Марко Дилиберто
… И Батиста се бил родил

Тътнещ метален глас обяви:

— Корабът влиза в субпространството. Пътниците се умоляват да се запознаят с тест 43Ф/44.

Мъж на средна възраст извади от плика лист зелена хартия и се зачете с голям интерес. Всички останали пътници последваха примера му с изключение на седналия до него възрастен плешив човек.

— А вие какво чакате? — полюбопитства мъжът на средна възраст.

— Аха, вярно! — с усмивка отвърна възрастният човек. — Ако не ви затруднява, моля, прочетете го на глас. А аз ще послушам.

„Преминаването в субпространството — зачете високо мъжът на средна възраст — у някои хора предизвиква неразположение, което по своите симптоми много напомня морска болест. Субектите, изложени на тази болест, могат да избегнат неприятните усещания, като глътнат таблетка К-3, която се дава безплатно от нашата авиокомпания. За проверка на предразположение (или невъзприемчивост) към тази болест, моля, попълнете следния тест:

1. Начертайте права линия.

2. Начертайте зигзагообразна линия.

3. Отговорете на кой етаж предпочитате да живеете.

За изпълнение на теста се дават две минути. Моля, плика да пуснете в отвърстието на облегалката на седалката. Предварително ви благодарим и ви молим да не забравяте — Авиокомпанията на Деветата галактика е гаранция за бързина и удобство.“

Мъжът на средна възраст извади химикалка и начерта върху листа хартия най-напред права, след това зигзагообразна линия и отдолу написа „сто и петдесети етаж“.

— Ще позволите ли да погледна? — учтиво попита възрастният човек. — Той набързо огледа листа.

— Радвам се за вас! Няма да ви е нужна таблетка.

— Така ли? Наистина? А откъде знаете? — изуми се неговият съсед.

— Много просто. Предразположението към субпространствена болест се предизвиква от леко нарушение на нормалната дейност на вестибуларния апарат.

— Извинете, но какво общо има с това правата линия?

— Колкото по-слабо е изразено у вас чувството за физическо равновесие, толкова по-неравна ще бъде начертаната от вас линия. Електронният мозък, който проверява теста, отбелязва и най-малките отклонения и дори положението на правата линия по отношение на самия лист хартия.

— А зигзагообразната линия?

— Тук главното е натискът на химикалката и еднаквостта на ъглите. Колкото по-силно натиска пътникът с химикалката, толкова по-голяма нужда има да се опре на нещо. Надявам се, че разбирате мисълта ми?

— О, да! — възкликна възторжено мъжът на средна възраст. — А колкото по-нависоко искам да живея, толкова по-малко се страхувам от височината и толкова по-съвършено е чувството ми за равновесие…

— Всичко е съвсем просто, нали?

— Но откъде знаете всичко това? И защо вие не попълнихте теста? Може да си имате неприятности.

— Ами — пообърка се възрастният човек, — всъщност този тест съм го съставил аз.

— О, господи! — възкликна мъжът на средна възраст.

— Позволете да ви се представя — Контер, професор в Правителствения център по приложна психология.

— О, господи! — успя само да повтори съседът му.

— Какво ви учудва толкова?

— Ами че никой, нито един човек досега не е виждал жив професор от Центъра по приложна психология! — измърмори мъжът на средна възраст.

— Чак пък никой? — усмихна се Контер. — Нали вие го виждате пред себе си?

— Аз… аз съм безкрайно щастлив. Ще разкажа на всички каква чест ми се падна. Мислех, че всички вие пътувате в специални кораби… Не, това е поразително… Когато жена ми научи… Казвам се Джоузеф Мюлър и съм земеделец.

— Радвам се да се запозная с вас — рече Контер, като му протегна ръка.

Джоузеф Мюлър от удоволствие почервеня като цвекло.

Корабът леко се разтърси.

— Навлязохме в субпространството — обяви металният глас.

— И така, вие сте земеделец? — с интерес го попита професор Контер.

— Да, ваше превъзходителство…

— Аз летя по лична работа. Така че да си говорим без никакви титли и звания, съгласни ли сте? — с поверителен тон попита знаменитият психолог.

— Разбира се, ваше пре… тоест господин професор — объркано отвърна Мюлър.

