Дейвид Холмстром
Розови мечки

Дагет се отправи на път в една студена сутрин, а топличкото слънце топеше последния зимен сняг. Преди да тръгне, той си напълни стомаха с еленско месо и пусна няколко монети в кесията си. Брат му спеше на леглото, разкрачил широко крака, и при всяко вдишване коремът му бълбукаше.

Тъй като беше небръсната мечка, Дагет лесно можеше да върви през гората, успоредно на шосето: Дебелата козина го предпазваше от бодли и тръни. Той се движеше бързо на четири крака, трошеше дребните храсти и превръщаше в практика теорията, че колкото повече шум вдига, толкова по-малка е вероятността да го нападнат или да попадне в беда.

Още от малък се бе научил да обича пролетните цветя, малките сини, жълти и оранжеви пухчета, които се подаваха над полуразтопения сняг. Различните боровинки и други горски плодове щяха да се появят доста по-късно. От време на време се вдигаше на задните си крака и се упражняваше да ходи на два крака. Несъмнено на конференцията ще има доста мечки, които вървят изправени, мечки с избръснати до розово тела, някои от тях облечени в палта от лъвска козина, мечки с червени устни от градовете и селата, където се правеха мебели и всички пиеха от чаши.

Брат му не искаше да има нищо общо с бръснатите мечки. Наричаше ги „гной“. „Розова смет, която замърсява чистотата на гората, обида за нашата зверщина.“

Но Дагет беше любопитен. Не всички мечки бяха глупави; сигурно имаше някаква полза да бъдеш бръснат и розов въпреки неприятната необходимост — както казваха — да се бръснеш два пъти месечно. Той се засмя, докато вървеше изправен през гората.

— Привлича ме розовото — подвикна той на една мрачна черна птица, кацнала върху дебел клон, — а какво ли удоволствие ще изпитам, ако стана розов?

— Четири крака! Четири крака! — отвърна птицата. — Перата са по-добри, козината е за четки и постелки! Четири крака! Четири крака! Перата са по-добри!

След около час Дагет стигна до студената и придошла река Фенимор. Тя идваше от планината, пълноводна от топещите се снегове, и падаше през редица водопади в долината. На другия бряг под едно огромно дърво Дагет видя червеното месо и белите кости на пресен труп, заобиколен от лешояди.

Просто за забавление той изрева и се престори, че ще се нахвърли върху тях, и петстотинкилограмовото му тяло запори водата като боен кораб. Птиците запищяха от ужас, бързо литнаха от трупа; в бягството си се блъскаха една в друга като циркови клоуни.

Един лешояд, по-храбър от другите, полетя в кръгове над Дагет.

— Вие мечките сте всичките еднакви — рече той. — Опитвам се да се сприятеля, но вие се подигравате с грозотата и глада ни. Няма ли в цялата гора поне една небръсната мечка, която да може да се сприятели с един стар лешояд?

Дагет спря на брега на реката и погледна нагоре към грозната птица.

— Ще умра от смях, ако видя такова чудо — отвърна той.

Птицата литна надясно и изпусна топче бели екскременти, което падна от небето върху гърба на Дагет.

— Проклета мръсна перушина! — ревна Дагет и се потопи във водата, за да измие гърба си. После излезе разгневен от реката. Застана прав и замахна към птицата, която летеше малко встрани от досега на лапите му.

— Само да се обадя — поде рошавата птица — и ще загубиш и малкото си достойнство под дъжд от прекрасни екскременти, подарък от всичките ми братя.

Дагет усети у себе си ехото от своите предци, изпитвали същите чувства от разгневилата го птица. Къде остана новата мечка, в която се бе заклел да се превърне? Нима умението да говори не съдържаше обещанието, към което се стремеше? Да бъде вежлив? Да мисли ясно? Не се ежи — каза той на сърцето си, — гледай на птицата като на мошеник, който изобретява мрежа за да хване в нея някой глупак. Дагет стъпи на четири крака.

— Грозна, но умна — подметна той на птицата.

— Благодаря — птицата кацна върху един голям камък на десетина метра от него. — Ето какво искам да изтъкна — рече тя, а двете черни очи върху набръчканата почти червена на слънцето глава, разделени от дебелата човка, се взираха в Дагет, — състоянието на мечките се променя бързо.

Дагет стоеше на брега, от гъстата му кафява козина капеше вода; избърса си очите.

— Бихте ли се опитали да отгатнете колко е трудно да се намира мърша? — попита птицата. — Вие, сър, и вашият противен брат сте единствените мечки в район от десетина километра. През доброто старо време двадесетина големи звяра убиваха и спяха в района на полета ми. А сега са само два. Брат ви убива редовно. Но той оглозгва кокалите и почти нищо не остава за нас. А вие, сър, при пълното ми уважение към вас, започнахте да се храните на големи интервали, защото все си приказвате. Почивате, седите не като едновремешните самоуверени мечки, а като мечка, изпаднала в несигурност. Храната — нашата храна — гние пред лапите ви, докато вие си седите и обмисляте дали да станете розов, дали да ходите постоянно на четири крака, или да се преместите да живеете в града. Не ни пускате да се приближим. Прясното месо, сър, е вкусно дори за лешоядите.

