиснали здраво в ръце пушки, пистолети, двуцевки. Започна бързо и масово преселване към мястото, откъдето тръгваше кървавата следа. Оттам всичко щеше да бъде по-лесно.

Освен ако не почнеше борба между всички преследвачи за притежание на завидната плячка. Нямаше да е за пръв път.

Х. Х. прекъсна картината с проследяването, която се предаваше от хеликоптера, и я замени с повторението на ключовата сцена. Необходимо бе да им подаде следа, но не докрай. Програмата трябваше да бъде колко то се може по-дълга.

Потри нервно ръце. Предаването беше обещаващо!

 

 

Шоуб си даваше сметка, че силите му бавно го напускат. Спря се и прегледа набързо раната. Куршумът бе пронизал мускулите на прасеца и бе излязъл цял, но раната кървеше обилно. Опита се да спре кръвоизлива натискайки с все сила. Огледа се — беше пусто. Но знаеше, че Ловците вече тичаха насам: онзи проклет хеликоптер, който обикаляше зоната, сигурно им бе показал мястото. Шоуб се намираше на тясна улица, под някаква арка. Тук поне не можеха да го видят от хеликоптерите, въпреки че кървавата следа щеше да доведе преследвачите дотам, все едно че ги упътваха светещи сигнални стрелки. Прочете името на улицата и затърси трескаво из картата. Трудничко я откри. Беше тясна и къса уличка, която се намираше на по-малко от една трета от мястото, където го бяха оставили, и най-близкия изход. Помъчи се да се ориентира. Трябваше да завие наляво, макар и да знаеше вече, че не може да стигне. Ала нямаше да се остави да го победят, поне щеше да опита да се измъкне. А успееха ли все пак да го хванат, победата щеше да им струва скъпо — щеше да ги накара да се потрудят.

Продължи да върви, провлачвайки малко ранения си крак, защото разбираше, че ако бяга, ще се изтощи и няма да стигне доникъде. Вече не течеше кръв; така поне щяха да изгубят следите му. Но не вярваше много на това. Наблюдаваше всички прозорци, обзет от натрапчивата мисъл, че зад някой от тях сигурно го дебне въоръжен човек. Не искаше пак да се излъже. Зоната, в която се намираше, бе в сърцето на стария град, с многобройни тесни улички, някои без изход, които криволичеха и се кръстосваха: организаторите сполучливо бяха избрали маршрута. Тук ловът щеше да бъде действително труден. И точно тук възможността да има скрити камери в нечия къща бе най-голяма.

Прилепи се до една врата: някой прекоси с бързи стъпки съседното кръстовище. Обръчът около него се затягаше. Стисна с все сила пушката. „Ако пак успея да си сменя дрехите…“ — мина му през ума. Отново щеше да има предимство. Разбира се, сега щеше да е много по-трудно. Ако намереше отворена врата и се промъкнеше през нея… Но това изглеждаше по-недостижимо от всичко останало. Обзе го силно безпокойство и изпита безумното желание да изкърти някоя врата, да проникне с взлом в къщата. Щеше да изплаши обитателите й, да убие някого, ако е нужно, но щеше да намери каквото му трябваше, за да промени външния си вид и да се опита да мине незабелязано. Но кой бе луд да остави вратата си отключена по време на Програмата? И кой Беглец би се осмелил да нахълта в къща, разбивайки ключалката с изстрел. Помисли си за хората, които обикновено стояха затворени по домовете си, гледаха Програмата развълнувани и възбудени, отпиваха от чашите с бира или ликьор, ядяха бисквити и дребни сладки, разговаряха помежду си за по-интересните моменти и се обзалагаха. Потрепери. Обзалагаха се. Кракът го болеше все по-силно, започна да му става студено. Шоуб разбираше, че всеки момент ще се схване.