— Приятен ли ви е земеделският труд?

— Преди обработвах своята нива и все някак изкарвах, колкото да преживеем. Знаете ли, садях цвекло. Всички Мюлърови от памтивека отглеждат цвекло. После се наложи да попълня професионалния тест Р9, черта и… и…

— И 104.

— Напълно вярно, след чертата 104… и у мен откриха склонност към преселване и колонизация на друга планета. Удивително, нали? Определиха ми участък от тридесет хектара, помислете дамо, цели тридесет хектара… Как ми провървя, а? Умирам от нетърпение по-скоро да стигнем.

В гласа му звучеше истински ентусиазъм.

— Поздравявам ви — каза професор Контер.

— Нямам никаква заслуга. Всичко е в тестовете! — разгорещено възкликна Джоузеф Мюлър. — Ако преди някой ми бе казал, че ще полетя с цялото си семейство към четвъртата планета от системата на Сириус, щях да сметна такъв човек за малоумен.

— Харесват ли ви тестовете?

— Ами, откровено казано, по-често нищо не разбирам от тях. Неведнъж съм си мислил… Извинете, може ли да ви задам един нескромен въпрос?

— И сто, ако искате — любезно отвърна професорът.

— Кажете, защо тези тестове са толкова объркани?

— За да не възникне у изпитвания желание да излъже.

— Съгласен съм, но, да кажем: ако вместо „сто и петдесетия етаж“ бях написал „първия етаж“?

— Във всеки тест — поясни професор Контер — има няколко скрити ключови въпроса и редица контролни, чиято единствена цел е да проверят доколко искрени са отговорите на изпитвания. Ако бяхте написали „първия етаж“, след като провери подсъзнателните ви емоции, електронният мозък щеше да класифицира отговора на третия въпрос като „противоречив“.

— А не може ли изключително хитър и ловък човек да излъже, като отговаря и на ключовите въпроси? — не се предаваше Мюлър.

— Обикновено никой няма интерес да го направи. Изобщо лъжливи отговори по принцип не са изключени. Но, приятелю, явно и на вас ви е известно, че степента на сложност на теста се намира в пряка зависимост от длъжността, към която се стремите. Например физик, който иска да се специализира в изучаване на неутрино, трябва да отговори на две хиляди въпроса, от които двадесет процента са контролни. Ако субектът отговаря искрено, електронният мозък дава съответната оценка за неговата професионална годност. Но ако само веднъж отговори фалшиво, електронният мозък веднага ще го открие. Ще ви дам аналогичен пример — дори най-ловкият фалшификатор не може да заблуди опитния графолог. Разбира се, ние придаваме особено значение на подсъзнателните усещания, а те, повярвайте ми, не е лесно да се скрият.

— Сега ми е ясно! — възкликна Джоузеф Мюлър.

— Познавам човек, който при постъпване в университета успя да даде лъжливи отговори на целия тест с трудности от дванадесета степен. Беше се влюбил в студентка по физика и искаше да влезе в същия факултет, макар да имаше ярко изразена склонност към изучаване на логика и психология. Впрочем…

— А как се откри това? — силно развълнуван попита Мюлър.

— Много просто. Съгласно теста субектът притежаваше абсолютни способности за физика. Но още на първия изпит не му достигнаха две точки до най-високата бележка.

— Какво говорите! Сигурно са го наказали, както му се полага!

— Хм… — смутено прочисти гърлото си професорът. — Ожениха ме за предмета на моята любов и ме приеха във Висшата академия по приложна психология, откъдето попаднах в Правителствения център.

— Значи това сте били вие?! — съвсем объркано изрече Мюлър.

— Лично аз — поклони се професор Контер. — Разбира се, може да се измисли тест, който ще покаже истинските склонности на човека, но опитайте се да направите тест, който да разкрива склонност към съчиняване на тестове!

— Това е също като проблема за яйцето и кокошката! — възкликна Мюлър.

— Горе-долу. Създателите на тестове трябва да притежават… ами как да се изразя по-добре… идеално логично мислене и явна склонност към… мистификация.

— Невероятно! — възкликна Джоузеф Мюлър.

— Затова точно избираме сътрудниците си от средите на фалшификаторите.