— Мечката — рече прозаично Дагет — е цар на гората. Тя управлява.

— Така ще бъде, докато умра, сър — съгласи се птицата с пресметната вежливост. — Но аз предлагам едно споразумение. — Лешоядът се наведе към него и хвърли поглед към братята си по отсрещната страна на реката. — Предлагам съдружие между мечката и лешояда — прошепна той. — Аз от моя страна ще наблюдавам от въздуха за всяка евентуална заплаха за вас и ще помагам да откриваме животни, които вие ще убивате за удоволствие. Искам само да ми гарантирате достъп до обилните останки от жертвите ви като знак на доверие и признание. Стомахът ми се вълнува само от мисълта за предстоящата трапеза.

— Споразумения с торба кокали — изпухтя презрително Дагет. — Аз отивам на конференция. Не се нуждая от лешояд с поведението на жаба. На всички участници е обещано прясно месо.

Той се отдалечи на задните си крака, като тялото му се полюшваше доста странно, докато се опитваше да балансира с предните си лапи несръчността на задните си ходила. Птицата излетя от камъка и се завъртя над Дагет.

— Мислете си за предните крака като за тръстики във водата, които се полюшват надолу и нагоре по течението, леки, въздушни, изпълнени с леки движения…

Дагет не устоя на предложението. Почна да мисли за предните си крака като за тръстики. Походката му се подобри, усещаше краката си по-леки и не толкова несръчни. Продължи да се полюшва гордо напред. „Значи така — помисли Дагет, — трябва да преодолея несръчността, най-напред в мислите си.“ Погледна към лешояда.

— Сигурно имаш някакво име — подхвърли той.

„Аха — помисли птицата, — споразумението стана.“ Вече усещаше вкуса на месото и костите под ноктите си.

— Азмо — отвърна лешоядът спокойно, — което означава „Летящ над теб“.

Дагет изреди условията.

— Азмо, грознико, ние двамата се споразумяваме временно, като отношенията ни ще бъдат в моя полза и аз мога да ги прекъсна във всеки миг. Нямам нужда от теб. Но докажи какво можеш, и твоите нужди ще ми бъдат ясни. Стой настрана, докато не те повикам. Не искам на конференцията да видят, че някакъв лешояд се върти над мен. А сега си върви, върни се само за да докажеш, че ще имам полза от теб.

Дагет се отпусна на четири крака и ускори крачките си, защото искаше да стигне на конференцията доста време преди залез слънце. „Азмо — помисли си той. — Каква полза мога да имам от някакъв загубен малък лешояд?“

Като предвкусваше възбудата от конференцията, мечката се втурна през гората, а Азмо се извиси над него — малка черна точица в небето.

— Ще видим кой ще докаже ползата от себе си най-напред — прошепна птицата, а очите й проследиха тичащата мечка.

След час Азмо забеляза опасността. Той се снижи на кръгове с разперени почти неподвижни крила, навлезе в гората и се спусна над подтичващия Дагет.

— Сър — подвикна лешоядът, — пред вас на пътя ви лежат три големи мечки.

Дагет се поспря и погледна нагоре към махащия крила лешояд.

— Сър — настоя птицата, — трима срещу един често са ставали причина за пресни гробове.

— Откъде да зная дали няма да ме изведеш право при тях? — рече Дагет, който се изправи на задните си крака. Не изпитваше желание да се защитава срещу три непознати разгневени мечки. — Наистина ли ги има, или ти си ги измисляш? — той подуши лекия ветрец.

— Между нас лежи изворът на доверието — каза Азмо. — И двамата трябва да пием по равно от него.

— Ела по-близо — подхвърли Дагет, като се усмихваше и искаше да го изпита.

Азмо кацна върху клон на един бор на три метра от мечката. Наподобяващите мъниста очи пламнаха от страх.

— По-близо — настоя Дагет.

Азмо неловко запристъпва крак след крак по клона, като бавно се приближаваше към огромната глава и изпускащата слюнка уста на Дагет. Спря на около метър и половина от него.

— Доверието се препоръчва, сър — едва промълви лешоядът.

— Трепериш — подхвърли му Дагет.

— Става ми лошо от красотата на зъбите ви, сър.

— Още по-близо — изсмя се мечката. — Покажи доверие.