Продължи да върви, като влачеше едва-едва ранения си крак и се подпираше на пушката. Отвори се прозорец, някой хвърли един поглед към улицата и бързо затвори прозореца. От време на време се чуваха гърмежи. Хора, които бяха объркали жертвата, „уловени“ ловци, може би чисто развлекателни моменти: бяха му казали, че организаторите на Програмата имат екип от специалисти по развлеченията, които не позволяваха Лова да приключи бързо, като предлагаха фалшиви следи, отвличаха вниманието към други места, за да разпръснат Ловците. Всичко беше възможно…

Стигна до кръстовището и се огледа внимателно, преди да пресече. Изплаши се и се върна назад: трима мъже приближаваха по улиците отляво. Но не бе действал достатъчно бързо. Чу се възклицание. Бяха го видели, може би не бяха съвсем убедени, че е Беглеца, но опитът му да се скрие бе достатъчно красноречив и отприщи агресивността им. Шоуб се обърна и хукна назад, по обратния път. Зави на първия ъгъл, после на следващия.

И налетя на друга група.

Този път бяха двама. Нямаше време да се върне, почти се сблъска с тях. Чу възклицанията им, прищракването на оръжия. Но той го очакваше и реагира по-бързо от тях. Отстъпи две крачки и почти без да вдига пушката, изпразни двете цеви, първо едната, после другата. Стреля от упор. Видя как сачмите потънаха равномерно в коремите и на двамата и чу стонове на изненада. Нямаше време да зарежда оръжието. Използува го вместо боздуган и заудря с все сила двамата Ловци. Те се свлякоха на земята сред викове и хрущене на кости. Търсеше с настървение, почти слепешката оръжието си. Измъкна яростно пистолета на единия, върна се няколко крачки и стреля два пъти. Двамата мъже останаха да лежат на земята.

Но тези изстрели бяха сигурен сигнал за тревога.

Вдигна бързо пушката и зареди с трепереща ръка. Сложи пистолета на кръста си, между ризата и панталона — никога не се знае какво може да се случи. Прегледа патрондаша: оставаха му малко куршуми. Потърси с очи накъде да продължи бягството си. Беше загубил вече всякаква ориентация.

В дъното на улицата се появи човек. Затича се обратно, като понакуцваше: сега мислеше само как да се изплъзне.

 

 

Мендоса проследи кървавата нишка до мястото, където тя прекъсваше и изчезваше. Същото вършеха и други — разпокъсани групи от Ловци, които гледаха с неприязън един на друг, считайки се за евентуални съперници. Улиците се изпълниха с хора.

„Това е лошо — помисли Мендоса. — Има много хора. Струпа ли се толкова народ на съвсем малко пространство, става не лов, а клане.“

Така се бе случило и в други Програми. Спомняше си особено за тази в Рим: много Ловци си оспорваха жертвата по улиците на Трастевере, имаше повече от двадесет убити и петдесетина ранени; Беглеца беше буквално надупчен от куршуми и всеки искаше да си припише победата. Не беше вълнуващ лов, а унизителна битка.

Изведнъж отляво прозвучаха изстрели. После други отдясно. И още два отпред. Групите се разпръснаха, всеки се водеше от интуицията си. Но Мендоса имаше опит и си правеше изводи от последователността на изстрелите. Усмихна се язвително. Бяха фалшиви писти с развлекателен характер, подхвърлени от самите организатори на Програмата, които целяха да разпръснат Ловците ветрилообразно, за да се избегне съсредоточаването на много преследвачи по следите на жертвата. Нямаше да се остави да го измамят с подобна хитрина: изстрелите на екипите за развлечение имаха особен ритъм, звучаха фалшиво.

Ненадейно там, напред, изтрещяха други изстрели. Очите на Мендоса светнаха: бяха истински, двата изстрела прозвучаха като един и после още два, но от друго оръжие, по-леко… Някой беше открил Беглеца и се бе завързала престрелка… Стисна здраво приклада на пушката. „Дано господ не позволи да го убият — молеше се той. — Това е моята жертва. Моята жертва!“

Хукна по посока на изстрелите. Сви край един ъгъл и зърна Беглеца. Да, беше той. Нямаше съмнение, бе сигурен. Беглеца се движеше в обратна посока, с гръб към него и въпреки че Мендоса не го беше виждал преди това, шестото чувство му подсказваше, че е той: щеше да го познае при каквито и да е обстоятелства. Забеляза мимоходом изцапания крачол на панталона, пристегнатата кърпа. Вдигна пушката си. Стреля.