— Ама нали вие управлявате цялата Галактика?

— Не, човечеството го управляват тестовете — с непоколебима убеденост възрази психологът.

— Преди една седмица — замислено поде Мюлър — на новия рибен пазар на жена ми предложили да помирише десет партиди риба…

— Тест 82 КН.

— … и да определи кои от тях миришат лошо. Тя отговорила, че не й харесва миризмата на рибата от шестата до десетата партида.

— Миризмата — обясни професор Контер — се обяснява с наличието на малки частици, които попадат върху чувствителните клетки на носа. Така рибите от петата до десетата партида не са били пресни и от тях се е разнасяла съответната миризма. Влизането в новия пазар се разрешава само на онези, които намират, че миризмата на рибата е нормална само до седмата партида.

— Чудеса! — възкликна Мюлър. — А жена ми смяташе, че това е прекалено! „Ще видиш — рече ми тя, — че скоро ще ни накарат да запълваме тестове за правото да дишаме.“ „Глупава си — отвърнах й аз. — Всичко, което правят учените, е за благото на обществото.“ Правилно ли съм й казал, професоре?

— Безусловно. Въпреки това намират се хора, които мислят като вашата жена.

— Но това е нелепо! — смутено измърмори Мюлър.

— Напълно съм съгласен с вас, приятелю — потвърди професор Контер.

— Кажете професоре, вярно ли е, че с помощта на тестове може напълно да се ликвидира престъпността?

— Е, чак напълно е казано прекалено силно, но вече отдавна сме забравили за убийствата и покушенията срещу чуждата собственост.

— А можете ли да обясните как сте успели да го постигнете?

— От мига, в който новороденото прилепи устни към майчината гръд, и най-малките му движения се заснимат. Това ни позволява навреме да забележим възможните отклонения от нормата. На шест години всички привички и наклонности на детето вече са известни. Ако тестовете са фиксирали минимална допустима степен на доброжелателност към ближния, изключващи всяка вероятност от престъпление, човекът може да бъде приет в свободното общество.

— А в противен случай?

— Имаме специални училища — меко отвърна професор Контер.

— И въпреки всичко не успявате да предотвратите всички престъпления.

— Всъщност ние и не се стремим към това. Престъпленията станаха рядкост, а за задълбочаване на нашите психологични познания всеки престъпник е необичайно ценен. Впрочем на хиляда престъпници се падат не повече от 0,003 процента рецидивисти. В специалните училища субектът скоро се убеждава, че е неразумно да повтори вече веднъж извършено престъпление.

— Но ако все пак човек отново наруши закона?

— Имаме специални институти — отвърна кротко професор Контер.

— Пригответе се за кацане — предупреди металният глас. — Корабът се приземява на Мобвил, четвъртата планета на Сириус. След кацането умоляваме земеделците да преминат в Сградата за професионални тестове, а туристите в Сградата за временни тестове. Постоянните жители на планетата са длъжни да минат в Залата за контролни тестове. Желаем ви, уважаеми дами и господа, щастливо пребиваване и почивка на Мобвил. Благодарим ви за вниманието.

— Мога ли да ви помоля за една голяма услуга? — с тих глас попита професор Контер своя съсед.

— Ще бъда щастлив! — с жар отвърна той.

— Ние с вас не се познаваме. Аз съм Томас Смит, земеделец.

— Да, но… — Джоузеф Мюлър изумено облещи очи.

— Разчитам на вас. Запомнете — Томас Смит, земеделец, отглеждам ангинарии.

 

 

Контер и Мюлър влязоха заедно в Сградата за професионални тестове. Младичка секретарка извикваше един по един новодошлите в Залата за определяне на професионалната пригодност на земеделците. Мнозинството от тях излизаха оттам след пет до десет минути и върху лицето на почти всеки беше изписано силно объркване.

— Дявол знае какво става! — яростно възкликна мъж на около шестдесет години. — Цял живот съм садил картофи, а ми разправят, че трябва да отглеждам памук… Памук! — с презрение повтори той. — Че аз няма да дам един картоф за цял тон памук.

— Господин Джоузеф Мюлър — с меден глас го повика секретарката.

Мюлър показа документите си и го пуснаха да влезе в залата.