Азмо спря в обсега на лапите на Дагет. Никога преди не се бе приближавал толкова до жива мечка. Десетки пъти бе късал мръвки от трупа на мечка. От косматия Дагет се излъчваше топлина, очите му бяха големи колкото глава на лешояд, а вратът дебел като дърво. През носа и муцуната му се проточваше сивкавочервеникав белег. Върху Азмо струеше топлият дъх на Дагет, който миришеше на месо.

— Имайте ми доверие, сър — прошепна Азмо и докато двете животни се взираха едно в друго през разновидието си, усети как вътрешностите му се повдигат.

Дагет подвикна: „Ха сега!“, протегна двете си лапи и хвана Азмо за шията. Птицата изпищя от ужас, размаха крила и се разхвърчаха пера, а Дагет я държеше здраво, засмя се и каза:

— Какви сладки малки кости.

— Сър — изхриптя Азмо на сантиметър от огромния лъснал нос на мечката, — не доказах ли, че ви имам доверие?

— Може да е диверсия — рече Дагет. — Дали зад гърба ми не се промъкват три мечки?

— Не, не! Кълна се в труповете на четирите си умрели жени! Трите мечки са напред, само чакат да се сбият с някого, истински убийци, всяка е на ръст колкото два лъва!

Дагет го пусна. Азмо се изтъркули на земята, замаха с крака, запрепъва се сред тревата и се отдръпна на безопасно разстояние. По високите клони се бяха събрали малки птички, за да гледат какво става. Азмо се отдалечи още малко със залитане и се обърна към развеселената мечка.

— Смрадлив тлъст червей! Да ти излязат хиляди циреи, дано! Главата ти е като печена ябълка.

Всички птици се разцвърчаха.

Когато Дагет се обърна, трите мечки с бързи крачки се приближаваха към него, най-старата вървеше отдясно с дръпнати бърни, под които се показваха огромни зъби. Дагет тръгна спокойно и бавно, предпазна мярка, която бе научил от множество сбивания. С изключение на шума от клечките и листата под стъпалата им, мечките не издаваха никакъв звук, докато се приближаваха към Дагет.

Мечката в средата беше женска. Лявото й рамо беше увредено от нещо, а тялото й отпуснато от твърде много раждания. Дребна и с лош характер, тя се намираше там само заради двамата мъжкари с нея. Третата мечка беше млада, със силни мускули, но все още й трябваше около година, за да заякне напълно. Движеше се бързо, с игриво и същевременно агресивно втурване. На около метър от Дагет мечокът се изправи на задните си крака и изрева. Дагет видя глупавия блясък в младежките му очи, замахна бързо с дясната си лапа, халоса го по врата и рамото и го отхвърли встрани като играчка.

Старата мечка разчупи следобеда като стъкло с първобитен рев, от който Дагет го полазиха тръпки. Ужасен от зверския шум, Азмо излетя от земята. Но за да покаже привързаността си, той бързо отлетя на едно дърво зад Дагет, готов, ако е необходимо, да избоде очите на противника.

Дагет се отдръпна, протегнал лапа в мирен жест.

— Братко — каза той на старата мечка, — ревът ти е мощен, но краката ти са крехки и имаш много рани. Поднасям ти уважението си. Не желая да се бия с теб. Очите на старата мечка изразиха изненада и объркване. Взираше се в Дагет и се мъчеше да разбере каква е тая мечка, която не искаше да се бие. После застана на четири крака и започна да люлее главата си встрани. Изстена и продължи да клати глава — реликва на разпадането.

— Няма нищо по-лошо от мечка, стара колкото двадесет дървета — каза женската мечка, като се приближи към него. — Прави така в продължение на часове, ако няма кой да го срита. — Тя го удари по главата, но старият мечок се отдръпна и продължи да се полюшва и да ръмжи. — Понякога се посвестява особено ако види нещо младо — намигна женската мечка. — Но и за това вече не го бива.

Младият мечок се приближи до Дагет.

— Нещастна работа — подхвърли той, сякаш се извиняваше, после посочи към стария мечок. — Навремето беше страхотен, а сега залезе. — Вдигна рамене. — Рече ми да се хвърля. Послушах го, но като на игра. Вие разбрахте. Хайде, както са казвали червените хора, да заровим томахавката. — Захили се и подаде лапа.

Дагет наблюдаваше старата мечка и от продължаващото й ръмжене го полазиха тръпки.

— На каква възраст е? — попита той.

— Два пъти по-стар, отколкото изглежда — отвърна женската мечка. — Вече забравя името ми, но си спомня какво е убил преди десет години. — Тя се потупа по главата. — Станала е на парчета. Навремето главата му беше цяла, а сега е на парчета.

Старият мечок продължаваше да люлее глава и да издава тихо ръмжене. Сякаш живееше в свят на привидения.