Шоуб усети, че нещо го парна по рамото. Без да иска, извика от яд и болка. Обърна се и стреля напосоки: сачмите се загубиха във въздуха. На другия край на улицата противникът му се бе хвърлил по очи на земята и продължаваше да стреля. Имаше великолепна автоматична пушка. Но не беше успял да се прицели добре и куршумите профучаха нависоко.

Шоуб се затича. Беше сигурен, че вече е загубен. Всички Ловци прииждаха към това място. Щяха да го хванат като заек. „Но скъпо ще платят за победата“ — процеди през зъби той. Трима вече бяха мъртви. И други щяха да ги последват. И щеше да се постарае да бъдат колкото се може повече.

Автоматичен откос проследи неговия бяг. Преследваха го не един, а няколко души. Мендоса, скочил отново на крака, крещеше нещо и възбудата изпълваше всички фибри на тялото му. Зад гърба му се появиха други Ловци и като видяха бягащия мъж, стреляха бързо, но неточно. „Нямате право — викаше ядосано Мендоса, — този човек е мой, аз го открих и той ми принадлежи.“ Удряше ги яростно с приклада на пушката и им крещеше да го оставят. Един от новодошлите го наруга и се помъчи да му отнеме оръжието. Мендоса му нанесе удар в гърдите, събори го на земята и размаза лицето му с приклада на пушката си. После побягна след Беглеца.

Още двама мъже изтичаха подир него. Третият, повален на земята, стреляше по тях с яд, без да се цели, отчаян от провала си. Единият от бягащите се строполи, като проклинаше и виеше от болка. Останалите двама продължиха гонитбата.

Над тях хеликоптер на Програмата снимаше с телеобектив сцената, докато другите два хеликоптера за снимане и още един, за десант на оператори, бързаха насам. Голяма част от преследването бе заснета от телевизионната камера, поставена на терасата на съседната сграда.

Програмата стигна кулминационната си точка.

 

 

Задъхан, Шоуб се подпря на стената. Не издържаше вече. Знаеше, че е загубен. Но не искаше да се остави да го хванат лесно. Стреля назад, наслуки, повече за да задържи преследвачите си, отколкото да ги улучи. Знаеше, че като пресича нова улица или свива зад някой ъгъл, всеки миг ще се сблъска с човек със заредено оръжие и изстрелът от упор ще сложи край на живота му. Не му помагаше вече и факторът „изненада“: всички бяха предупредени, че е тук. Хеликоптерът там горе сякаш се прицелваше в него с жестокото око на обектива. Наруга го с най-мръсните думи, които му дойдоха наум. После продължи да бяга. Вече не усещаше болка, само някакво странно вцепенение. Сви вляво, после надясно, след това пак наляво, наслуки…

Неочаквано се озова в задънена улица.

Зрителите, които следяха Програмата, затаиха дъх пред милионите телевизионни апарати. Само за миг се поставиха на мястото на Беглеца и изпитаха ужас като него. Сетиха се за Ловците, които прииждаха на тълпи към улицата, и потрепериха, но в тръпката им имаше дълбока наслада. Ловът щеше да завърши блестящо. Видяха как Беглеца тича към дъното на улицата, опипва отчаяно стената, която му прегражда пътя, и се обръща назад. Видяха как конвулсивно стиска пушката си, решен скъпо да продаде живота си. Благодарение на умелото завъртане на телеобектива забелязаха и пистолета затъкнат между панталона и ризата му. Затаиха дъх. „Ще го направят на решето — смееха се нервно и посръбваха с удоволствие от питиетата си, ядяха сладкиши, давейки се от вълнение, прегръщаха се и хапеха устни. — Ще го надупчат целия. Боже, какво вълнение!“