Томас Смит се приближи към бюрото и с угоднически глас попита:

— Извинете, любезна, не знаете ли дали вече е пристигнал моят приятел Рене Бомон? Ние заедно учихме в селскостопанското училище.

— Рене Бомон? — повтори секретарката, като прелистваше регистрационната книга. — Не, Бомон още не е пристигнал.

Върху лицето на Смит се изрази такова отчаяние, че секретарката побърза да го утеши.

— Не се огорчавайте. Сигурно ще дойде със следващия кораб.

— Разбирате ли, ние с Бомон проверяваме на практика нов метод за отглеждане на памук.

— Памук ли? — зачуди се секретарката. — Но ние и без това не знаем какво да правим с памукопроизводителите. Преди вас дойде група от двеста земеделци и деветдесет и седем процента от тях се оказаха специалисти по памука. Пък и днес…

— О, надявам се, че някой от останалите умее да отглежда ангинарии? — с усмивка произнесе Томас Смит. — Жена ми обожава ангинарии!

— Много съжалявам — рече секретарката, като го огледа с бърз поглед, — но нито един от дошлите не е специалист по ангинариите.

— Какво говорите! А може би в теста да има някаква грешка?

— Моля веднага да се върнете на мястото си — с леден тон рече секретарката. — И имайте предвид, господин… господин…

— Смит, Томас Смит.

— Господин Смит, у нас, на Мобвил, не обичат доморасли шегаджии.

— Моля да ме извините — покорно каза Томас Смит.

Джоузеф Мюлър излезе от залата съвсем объркан.

— Е, как е, всичко наред ли е? — попита го професор Контер.

— На враговете ми да се падне такъв ред! — избухна Мюлър. — През целия си живот съм садил цвекло. Ако има да ненавиждам нещо, то е…

— Значи не ви разрешиха да отглеждате цвекло.

— Никакво цвекло, дявол да го вземе! Памук! — викна Мюлър. — Проклет да е този мръсен памук! Кому е нужен, дявол да го вземе!

— Растение от семейство слезови — тихо рече психологът, — с широки листа и плодове във вид на кутийки.

— На какво?

— Във вид на кутийки, със семена, покрити с дълги власинки, наречени влакна. Памукът се използва за производство на тъкани и за…

— Но аз не мога да понасям дълги власинки! Цял живот съм отглеждал цвекло. А преди мен са го отглеждали дядо ми и прадядо ми.

— Да, но в тестовете не може да има грешки — с усмивка произнесе Томас Смит.

— Може и така да е — измърмори Мюлър. — Но що за тестове са, щом като…

— Е, разбира се, те са прикрити тестове.

— Ами в тях и дяволът ще си строши краката! Зададоха ми няколко такива въпроса… Е, заклех се да мълча. Но как могат да решат, че ме бива да отглеждам памук само на основание на… Мълча, мълча. Три пъти проклет да е този памук!

— Томас Смит, ваш ред е — изрече студено секретарката.

— Почакайте ме тук, господин Мюлър — забързано каза професор Контер, — и ще изпратим по дяволите всичкия памук в Деветата галактика!

Петимата съдии седяха на широка, леко извита скамейка, а изпитваният стоеше пред тях.

— Томас Смит, земеделец — поде председателят на съда, като огледа психолога с подозрителен поглед. — Искрено казано, не ми приличате на земеделец.

— По-скоро прилича на агент от погребално бюро — измърмори вторият съдия и четиримата други се изсмяха.

— Мълчете! — викна председателят на съда. — И така. Томас, тъй като си последен, можеш да не полагаш клетва. Да пристъпим към работа. С какво искаш да се занимаваш?

— Да отглеждам ангинарии — с надежда произнесе Томас Смит.

— Ах, виж ти, господинът иска да отглежда ангинарии! — възкликна един от съдиите.

— Мълчете! — викна отново председателят. — За да проверим дали можеш да отглеждаш ангинарии, Томас, ще ти зададем няколко съвсем леки въпроса. Не се учудвай, ако ти се сторят съвсем несвързани с ангинариите. Както несъмнено знаеш, в тестовете не може да има грешки.

— Тестовете никога не лъжат! — с ентусиазъм възкликна вторият съдия.