Дагет се извърна бързо. Не искаше никога да стига дотам — устата на старостта да изсмуква живота му. Това не беше за него, той все още съзнаваше силата и разума си. Никога нямаше да се сгромоляса, да му текат лиги от устата и да върви бавно, да търси място, където да седне. Никога нямаше да ръмжи и да люлее глава като тази стара мечка. „Аз съм два пъти по-млад, отколкото изглеждам“, помисли си той.

Дагет скочи настрана от мечока, втурна се в гората, изпълнен с жизненост. Изрева, за да отпразнува най-доброто време на живота си. „Гррррррр!“ Изрева от цялото си сърце. Ако можеше да лети, щеше да се извиси в небето. Би се справил с девет млади женски мечки. Не беше отпуснат и стар.

— Сър — обади се Азмо, като размахваше крила точно над него. — Очаквах някаква плячка, дори някакво дребно, но прекрасно убийство. Не сте ли гладен като мен? Не можем ли скоро да наблюдаваме колко добре убивате и гуляете? Не мога ли да ви убедя да се върнете и да убиете поне една от трите мечки?

— Как остаряват старите лешояди? — викна Дагет, като тичаше с умението на млада мечка. — Очите ли отслабват най-напред? След това крилата? В полет ли умирате, или докато спите?

— Сър — изграка Азмо, — обикновено умираме, докато ядем…

Дагет се изсмя и се втурна още по-бурно напред, като чупеше ниските клони, мачкаше храстите, наслаждаваше се на измамата за вечна сила. Гората никога не умираше, защо той да загине?

Азмо се провираше между дърветата, понякога летеше пред Дагет, понякога близо след него.

— Убийте нещо! — викна той надолу разгневен от глад. — Вече почти стигнахме, а още няма никаква плячка! Нищо! — Но разбра, че Дагет не го чува; той тичаше, сякаш го преследват.

Когато наближи до Форт Лонгкрандъл в долината, Дагет спря за миг на склона над селището и с удивление се загледа в светлините. Полумракът бе оцветил в тъмночервено хоризонта зад селището, а светлините по защитната стена блестяха като късове жълто стъкло. Познаваше електричеството. Знаеше машините. Познаваше парите. Но повечето от новите навици — като зъболечението, огледалата и облеклото — не можеха да смаят Дагет. Досега три пъти бе ходил в селището и се бе връщал у дома. Беше възбуждащо средище на мисли и мечти, на странности и загадки. Застанал под първите появили се звезди, той чуваше различните звуци на живота в селището.

Крепостта беше стара, направена от недялани греди с петоъгълна форма и диаметър около седемстотин метра. Външната защитна стена беше частично обгорена от един пожар, избухнал през миналата година. Селището беше център на търговията и културата в района. В него живееха седемстотин мечки, а всеки ден прииждаха и си отиваха още близо хиляда. Конференцията сигурно щеше да привлече още стотина.

Дагет пое дълбоко дъх и се спусна по склона. Азмо потръпна в нощния въздух над него.

— Глад, сър — изрече той. — Не чувате ли риториката на стомаха ми, звуците на отслабения ми организъм? За да ви служа добре, трябва добре да съм се наял. Нашето споразумение е подложено на силно изпитание, сър.

— Млъкни. Ще си получиш месото.

— След колко минути? Кога? Кога?

— Почакай там до стената, близо до синята кула, заедно с другите лешояди. Ще се върна.

Азмо литна към осветената кула, но кацна встрани от другите лешояди, които се взираха към селището. Дагет влезе през портата на крепостта. Пред него избухна въртележка от цветове, движения, звуци и миризми. Сякаш го всмукаха в селището. Изправи се на задните си крака, за да бъде като другите в тълпата, които се поклащаха важно край него по настланите с плочи тротоари, стотици мечки, обръснати и облечени в космати палта. Някои си бяха избръснали козината само по задните или по предните крака, други бяха бръснати от кръста надолу или от кръста нагоре. Удиви се на толкова много розова плът. Искаше му се да я докосва, да я ближе, да я глади с лапа, да зарови главата си в нея.

Много от мечките пушеха цигари в червените си устни и се разхождаха подръка покрай грубо скованите бараки и магазини, приказваха и се оглеждаха. От носовете им излизаше дим. Над очите им бяха нахлупени широкополи червени и зелени шапки. Кожените палта имаха яки от вълнен плат. По ушите им блестяха зелени и сини камъни. От яките стърчаха цветя. Очите на поглеждащите го женски мечки му се струваха огромни и опасни.

Но имаше и мечки като Дагет, горски мечки, дошли да опитат градския живот; те се разхождаха заедно, ядеха печено на пръчки месо и от време на време заставаха на четири крака, за да си починат гърбовете им. Дагет позна няколко от тях сред тълпата и се запита дали са дошли заради конференцията.

