Людмила Стоянова
Звездните сонати на Олга Ларионова

В съвременната фантастика все по-често срещаме произведения, създавани сякаш по някакъв цехов стереотип. Авторите им очевидно са се поддали на опасната илюзия, че за написването на една фантастична книга е достатъчно само да се познават някои специфични жанрови канони, че то не изисква особено художествено майсторство. Главното е да е интересно, да не се изостава от най-новите цехови открития. Навярно поради това расте и относителният дял на вторичната по замисъл, правена сякаш „на парче“, подражателна, епигонска научна фантастика. А тъкмо тя отблъсква от жанра любителите на сериозното философско-психологическо четиво.

Мислейки, че им е позволено да вървят срещу общолитературните традиции, сторонниците на „специализираната“ фантастика фактически увеличават числото на естетически невежите автори сред фантастите. Това впрочем е опасно не само за тях, а и за всички, които обичат фантастичната книга.

За Олга Ларионова истинска фантастика е само оная, която всякога залага на нещо повече от развлекателната сюжетност. Главната й сила като при всяка литература тя вижда в яркостта на художествения образ, в моралнозначимата идея.

След успешния си дебют с „Вахтата на «Арамис»“ в сп. „Искатель“ през 1966 г. младата ленинградчанка доказва, че не ще бъде просто поредното епизодично присъствие в съветската фантастика. За твърде кратък срок тя спечелва доверието на масовия читател, налага се и сред ценителите. Още през следващите една-две години името й многократно се появява в колективните сборници и алманаси на ленинградските фантасти редом с имената на най-изявените представители на школата — Г. Гор, И. Варшавски, С. Снегов, Вл. Щербаков… В антологични сборници и по страниците на специализираните московски и ленинградски издания за фантастика излизат ранните й разкази, повести и романи: „Край морето, там, дето свършва земята“, „Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна“, „Изменник“, „Развод по марсиански“, „Леопардът от Килиманджаро“… После идат и ярките й самостоятелни книги: „Островът на мъжеството“ (1971), „Приказка за кралете“ (1981), „Знаците на зодиака“ (1983). И пак в „Искатель“ през 1985 г. е отпечатана една от последните й засега творби — повестта „Соната за морето“.

Героите на ленинградската писателка упорито търсят себеподобни върху картата на звездния зодиак. Те летят към прекрасните си небесни любими, борят се ведно с представителите на други цивилизовани светове срещу космически агресори, правят блестящи научни открития. Ала колкото и възвишени и далечни да са мечтите им, осезаем е техният днешен, земен корен.

Ларионова предлага свои „сценарии“ на проблема за съществуването на човека и природата, на човека и техниката, на човека и извънземното същество и просто — на човека с човека. Фантастичните ситуации тя използува не само за да ни подготви за реална среща с проблемите на утрешния свят, а и като метафоричен художествен език. По обиколните пътеки на поезията той ни води към вълнуващи етични внушения.

Значителна част от творбите й споделят интереса на днешната наука към темата „извънземен разум“. Те илюстрират хипотезата за многото обитавани светове във Вселената, за възможното безкрайно разнообразие на формите на разумен живот в Космоса. Контактът с други цивилизации би ни изправил лице с лице пред Неочакваното, ние едва ли сме в състояние да предвидим неговите последици. Определяща за фантастиката на Ларионова тема става тъкмо срещата с Непознатото, Чуждото, Нещото от друг свят — непостижимо за равнището на сегашните човешки знания, непознато за сегашната земна наука и все пак реално и възможно поради неизчерпаемостта и безграничността на Вселената.

Реакциите на другоземните същества са непредсказуеми, мотивите на действията им не се побират в познатите земни стереотипи. В „Сътворение на световете“ онова, което земният човек взема за агресивност, се оказва алтруистичен жест за неговото собствено спасение. От космическите сюжети на Ларионова въобще струи някакъв романтичен метагалактически хуманизъм, налага се идеята за вселенската солидарност на живата мислеща материя („Соната за водния змей“, „Патица за примамка“, „Звездна соната“).