— Мълчете! — изграчи председателят. — И така, Томас, както сам отлично знаеш, тестовете са предназначени именно за това да определят пригодността на човека…

— … към отглеждане на ангинарии! — допълни вторият съдия.

— Бил! Опитай се още веднъж да ме прекъснеш и ще ти преброя зъбите в мръсната…

— Струва ли си да се сърдим за такава дреболия? — миролюбиво отвърна съдията Бил.

— И така, Томас, надявам се, че си разбрал всичко? А сега ме слушай внимателно:

Бартум се родил по-рано,

Бофан се родил преди,

И Батиста се бил родил.

Кой от тях е най-стар?

Председателят на съда не се сдържа и изпръхтя. А четиримата съдии се заляха в неудържим смях.

— Мълчете! — нареди им председателят. — Е, Томас?

— А какъв е този език? — с любопитство попита Томас.

— Модифициран галактически.

— Е, тогава всичко е ясно. Най-старият от братята е Батиста.

Съдиите се спогледаха изумени.

— Какви ги плещи? — викна вторият съдия.

— Защо Батиста? — заинтересува се председателят на съда.

— Съвсем елементарно е — отговори Томас. — В първите два случая употребихте минало свършено време, а в третия — отдавна минало. Значи Батиста се е бил родил преди другите двама братя.

— Бил! — разгневен викна председателят на съда. — Ти ли предложи тази идиотска гатанка?

— Дано се задави този Томас! — излая Бил. Още като деца ни я разправяше нашият дядо. За да ни обърка. Тя няма решение.

— Всеки субект с минимален логичен коефициент лесно ще намери отговора — каза Томас.

— Разбира се, разбира се — потвърди председателят, като се изкашля. — А сега, Томас, слушай ме, както се казва, с двете уши и не се опитвай да хитруваш.

Три круши висели,

Трима монаси ги гледали,

Всеки взел една,

Останали две круши.

Както виждаш, приятелю, това е чисто селскостопанска гатанка.

Председателят се засмя, а четиримата съдии изпопадаха от скамейката от смях.

— Е, как е, любезни Томас?

— Ако „Всеки“ е името на един от монасите, всичко е ясно. Такова решение трябва да се отхвърли. Гатанката ще е твърде проста дори за субект с логически коефициент от ниска степен. Затова трябва да се предположи, че едната круша са я изяли, а две са останали.

— Порка Галактика! — изрева председателят на съда. — Кой предложи тази свръхидиотска гатанка?

— Честно казано, аз мислех… — замърмори третият съдия.

— Гус — изръмжа председателят на съда, — опитай се само да предложиш още една гатанка и ще ти затъкна устата с мръсен парцал.

— Значи мога да отглеждам ангинарии? — попита Томас.

— Какво? Ангинарии ли? Потърпи още малко, приятелю. Не трябва да бързаш, любезни.

— Аз съвсем не бързам — рече Томас.

— Много добре. А сега си представи, че си се наканил да ходиш на лов. Кой земеделец не обича лова?

— Ловът ми е любимо занимание след ангинариите — потвърди Томас Смит.

— Браво, Томас. И така, на клона седели десет птици, промъкнал се ловец и убил три. Колко птици са останали?

— Нито една — мигновено отвърна Томас.

— Не е вярно! — тържествуващо възкликна председателят.

Съдиите в порив на веселие започнаха здравата да се тупат по гърбовете.

— Помисли добре, Томас. Не се вълнувай. Три птици загинали и останалите отлетели. Но, драги Томас, нали трите мъртви птици са останали?

— На клона ли? — попита Томас.

— Какво? — възкликна председателят на съда. — Какво общо има тук клонът?

— Вие казахте на клона, нали?

— Да, на клона. Наистина, ти Джо, спомена клона. Чух добре — потвърди Бил.

— И аз — намеси се Гус. — Кълна се в гроба на майка си, каза на клона.

— Няма какво да ме обърквате — объркано рече председателят. — Клонът няма никаква връзка. И така. На ливадата стоят десет птици…

— Една до друга ли? — полюбопитства Томас.

— Какво?… Е, нека бъдат една до друга. Промъкнал се ловец и убил…

— От какво разстояние?