— Джекъби — повика той една кафява мечка, която внезапно изникна пред него заедно с още три. Сложи лапа на рамото й. — На конференцията ли отиваш?

Мечката се обърна и се захили изненадано.

— Дагет, стари приятелю. Хайде пийни си.

Подаде му някаква зелена бутилка. Дагет я хвана с две лапи и изля част от течността в гърлото си. Беше вино от целина, топло и щипещо.

— Конференцията ли? — попита Джекъби, който учеше заедно с Дагет преди три години, преди наводнението да отнесе училището. — Скромна сбирка, на която ще се обсъжда проблемът за трезвеността. Няма да ти хареса, Дагет. Ела с нас да хапнем и да пийнем. — Той махна с ръка, за да представи мечката от лявата му страна — по-дребна от него с обръснати предни крака и усмихващи се начервени устни. — Да ти представя Силвия, моя братовчедка. А това са Лерой и Джилбърт.

Дагет се вгледа в гладко обръснатите, розови крака, а после в червените й устни. Тя го подбутна игриво.

— Голямо мече, ела с нас — рече тя и той усети как се напрягат задните му крака. Джекъби се изсмя и дръпна Дагет.

— Ще те заведем на конференцията и скуката ще те изгони оттам. Ще видиш.

Тръгнаха през веселата тълпа, като си подаваха един на друг няколко бутилки. Лерой носеше пояс, сребърна гривна и миришеше на гардении. Джилбърт се смееше високо и се опитваше да реши дали да обръсне гърдите, или гърба си. Около шията си беше вързал яркочервен шал.

— Направи го, Джили — каза Силвия. — Прекрасно е.

— Не сърби ли? — попита Дагет и подаде бутилката на Силвия.

— Рибено масло — подметна Джекъби. — Натриваш малко рибено масло. Кожата не изсъхва и става лъскава.

— Пипни ме — рече Силвия и протегна розовия си преден крак. Дагет докосна обтегнатата кожа. Беше топла, странно мека и хлъзгава, но не усети почти нищо.

— Рибено масло — повтори Дагет, като прокара лапа чак до рамото й. Тя се доближи до него и му прошепна нещо, което той не разбра. В устата си усещаше сладникавия вкус на виното. Очите му започнаха да играят. Откога не беше пил толкова вино?

— Винаги отново ще израства — обясни Джекъби, като спря групата пред голяма врата. — Стигнахме, Дагет. Тук е проклетата ти конференция.

През големите стъклени врати Дагет видя голямо фоайе с дървени маси, отрупани с печатни материали. Зад масите четири големи врати водеха в широка жълта зала. От сцената една мечка говореше на петдесетина мечки, седнали на сгъваеми столове. Над сцената висеше плакат, на който пишеше „СЛЕДВАЩИТЕ ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ — РАЗПАДАНЕ ИЛИ ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ?“

— След като съм дошъл чак дотук… — профъфли Дагет, — ще вляза за няколко минути.

Другите се развикаха. Джекъби ги накара да млъкнат и каза:

— В училище Дагет винаги се отличаваше с прилежание, нали така, Дагет? Нямаше много акъл, но можеше да стигне до следващия клас с прилежанието на росомаха. Ами, добре, поостани… — Той подаде на Дагет една картичка. — През следващите няколко часа ще бъдем на този адрес. Няма да се сетим за теб, ако не дойдеш.

Силвия натисна надолу главата на Дагет и го ухапа по ухото. Другите избухнаха в смях и после изчезнаха сред шумната тълпа. Дагет ги гледа, докато се отдалечиха, чудеше се дали ще успее някога да се върне в гората при брат си. Беше замаян от вихрушката от светлини, цветове и миризми. Виното беше загряло стомаха му и в главата му сякаш имаше пясък. Дали наистина беше глупав? Влезе в залата и тихичко приседна на един стол на последния ред.

На сцената една голяма черна мечка на четири крака се дръпна към единия край.

— … поради това, трябва да направим избор — продължаваше да говори тя. — Лично аз предпочитам това, което наричаме простотата на нашия произход. Да се ръководим от онова, от което се нуждаем, а не от което мислим, че ни е нужно, тогава напредъкът ни ще бъде зрял. Възможно е от всичко това да сме научили — в исторически смисъл — да казваме „не“, да измерваме ефектите от бързите промени и тогава да казваме „не“. — Мечката замълча и отиде в другия край на сцената. Въздъхна, сякаш носеше на гърба си огромен товар. Дагет видя сред публиката само една бръсната мечка. — И все пак изглежда твърде трудно — продължи мечката на сцената — да напуснем бърлогите и пещерите си, да се изправим, да се чудим как да не повтаряме лудостта на други видове преди нас и в същото време да открием нова галактика от идеи…

Дагет се наведе напред и пошепна на седналата пред него мечка:

— Къде дават безплатно месо?