С „Върни се за твоя Стор“ и „Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна“ писателката ни отвежда към проблема за особената природа на създаваната в изкуството втора реалност. Докосва загадката на творческия акт, гради чудесни метафори на „магическата“ способност на твореца да оживи неживото, да дари с душа светлите видения на горещата си фантазия. Странната професия на героя от „Върни се за твоя Стор“ — истински писател — му позволява не в преносен, а в буквален смисъл да вае персонажите си „от плът и кръв“, да създава кибернетични човеци. Кибернетичната тема впрочем занимава Ларионова не от вчера. Какво подтиква човека към създаването на мислещи машини? Какви ще бъдат отношенията между него и изкуствения интелект? Ще се стигне ли до фатални за човека стълкновения помежду им? Около това ядро от проблеми на едно не толкова далечно бъдеще е организиран сюжетният материал в много от нейните творби.

Кибернетиците от повестта „Дуел“ даряват мислещата машина с емоционални сетива, събуждат у нея творчески пориви, превръщат я в личност. Тя не е вече просто усилвател на човешките възможности по отношение на съхраняването и преработката на информация, не е просто продължител на човешкия ум, а съзнаваща и самоосъзнаваща се материя, нещо качествено и затова драматично Ново.

Следва ли да се заменя човекът с кибернетичния му двойник? Ще се роди ли някакво ново, кибернетично човечество? Съгласни ли ще са кибернетичните човеци да ги създаваме? В наш враг ли ще се превърнат те, или ще останат наши приятели, помощници, допълващи човека, там, дето това е необходимо? Сериозните успехи в областта на кибернетиката и физиологията са изходната предпоставка за тоя сравнително нов кръг въпроси, над който настойчиво размишлява съвременната фантастика. Ларионова се интересува повече от етичната страна на проблема. Тя обсъжда правото на науката на вмешателство в духовната природа, в съкровеното „аз“ на човека. Вълнува я темата „наука и нравственост“.

Жената автор е необичайно присъствие в кохортата на фантастите. С нетрадиционността на тематичните си пристрастия Олга Ларионова категорично потвърждава това. Тя експериментира в малко занимаваща колегите й област — метафизиката на чувствата — и е сред първите, които възразяват срещу пуританското отношение към тялото в съветската фантастика. В нейните разкази и повести жената се явява не в обичайната си роля на аскетичен, едва ли не безполов партньор в космическата експедиция или в лабораторното дирене, а с правата на любовта и плътта си. Нещо повече. Ларионова разисква дори темата табу за любовния акт, секса и зачатието и за въздействието на НТР върху тях („Приказка за кралете“, „Неистинския“).

Нашето тяло под опеката на една удивителна техника… Биоконструктори, нервоапликатори, глипотери. И дошлите заедно с фантастичните нови професии фантастични резултати от човешкия труд: сценични биороботи, донори двойници, дистанционно управляеми антропоиди без обратна връзка. В крайна сметка всякога се оказва, че за авторката по-важни от изумителните ефекти на собствената й „медицинска“ фантастика са стоящите зад тях истории на човешките чувства, амбиции, страсти. Те са мостовете, които тя дискретно прехвърля от футурологичните си притчи към нашата реалност. Защото фантастичното у нея не е самоцел, модна интелектуална игра. То всякога тежнее към нравствено-философския извод. И както хуморът, и иронията й помага да отсени мисълта си, да избегне скучното морализаторство.

Фантастичната литература има свойството да откликва на най-новите тенденции в науката, в живота на обществото и човечеството като цяло. Да откликва в аванс — проблемът още броди в умовете, едва започва да приема социалната си форма, а фантастиката вече го поверява на бъдещето, изпробва го там.

Чужди на еуфоричното прогнозиране на едно безметежно бъдеще, фантастичните книги на Олга Ларионова не предсказват близкия златен век. Те съдържат и тревожни хипотези, напомнят за отговорността на учения пред човека и човечеството, за нашия собствен морален и екологичен дълг пред утрешния ден. Съвременничка на раждането на космическата лингвистика и на свободната хирургическа трансплантация на органи, свидетелка на шумното кръстосване на шпаги между сторонниците на тоталната компютъризация и нейните противници, съветската писателка създава по своему оптимистична фантастика, в която грижата на обществото за индивида продължава и в бъдещето, в извънредно сложните условия, на живот и труд през епохата на междузвездните полети. В твърде отдалечените си от нас във времето и пространството герои тя влага дълбока човечност, вяра в доброто светло начало, в неизбежното тържество на любовта и красотата.