— От десет метра! — викна председателят. — … И убил три птици. Колко птици са останали?

— Ако става въпрос за кокошки, които не могат да летят…

— За врабци! — ревна извън себе си председателят на съда. — За врабци, дявол да те вземе!

— Разбира се, ловецът е стрелял достатъчно точно?

— Свръхточно! — процеди през зъби председателят, позеленял от злоба. — Слушай, любезни…

— Останали са седем — рече Томас.

Настъпи гробовно мълчание.

— Порка Галактика! — прошепна накрая съдията. — Той отново отгатна!

— Мога да поспоря, че отдавна зная тази гатанка — замислено произнесе Гус. — Приказката за четирите глухи птици ми я е разправял още дядото на дядо ми.

— Глухи пи? — учуди се Томас. — Врабците изключително рядко биват глухи. Не, работата е там, че въображаемият ловец е стрелял със сачмалийка „Фергюсън“, единственото оръжие, което е разрешено да се продава на граждански лица в цялата Девета галактика. А при точен изстрел от десет метра елипсата на разсейване на сачмите ще бъде 59 сантиметра. Оттук става ясно, че трите птици в центъра ще бъдат убити на място, а четирите по две от двете им страни ще получат толкова сериозни наранявания, че няма да могат да излетят.

В залата настъпи такава тишина, че се чу, когато прелетя една муха.

— Прави сте, господин Смит — каза накрая председателят на съда. — Напълно съм съгласен с вас, господин Смит.

В гласа му звучеше почит. Най-дълбока почит.

— А няма ли да го попитате как може да целуне книга отвън и отвътре, без да я отваря? — предложи четвъртият съдия.

— Мълчи! — изрева председателят. — Така-а-а, значи вие, господин Смит, обичате ангинарии?

— А вие? — попита го професор Контер, като го гледаше втренчено в очите.

— О, ние! — възкликна разпалено той. — Не признаваме нищо друго освен ангинариите. Всичко друго е глупост! И знаете ли къде ни пращат?

— Да отглеждате памук — рече професор Контер.

— Да, проклет да е, мръсният памук! — яростно възкликна председателят на съда. — Ние сме се родили и израснали сред ангинарии, а ни разправят — садете памук. Назовете поне едно нещо, което да не знаем за ангинариите!

— Да, познаваме всяка тяхна клетчица — потвърди Гус.

— … представете си, господин Смит, кротко си береш ангинарии, а пред теб се е разстлал целият хоризонт — и небето, и облаците.

— Обичам ангинарии — замечтано произнесе професор Контер.

— А с памука си също като сляп. Известно ли ви е, че тук на Мобвил памукът е висок три метра? И всички тези проклети влакна се лепят по тялото ти като отровни паяци.

— Вие сте братята Дънкан? — попита психологът.

— Дънкан, уважаеми господине, братята Дънкан от Северна Каролина… Всичките сме се родили, израсли и ще умрем сред ангинарии. Ние сме бедни, но горди и справедливи.

— С голи ръце не могат да ни хванат! — възкликна Бил, като размаха стиснати в юмруци ръце.

— Джо Дънкан — тихо каза професор Контер. — Логичен коефициент 3,62, обща култура 0,33, агресивност 7,23, само с една десета под опасната граница.

— Да, господине… Точно така, ваша милост. Вие правителствен чиновник ли сте?

— Хайде де, за братята Дънкан от Северна Каролина е необходимо нещо повече. Аз съм професор Контер от Правителствения център по приложна психология.

— Порка Галактика! — промърмори председателят на съда, като опули очи.

Четиримата съдии като един скочиха от скамейката.

— Ваше превъзходителство — жално се обади Джо Дънкан. — Ние не сме виновни, чисти сме като вода ненапита… Само в законна самоотбрана, принудиха ни да се отбраняваме.

— Къде дянахте истинските съдии?

— Затворихме ги в съседната стая, ваше превъзходителство. Но дори и косъм не е паднал от главите им. И ги хранехме, както се полага. Отвори вратата, Бил, хайде, поразмърдай се, негодяй!

От съседната стаичка излязоха пет съдии — бяха раздърпани и смъртнобледи.