— Във фоайето, вляво — изсъска ядосано мечката.

Дагет се измъкна от залата. Вляво имаше маси с книжни чинии, отрупани с месо. Той се разписа в присъствената книга на конференцията, взе две чинии с месо и ги натъпка в една пластмасова торба.

— Благодаря, сега ще се върна — обясни той на двете мечки, застанали зад масата в бели престилки.

Навън сред тълпата отново го обзе опиянение. Вдъхна студения нощен въздух и помириса различните нива на миризмите — печено месо, парфюми, вина, потни тела, готвена риба, прясно отсечен дървен материал за бараките, които обграждаха улиците. Каква нужда има да се измерва онова, което става? Мозъкът му беше объркан. Не виждаше никаква нужда от измерване.

Купи бутилка вино и се запромъква сред веселата тълпа, която сякаш ставаше все по-гъста. Когато видя претъпканите бръснарнички, изпъстрени с весели плакати, в които се описваха десетки начини за обръсване, той спря и се загледа как бръснат една женска мечка от кръста надолу. Беше легнала на една маса и цялата насапунисана, а друга мечка с розови предни крака режеше и бръснеше гъстата й козина. Зяпачите мърмореха и възкликваха при всяко ново дръпване на бръснача. Трета мечка с едно око и яркозелена копринена риза мажеше избръснатата розова кожа с рибено масло и го втриваше.

Дагет си помисли, че никога не е виждал нещо толкова възбуждащо и красиво. Погледна мечката — очите й бяха затворени. Дали спеше? Той отпи от бутилката.

Дагет мина покрай поне десетина бръснарници, всичките претъпкани от клиенти и зяпачи. Сякаш по въздуха се разнасяше някаква зараза, всички изпадаха във възбуда. „Какво ли ще е — помисли си той, — да останеш съвсем гол и да те мажат с рибено масло като малко мече.“ — Навири бутилката и отпи от нея.

След няколко минути се озова близо до синята кула, срещу накацалите по външната стена лешояди. Някои от тях спяха, а други се взираха с безсмислени погледи към селището.

— Азмо? — повика той своя лешояд. — Кой си? — Нито една от птиците не помръдна. — Азмо? Къде е Азмо, мръсни перушини?

Взе парче дърво и го хвърли по тях. Те се разлетяха, като грачеха възмутено.

— Къде е моят личен лешояд? — викна Дагет. Птиците отново накацаха по стената. Една от тях изрече с прегракнал глас:

— Умрял е, ей там — и насочи човка към отвъдната страна на стената.

В полумрака Дагет се заклатушка и излезе от крепостта. Намери Азмо легнал настрана в подножието на стената. Приклекна до птицата и неумело повдигна прорязаната й от бръчки глава.

— Нося ти торба месо, Азмо, а ти си умрял от глад — викна Дагет. — Виж го ти какво време намерил да умира.

Лешоядът внезапно трепна и се размърда; издаде слаб звук, отвори очи и позна мечката.

— Изненадаха ме, сър, бяха шестима и се нахвърлиха едновременно отгоре ми — захленчи Азмо.

— Идиотът падна сам — обади се някакъв глас откъм стената. — Беше захъркал и падна като торба екскременти.

— Лъжи, сър, чудесни лъжи — отвърна Азмо, като с мъка се изправи на крака и опита дали го слушат все още крилата. — В мрака подушвам месо — продължи той възбудено и надигна глава. Дагет разтвори торбата и я остави пред замаяната птица. Три лешояда се спуснаха от стената и кацнаха на три-четири метра от тях.

Азмо се нахвърли върху месото. Дагет седна на земята и се загледа полузамаян как птицата яде.

— Не е работата в това, че си толкова грозен и груб — рече той. — Ами дето аз не съм чувствителен.

Азмо спря да яде; от човката му висеше парче месо. През деветте години, които бе прекарал на грешната земя, никога преди не се бяха отнасяли с добро към него, нито пък някой му бе правил какъвто и да е подарък. „Ами нали ще трябва да го изям?“ Беше озадачен от добротата. Полезно ли беше да се въвежда подобен елемент в тяхното съдружие? Загледа се в Дагет и в малкото му кораво сърце се промъкна някакво добро чувство. После се залови отново с месото.

— Трябва да върша добри дела — заяви Дагет. — Да проявявам търпимост… — той се изправи, като внимателно пазеше равновесие. — Мисля си дали да не се обръсна от кръста нагоре, нещо като обръсната риза… — изсмя се. — Просто да разбера какво ще почувствам, само да направя като другите мечки, за да покажа… моята… благотворителност. — Вдигна рамене.

— Искрено казано, сър — Азмо бе престанал да дъвче, — аз не бих могъл да живея без моята перушина. Но вие имате големи гърди, а и козината ви ще порасте отново. Опитайте…

— Пък и женските — добави бавно Дагет. — Вероятно ще им хареса.