С бърза смяна на кадъра Х. Х. показа преследвачи, които бяха най-близо — седем, не… осем. Стигаха вече до началото на сляпата уличка. Водеше ги дебел мъж, въоръжен с великолепна автоматична пушка, който крещеше непрекъснато. На гърдите му висяха два медала, две отличия, получени в някоя от многобройните Програми. Беше ветеран. В повечето къщи прозвуча смях, в който се съдържаше сдържан интерес: отиваше за третата си награда…

Преследвачите навлязоха в улицата. Един хеликоптер на Програмата кръжеше над главите им и снимаше всичко отгоре. Други две машини, заели позиция в началото и края на улицата, даваха в кадър двете групи. Десантният хеликоптер се отклони и от него се спуснаха петима оператори, преметнали през рамо камери. Х. Х. представи поредица от възбуждащи кадри. Знаеше, че те ще развълнуват милионите зрители, и със завидно майсторство превърна паузата на изчакване в истински водовъртеж от действия. Извика по командния микрофон:

— Кадър в едър план! Искам кадър в едър план!

Операторът на един от хеликоптерите даде в едър план неспокойното лице на Шоуб, друг направи същото с Мендоса и с Ловците, които тичаха след него. Трети бързо сменяше кадрите, за да вмъкне в статичната сцена усещане за главозамайваща скорост. Шоуб се бе облегнал на вратата на къщата, където свършваше улицата. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата — пушка, чийто приклад бе опрял до бедрото си. Страшната болка в крака се обади отново, а рамото му пареше.

Беглеца сложи пръсти на спусъците.

На другия край на улицата преследвачите му нерешително спряха.

И тогава всички видяха какво се случи. Х. Х., който се готвеше да смени картината на монитора, застина с ръка във въздуха, като гледаше слисано. Операторът от хеликоптера, който държеше Шоуб във фокус, веднага разбра, че става нещо, и промени бързо намерението си, — като премина от едър на среден план.

Всички със свито сърце видяха как вратата зад гърба на Шоуб се отваря и той, залитайки малко, отстъпи инстинктивно назад, а после една ръка, подала се от тъмнината, го повлече навътре и рязко хлопна вратата зад него.

Порой от куршуми се изсипа на празното място до старата дървена врата, където допреди няколко секунди биеше тревожното сърце на Шоуб.

Шоуб политна назад. Не можеше да си представи, че вратата ще се отвори, и още по-малко, че зад нея има някой. Но бе човек с бързи рефлекси и когато почувствува, че някой го хваща за китката, се дръпна вътре и остави същата малка и студена женска ръка да го води в тъмнината.

— Шт — каза гласът. — Оттук.

Ръката го пусна.

Чу се шум от пускането на тежко резе. Шоуб огледа наоколо, като търсеше препятствия в мрака. Ръката, студена и малка, отново го хвана, сякаш да му покаже, че не го е изоставила. Навън прозвучаха изстрели и дървената врата се разтресе и се пропука. Гласът произнесе:

— Оттук. Нагоре има стълба, внимавай. Да вървим преди да са дошли.

Остави се да го дърпат. Мозъкът му не бе в състояние да реагира на никакви външни дразнители. Шоуб следваше ръката, която го водеше през стълби, коридор, още стълби. Чувствуваше се странно отпуснат. Неговата придружителка отваряше и затваряше врата подир врата. Пушката се изплъзна от ръцете му и шумът се затъркаля по стъпалата надолу.

Шоуб запита с безизразен глас:

— Коя сте вие? Защо ми помагате?

— Шт — прошепна жената. — Не искам да те убият като куче. Не е спортсменско — добави с лек смях.

Гласът й звучеше весело. Спряха да се изкачват. Стигнаха до къс коридор, после врата. Жената отвори и Шоуб премигна на слънчевата светлина.