— Протестирам! — викна единият от тях. — Още веднъж повтарям, че става дума за възмутително нарушение…

— Уважаеми господин Бартън — прекъсна го знаменитият психолог. — Аз съм професор Контер от Правителствения център по приложна психология. Обяснете, моля ви, какво става тук?

Той поднесе на Бартън своето удостоверение и той угодливо му се поклони.

— О, ваше превъзходителство! Щастлив съм да ви приветствам с добре дошъл на планетата Мобвил. Надявам се, че са ви отдали всички почести и…

— Помолих ви — с безизразен глас изрече Контер — да обясните.

— Веднага, ваше превъзходителство. Моля да бъда извинен, ваше превъзходителство. И така, миналата седмица кораб номер 315 докара на планетата сто двадесет и четирима земеделци. Всичките ги подложихме на проверка с помощта на професионални тестове. За съжаление проверката показа, че само малко от тях могат наистина да отглеждат записаната във въпросника им култура. А тези петимата могат да отглеждат само памук и нищо друго…

— Лъжци! — викна Джо Дънкан.

— Моля да не прекъсвате говорещия — сурово рече професор Контер.

— През нощта те се вмъкнали в тази сграда. Забележете, ваше превъзходителство — през нощта, под покрова на тъмнината. Това само засилва вината им…

— Следващия път ще дойдем посред бял ден с бой на барабани — подигравателно каза Бил.

— Затвориха ни в архивата. Пет денонощия, ваше превъзходителство, с петте дявола, които оскверниха тази свещена зала и нашия благороден труд…

— Вярно, пет денонощия, но защо с дяволите? — невъзмутимо запита Бил.

— Те се подиграха с правителствените тестове, ваше превъзходителство, и то по най-възмутителен начин!

— Ясно — изръмжа професор Контер, като извади бележник и химикалка. — А ти какво можеш да кажеш в своя защита, Джо Дънкан?

— Ние отглеждахме ангинарии, родили сме се и сме отраснали сред ангинарии. А ни принуждават да сеем памук! — отчаяно извика той. — Опитахме се да обясним на уважаемите съдии, че има някаква грешка, но те не искаха въобще да ни изслушат. Тестът определя памук, значи няма за какво да се спори повече. Знаете ли, всички земеделци протестираха, всичките до един. Но съдиите се заинатиха и не отстъпват нито крачка. Тогава намислихме…

— … да се поразвлечете — допълни професор Контер. — Да се пошегувате с другите земеделци и заедно с това и с тестовете. Решили сте да затворите съдиите в архивата и всички новодошли да изпращате да отглеждат памук. Смятали сте, че в даден момент ще се открие излишък от работна ръка в памучните плантации и пълната липса на селяни, които да отглеждат ангинарии. Така ли е?

— Светата истина! — в един глас извикаха братята Дънкан.

— И наистина, автоматичният детектор на колонизацията откри диспропорцията, затова аз съм тук. Надявали сте се, че поради неравномерното разпределение на работната сила ще бъдат направени съответни изменения…

— Надявахме се, ваша чест — смирено потвърди Джо.

— А не помислихте ли, че повторното изпитание може да потвърди, че сте непригодни да отглеждате ангинарии?

— Ами… ние там в Северна Каролина нищо не сме чували за повторно изпитание — объркано измърмори Джо Дънкан.

Професор Контер си записа нещо в бележника.

— … и тогава от отчаяние загубихме и ума, и дума и от наивност извършихме тежко нарушение.

— От наивност! — жлъчно повтори съдията Бартън. — Позволете, ваше превъзходителство…

— Уважаеми господин съдия — прекъсна го Контер, — бъдете така любезен да ми покажете професионалните тестове за земеделци, отглеждащи ангинарии…

— Ето ги, ваше превъзходителство…

Знаменитият психолог с най-жив интерес се зае да разучава теста. На лицето му се изписа изумление.

— Но това е тест 4121ХУ/54 за приемане на работа на гробари!

— На какви? — ужасено попита съдията Бартън.

— На гробари за градските гробища — като натъртваше отчетливо на всяка дума, повтори професор Контер. — Явно е станала груба грешка по вина на Отдела за изпращане на съобщения. Но как не сте забелязали, че този тест е абсолютно непригоден за земеделци?