Той се отдалечи и отново влезе в селището.

— Ще чакам точно тук — викна подир него Азмо. — Ще чакам точно тук! Прекрасно месо!

В селището Дагет тръгна през тълпата и отиде направо в една бръснарница. Наложи се да почака половин час, преди да му дойде редът. Премисляше какви обяснения ще дава на брат си, но поради изпитото вино в главата му не беше много ясно. Докато чакаше, в небето над него пътуваше луната. Скоро тялото му щеше да лъсне като нея и щеше да се движи по-леко. Много мечки около него бяха пияни и говореха на висок глас, някои ръмжаха, други се сбиваха и се въргаляха по земята, докато дойдеше полицията, за да ги разтърве с големи сопи. Той продължаваше да си мисли за луната.

Когато му дойде редът, Дагет с мъка обясни, че иска да му обръснат гърдите и гърба, но не и ръцете.

— Разбирате ли? — рече той на бръснаря, млада мечка с агресивен поглед. — Не искам ръцете!

Сложиха го да легне по гърди върху гладката маса и покриха гърба му с приятно миришеща пяна. Усети как ножиците режат козината му, как нечии лапи масажират гърба му. „Също както ме докосваше майка ми — помисли си той, — лижеше ме и ме гушеше, докосваше ме и ме люлееше.“ Заспа точно когато първите замахвания с бръснача оголиха кожата му и в нея натриваха рибено масло; обзе го успокоение, отпусна се, беше му приятно. Шумът от селището се приглуши и изчезна.

После го обърнаха, ножицата отряза козината на гърдите му, а бръсначът я дообръсна. Излегнал се по гръб, виното го хвана напълно и въображението му се развихри. Видя Азмо да стои без нито едно перо, оскубан като кокошка; видя брат си, покрит с пера, да лети над селището; видя старата мечка от срещата в гората, станала отново млада, напълно обръсната, пълна със сили, цялата татуирана на цветя и птици.

А дали това не беше Силвия, която му се усмихваше? „Силвия — прошепна той, — Силвия, пипни гърдите ми.“ Почувства лапите й върху себе си и неговите върху нея. „Пипни гърдите ми“, прошепна тя и го ухапа и двамата се изтърколиха на пода и се сборичкаха. После падна някъде, усети силен студ, възвърна си съзнанието, потърси някаква топлинка, като клатеше глава встрани. Отново потъна в сън за цялата нощ.

Когато се събуди, лежеше на едната си страна на земята между две бараки. Беше го обгърнал непознат дотогава студ. До него стоеше Азмо, стиснал в ноктите си палто, направено от лъвска грива. Дагет се изправи внезапно. Бледата утринна светлина оцветяваше леко спящите тела наоколо. Всичко беше покрито с тънък слой скреж.

— Тази нощ трябва да се изличи от паметта — подхвърли Азмо, — но не веднага. Сложете си това. В отвратително състояние сте.

Дагет огледа тялото си. Гърдите и горната част на ръцете му бяха обръснати. Беше покрит с драскотини и червени петна. Трепереше неудържимо, главата му беше мътна и го болеше. Около него бяха пръснати счупени бутилки и спящи мечки. Опита се да каже нещо, но не успя.

— Облечете това — подкани го Азмо, като литна във въздуха с палтото и го пусна върху Дагет. Дагет неумело пъхна ръце в ръкавите; никога преди не бе обличал дреха. Кожата му се отърка в странната материя. Гърбът го болеше ужасно.

— Какво ще правите сега? — попита Азмо.

— Разкарай се — ревна Дагет с гърлен глас.

Азмо се отдалечи на няколко крачки и застана там мълчаливо. По земята прелитаха разни хартии. Наблизо хъркаше някаква мечка. Дагет се претърколи и с мъка се изправи на четири крака. Тресеше го от студ. Тръгна бавно по пътеката. Палтото му беше малко, а ръкавите не покриваха ръцете му; зачервените му китки оставаха голи.

— Къде отивате? — попита го Азмо.

Дагет продължи да върви по тясната пътека, като внимателно прекрачваше счупените бутилки и другите боклуци. Вървеше бавно, щадеше гърба си.

— Благодаря за месото — подхвърли Азмо, като летеше в кръгове над него.

Дагет пое нагоре по хълма, отправи се към гората. Приемаше нещастието си; и все пак страхотна нощ беше, нали? Ако бръснарят беше обръснал само гърдите и гърба му, сега нямаше да му е толкова студено. Кожата на гърдите му беше опъната и сякаш се пропукваше.

А пък виното… Как можеше нещо толкова приятно и вкусно сега да оставя такъв горчив вкус в устата и толкова отрова в тялото му?

— Ще убиете ли нещо? — осведоми се Азмо.