Бяха на терасата на сградата, която затваряше улицата и граничеше със стените на съседните постройки. Над главите им синееше небето. Встрани се издигаше стена за тенис. До тях, на стълбищната площадка, виждаше гълъбарник. Изплашени от присъствието му, гълъбите разтревожено се разхвърчаха в клетката.

— Тук ще сме на сигурно място засега. Отзад къщата има втори изход към друга улица. Твоите преследвачи ще съборят вратата и ще помислят, че си излязъл през него, защото оставих вратата отворена. Никой няма да се сети, че сме се качили тук. Ела да видиш!

Заведе го до края на терасата, която гледаше към сляпата улица. Той надникна много предпазливо: беше пусто. Хеликоптерите също бяха изчезнали.

— Всички са от другата страна и те търсят. Виждаш ли? Спасен си.

Отидоха до другия край. Чуваше се шум, мяркаха се хора, които се отдалечаваха тичешком. Някакъв хеликоптер летеше ниско, изучавайки преплетените улички. Шоуб изпита внезапно облекчение.

Тогава за пръв път се вгледа в жената. Не беше никаква красавица: млада, съвсем слаба, с ъгловато лице и дълбок поглед, с отпуснати рамене и бюст, с надменна усмивка, която сякаш изчезваше в присвитите устни. Тя се бе втренчила в него едновременно любопитно, предизвикателно и подканващо.

— Защо го направи? — попита той.

— Какво съм направила?

— Ако не беше ти, щях да стана на решето.

Усмивката й стана по-широка.

— Не исках да те видя да умираш така — промълви. — Същинска диващина. Духът на Програмата е друг.

Приближи се до него. Ръцете й леко докоснаха раненото му рамо, сякаш го галеха. Шоуб сподави болезнен стон. После тя протегна ръка към врата му.

— Целуни ме — прошепна жената.

В началото не я разбра. Тогава тя се притисна до него и той забеляза малките й отпуснати гърди, които опираха в ризата му, твърдите й парещи зърна, и вдигна поглед.

— Целуни ме — повтори тя.

Устните й бяха съвсем близо до неговите. Без да си дава сметка какво прави, той се наведе леко и я целуна. Жената се притисна силно до тялото му и впи устни в неговите. Когато се разделиха, дишаше учестено. Задъхваше се и очите й блестяха. Продължаваше да го стиска за врата.

— Целуни ме — тихо се помоли. — Още веднъж.

Шоуб потрепери от някакво предчувствие, което не можеше да определи. Но тя отново се притисна в него, вкопчила се във врата му, а студените й устни търсеха тези на мъжа. Другата й ръка се спусна надолу, милвайки го, задържа се за момент между краката и отново се плъзна нагоре. Той усети ситните й остри зъби, които хапеха страстно устните му, и вкуса на собствената му кръв. Понечи да се отдръпне, но тя го държеше здраво за главата, впила ръка в тила му, и тялото й се поклащаше бавно срещу неговото, сякаш търсеше или очакваше нещо.

Изведнъж се чу леко изщракване. Нещо студено и остро опря в корема му и още нещо, ледено и метално проникна плавно в него, докато друго, незнайно какво се движеше бавно и болезнено във вътрешностите му. Имаше чувството, че някаква нажежена игла го пронизва целия и поиска да извика, но устните й притискаха силно неговите и тя яростно го хапеше. А онова студено нещо продължаваше да се движи вътре в него. Направи нечовешко усилие и успя да се отдръпне малко. Тя го гледаше втренчено, очите й блестяха като в треска, а устата й беше разтеглена в язвителна и похотлива усмивка. Имаше още нещо: сгъваем нож, който жената здраво държеше в дясната си ръка, а дългото му острие беше изцапано с кръв. С кръв.

Отвори уста.

Болката беше непоносима. Насочи трепереща ръка към корема си с усещането, че някаква течност блика на струи от него. Понечи да каже нещо, но топлата, гъста и сладникава течност се качи в гърлото и напълни устата му.

Олюля се.

— Любов моя — каза тя. — О, любов!