— Ами… — объркано измърмори Бартън, — никога преди не се е случвало подобно нещо, ваше превъзходителство! И освен това тестовете са такива хитри, толкова неразбираеми…

— Лесно може да се предположи — замислено изрече професор Контер, — че на една от планетите всички приети на работа гробари преди са отглеждали великолепни ангинарии.

— … толкова ловко са извъртени!

— Всичко това е вярно, но защо, по дяволите, сте изпратили и петимата да отглеждат именно памук?

— Когато проверката с помощта на специалния тест даде отрицателен резултат, ние им предложихме да попълнят общия тест. Ето този.

Професор Контер му хвърли бърз поглед и печално каза:

— Това е общ тест за чистачи на обществени сгради. Така, така… Сега става ясно: „Умението да се използват метла и парцали от памучни и вълнени тъкани, невъзприемчивост към прах… Подобни изисквания се предявяват към пожарникарите при условие, че…“

— Значи сега ще ни пратят в противопожарната? — с искрен ужас възкликна Джо Дънкан.

— Няма да те оставим сам в беда, Джо — мрачно рече Гус. — Не се бой, Джо, ние винаги ще бъдем с теб.

— Ние от Северна Каролина сме всичките такива — поверително съобщи Бил на съдията Бартън. — Всяка беда винаги посрещаме с гърдите си.

— Приятно ми беше лично да се уверя в това — сухо отвърна Бартън.

— Адска бъркотия — въздъхна тежко професор Контер.

— Ние нямаме никаква вина, ваше превъзходителство — побърза да се оправдае съдията Бартън. — За нас всеки тест е свят.

— Добре, още днес ще ви изпратя нови тестове. И, разбира се, ще повторите изпитите за пътниците от последните три кораба.

— Ура-а-а-а! — зареваха братята Дънкан.

— Джо, ти ли си главният от братята?

— Така излиза, ваша чест.

— Имай предвид, че твоят коефициент на агресивност автоматично се е повишил до 7,33.

— Така си и мислех.

— Внимавай, Джо, защото това е крайната граница. Ако се повиши до 7,34, ще трябва да се простиш с ангинариите.

— Кълна ви се, ще внимавам много!

— В противен случай ще се наложи да забравиш не само за ангинариите и цвеклото, но и за памука.

— Ще бъда бдителен като овчарско куче! — бурно възкликна Джо.

— И ние ще сме нащрек, Джо. Преди да долетим тук, проверих списъка на пътниците на кораб 315. Веднага ми се наби в очите твоят коефициент на агресивност. Той беше по-висок, отколкото на всички други.

— Вече няма да се дам да ме хванат в капан — увери го Джо.

— Ние винаги ще сме до теб, братко. Знаете, ние в Северна Каролина всичките сме такива — рече Бил, като се обърна към съдията Бартън. — Където единият, там и всички останали.

— И това вече съм го слушал, дявол да ви вземе! — избухна съдията Бартън. — И дори се убедих от собствен опит. Според мен и петимата можете да се пръждосвате в ада!

Джоузеф Мюлър се приближи към професор Контер и трескаво го хвана за ръкава на сакото.

— Всичко е наред, Мюлър. Няма да ви карат да отглеждате памук.

— Ваше превъзходителство… аз… аз…

— Разбира се, ще се наложи да повторите изпитанията. Откри се малка грешка.

— В теста ли? — изуми се Мюлър.

— В тестовете не може да има грешки — твърдо заяви Контер.

— Цвеклото, моето любимо цвекло! — радостно мърмореше Мюлър. — Ще ви изпратя кошница прясно цвекло от първата реколта, професоре. Не, две, не, три кошници!

— Слушайте, Мюлър. Бартум се родил по-рано…

— Какво, какво? — възкликна потресено Мюлър.

— Бонфан се родил преди. И Батиста се бил родил. Кой от братята е най-стар?

— Но на тази глупава гатанка няма отговор, ваше превъзходителство! Задават я старците, за да се надсмиват над младежите.

Професор Контер замислено се почеса по дясното ухо.

— И Батиста се бил родил — повтори той. — Разкошно. На следващия Съвет на учените ще предложа да я включат в теста. Великолепна загадка за постъпващите в първи курс на класическия лицей!