— Теб! — ревна Дагет.

Азмо изпищя от удоволствие, макар стомахът му да молеше за сочна закуска.

След няколко минути слънцето се подаде над хоризонта. Дагет започна да подтичва, като се надяваше да прогони от тялото си студа и летаргията. Вървеше по добре отъпканата пътека, но след час вече дишаше трудно; студът не го напускаше и беше нарушил равновесието на тялото му. Потърси някаква полянка, където да се излегне на слънце, но не намери. Спря задъхан, искаше му се да е край огъня в тяхната пещера. Придърпа палтото върху гърдите си в опит да се постопли; но така не можеше да върви. Обзе го странно чувство на паника; сякаш гората се беше нахвърлила върху него.

— Азмо — викна той, — какво ми е?

Азмо се спусна от небето.

— Слънце — рече той, — трябва ви слънчева светлина.

— Няма. Гората я крие от мен. Намери ми слънчево място, преди да умра от студ.

Азмо полетя нагоре, затърси някаква поляна или поне пролука между дърветата. Летя в няколко посоки, но всички поляни, които намери, бяха твърде далеч. Върна се при Дагет. Той се беше свил под едно дърво и зъбите му тракаха.

— Запали огън — замоли се мечката. — Запали огън. — В очите й се четеше страх.

— С какво? — попита Азмо. — С репутацията си ли?

— Докажи, че има полза от теб — каза Дагет; очите му бяха изпълнени с молба, а зъбите му тракаха.

— Студът се обединява със страха ви и ви става два пъти по-студено.

— Докажи, че от теб има полза — прошепна Дагет.

Азмо литна и се извиси над гората. „Да докажа, че от мен има полза — помисли си той, — и то на толкова глупава мечка, че да се остави да я обръснат?“ Знаеше, че до селището има само няколко минути полет, а там можеше да намери някоя главня от неугаснал огън. Щеше да я отнесе в гората и двамата, мечката и лешоядът, щяха да запалят огън. Щеше да го направи за бедния Дагет. Мечката му бе донесла месо, беше го разтърсила, за да възвърне съзнанието си. Добротата му се беше видяла нещо интересно. А сега, вместо да изчака мечката да пукне, щеше да положи всички усилия, за да остане жива. Но, разбира се, смъртта беше неизбежна; тя беше вонящият стар приятел на лешояда, вкусният подарък на живота.

Когато полетя над селището, то все още спеше. Потърси някое огнище с главни, но беше останала само жарава. Намери метална кофа, изобретателно я напълни с жарава, като не обръщаше внимание на натъркаляните край огъня тела. После полетя обратно към гората.

Отлетя доста далеч на юг; после се върна, но загуби ориентирите си. Знаеше, че орлите са по-добри навигатори; лещоядите се държаха в по-малки райони, които познаваха добре — разбира се, освен ако някои събития, като война или глад, не създаваха чудесни условия за тях по-надалеч. Затърси дървото с пречупен връх. Стомахът му къркореше.

Полетя ниско и едното му око мерна движението на две или три мечки. Зави наляво, снижи се внимателно, плъзна се между дърветата и кацна на десетина метра от трите мечки в храсталака. Две от тях си почиваха; третата, по-стара и по-голяма, стоеше изправена настрана от тях, люлееше глава и тихо стенеше. Азмо се вгледа по-внимателно. По устата и гърдите й имаше прясна кръв. Предният й крак беше раздран.

„Е — помисли си Азмо, като литна над дърветата, — ето че все пак стана.“ Видя дървото с пречупен връх и се спусна надолу. До дървото лежеше Дагет с раздрано гърло, розовата кожа по гърдите му беше боядисана от кръв. Азмо остави кофата с жарава наблизо и застана до безжизненото тяло на Дагет. Мечката бе умряла спокойно. Явно бе оказала известна съпротива, но после се бе примирила. Азмо помисли, че тук има богата трапеза за десетки лешояди и стомахът му се сви.

Няколко мига стоя, като се взираше в трупа. „Не можеш да го направиш, нали?“ — попита той сам себе си. Нима мечката не беше по-особена? Вярно, глупава, но добра. Никога нямаше да успее да го обясни на другите лешояди. Може би някой ден щеше да се появи друга мечка като тази. Лешоядите сигурно скоро щяха да се нахвърлят да пируват.

Азмо събра достатъчно сухи съчки, за да покрие тялото на Дагет, натрупа и сухи клонки около него. После изсипа жаравата от кофата върху тях. Вятърът свърши останалото — раздуха дима и разпали огъня. „Сега сигурно му е достатъчно топло“, пошегува се лешоядът.

Стоя наблизо, докато топлината стана непоносима. Подпалиха се няколко клона над Дагет, после пламна и дървото. Тогава Азмо литна и се извиси над подпалената гора.