Жената се приближи отново, притисна се силно в него, като се поклащаше. Потърси устните му, опръскани с кръв, и заби дълбоко ножа.

Някакъв хеликоптер на връщане от безплодното търсене по другата улица прелетя над сградата. Изведнъж операторът зърна нещо на терасата на къщата, до гълъбарника. Даде заповед на пилота и приготви камерата, докато машината пикираше по начин, близък до самоубийството. Операторът започна да снима с треперещи ръце.

 

 

Шоуб вече не го виждаше.

Х. Х. се облегна на контролния пулт. Беше плувнал в пот. Последната сцена, която камерата предаде, беше още пред очите му: жената, прегърнала трескаво Беглеца, търсеше отчаяно неговите устни и забиваше ножа в корема му, бавно, с наслада, веднъж, втори път. Все по-трудно ставаше Програмата да надмине очакванията, но понякога и това се случваше. Както сега.

Помощникът му отляво приготвяше видеолента, за да покажат отново, в забавен кадър, на милионите зрители последната голяма сцена. „О, боже — помисли Х. Х., — ами ако бяха изпуснали тази сцена.“ Операторът и пилотът заслужаваха щедро възнаграждение. Записа в бележника си, за да не забрави.

„Програмата вече приключи“, си каза Х. Х. Останаха още куп неща за довършване.

— Къде ще бъде следващата Програма, Джек? — попита секретаря си, докато търсеше бира в портативния хладилник. В последните минути изпитваше страхотна жажда.

 

 

— С това завършихме още един етап в развитието на нашия град — сподели кметът. — Трябва да се гордеем, тъй като нашата Програма се понрави много на публиката и едновременно регистрирахме една от най-ниските смъртности през настоящата година: само седем мъртви и осемнадесет ранени… без да се брои Беглеца, разбира се. Мисля, че трябва официално да поздравим нашите съграждани за великолепното сътрудничество. Господин Алварес, готов ли е докладът?

 

 

На обемния екран говорителят се разтапяше в похвали за Програмата. Отчиташе слабото участие на жените, нещо обичайно за Програмите, и излагаше данни и цифри от записванията в предишни Програми. Това, че за пръв път в Програмата бе спечелила жена, и то по съвсем различен начин, бе исторически факт. И несъмнено за да повиши заслугите си, като търсеше подкрепата на публиката, подхвърли идеята да се предложи на организаторите да използуват при случай за ролята на Беглеца жена вместо мъж, както се практикуваше винаги…

В къщи Мендоса изръмжа нещо неразбираемо. Чувствуваше се страшно изигран и определяше случилото се като предателство, подъл номер. Човекът беше негов, той го държеше в ръцете си, а му го бяха отнели. Онази проклетница се беше вмъкнала между тях с нечестната си игра и го бе похитила. Да, присъдиха й наградата, журито на Програмата единодушно реши, че всичко беше станало по правилата, защото жената се бе записала както останалите. Но журито не взе под внимание тъй наречените второстепенни фактори. Това беше мръсна игра.

Водещият не спираше да говори: „Програмата продължи само три часа, но бе една от най-вълнуващите, които се излъчиха напоследък.“ Похвали града, който така добре бе организирал всичко. Интервюира жената, която бе спечелила наградата, усмихната, весела и доволна от себе си. Мендоса изруга отново. По-нататък говорителят обяви, че следващата Програма ще се проведе в Мелбърн, Австралия, и че от този момент вече записват за вълнуващия лов, който предстои.

Мендоса седна до масата, отвори пушката и извади комплекта инструменти за почистване. „Мелбърн“ — промърмори той. Добре, имаше почти цял месец, за да се запознае с града. Този път не успя, но следващия няма да се остави да го измамят. Беше научил още нещо: от Програмата винаги се научава нещо ново. А другия път ще бъде подготвен.

— Другия път — закле се той — ще получа златния медал!

Бележки

[1] Кредит — писателят въвежда измислена от него парична единица. Б.пр. ↑