Анго Сакагучи
Побърканата

В къщата живееха различни животински видове: човешки същества, прасе, куче, кокошка и патица. Но голяма разлика в помещенията и храната им нямаше. Сградата беше доста разкривена и приличаше на склад. Собственикът и жена му държаха партера, а на тавана живееха под наем майка и дъщеря. Дъщерята беше бременна, но не се знаеше чия беше заслугата за това.

Стаята на Изава се намираше в една барака, отделена от къщата. Преди в нея бе живял туберкулозният син на собствениците, който беше умрял. Но дори стаята да беше определена за туберкулозно прасе, човек трудно би я нарекъл разкошна. Все пак в нея имаше шкафче, полици и умивалник.

Собственикът и жена му бяха шивачи. Те даваха уроци по шев и кройка на съседите и именно по тази причина синът беше отделен в бараката. Собственикът беше член на кварталното търговско-занаятчийско сдружение. В него беше работило и момичето от тавана. Изглежда, че през това време се беше сношавала безразборно с всички членове на сдружението освен с председателя и шивача. По този начин бе имала повече от десет любовника наведнъж и в края на краищата беше забременяла. Когато този неприятен факт стана известен, мъжете събраха пари, за да помогнат на бъдещата майка. В този свят нищо не се губи: един от бившите й любовници продължи да я посещава, макар и бременна, и се приюти на тавана. Най-накрая тя му стана официална любовница. Когато другите научиха за това ново положение, веднага си взеха парите обратно и заявиха, че той трябва да я издържа. Седем или осем души, между които зарзаватчията, часовникарят и собственикът на къщата, изобщо отказаха да платят. Тъй като вноската беше по пет йени на човек, загубата беше значителна и възмущението на момичето нямаше граници.

Тя имаше голяма уста и две големи очи, но беше странно слаба. Не обичаше патицата и се опитваше да дава огризките само на кокошката, но патицата неизменно се намесваше, отмъкваше храната и момичето я гонеше ядосано из стаята. Като тичаше след патицата, неестествено изправена с големия си щръкнал напред корем, а задните й части издадени назад, приличаше поразително на самата патица.

В началото на уличката имаше малко магазинче за цигари, собственост на една петдесет и пет годишна силно напудрена жена. Тя току-що се беше отървала от седмия или осмия си любовник и злите езици говореха, че в момента се чудела дали да го замести с един будистки свещеник на средна възраст или с някакъв собственик на магазин, също на средна възраст. Знаеше се, че продава цигари (на черноборсаджийска цена) на млади мъже при задната врата. „Защо не се опитате да си купите, господине?“ — предложи шивачът веднъж на Изава. Но Изава не стигна дотам, защото получи специална дажба от службата.

Зад оризовия склад, който беше на другия край на уличката, живееше вдовица с малко спестени пари. Тя имаше две деца — син, който беше фабричен работник, и по-малка дъщеря. Въпреки че бяха брат и сестра, те живяха известно време като мъж и жена. Вдовицата си беше затворила очите, смятайки, че в края на краищата така излиза по-евтино. Но междувременно синът си беше намерил любовница. Наложи се да омъжат дъщерята и бе решено да стане съпруга на един петдесет или шестдесетгодишен мъж, някакъв далечен роднина. Тогава дъщерята беше нагълтала отрова за мишки и бе отишла на урок по шев и кройка при шивача (където живееше Изава). След ужасна агония тя най-накрая беше умряла. Местният доктор установи, че е умряла от сърдечен удар и цялата история се потули. „Абе къде ги намират тия доктори, дето издават такива удобни медицински свидетелства?“ — бе се учудил Изава пред шивача. Още по-учуден, шивачът бе отговорил: „И вие говорите едни работи, като че ли тия неща не стават навсякъде.“

В целия квартал жилищата бяха плътно прилепени едно до друго. Голяма част от стаите бяха наети от държанки или проститутки. Понеже тези жени нямаха деца и поддържаха стаите си чисти, собствениците на жилищата ги предпочитаха като наематели и не обръщаха внимание на безредието и неморалността в личния им живот. Повече от половината стаи бяха превърнати в общи спални помещения за нуждите на фабриките за муниции и в тях живееха групи работнички-доброволки. Сред тях имаше и бременни доброволки, които продължаваха да си получават заплатите, въпреки че не ходеха на работа: като например приятелката на господин Еди-кой си от еди-кой си отдел в министерството или „военновременната жена“ на секционния отговорник (което означаваше, че законната му жена беше евакуирана от Токио), или официалната любовница на директора на някоя компания.

Една от жените, за която се говореше, че била любовница с петстотин йени заплата, беше обект на всеобща завист. До наемния войник от Манчжурия, който се хвалеше, че убийствата били негова специалност (по-младата му сестра посещаваше уроците на шивача), живееше един масажист, а до него — един човек, за когото се говореше, че практикувал тънкото изкуство — джебчийство. Зад него живееше младши-лейтенант от флота, който ядеше риба, пиеше кафе, хранеше се добре с консерви и всеки ден се напиваше с оризова ракия. Понеже на около двайсетина сантиметра под земята бе открита подпочвена вода, почти не беше възможно да се построят противовъздушни скривалища в квартала: но все пак младши лейтенантът успя да си построи скривалище от бетон, много по-хубаво от жилището, в което живееше.

Универсалният магазин, двуетажна дървена постройка, покрай която Изава минаваше всеки ден, като отиваше на работа, беше затворен поради липса на стоки, но на втория етаж с успех се разиграваше комар всеки ден. Шефът на комарджиите контролираше също и няколко „народни кръчми“. Той се напиваше всеки божи ден и гледаше свирепо хората, наредени на опашки пред заведенията му.

След като завърши университета, Изава стана журналист, а после се ориентира към една компания за документални филми. С това се занимаваше и в момента, но бе още чирак и не беше успял да се прояви като творец. Беше на двадесет и седем години — възраст, на която човек обикновено вече е запознат донякъде с грозната страна на обществото. Той беше успял да събере доста неофициална информация за политици, офицери от армията, бизнесмени, гейши и артисти. Все пак никога не бе си представял живота такъв, какъвто го виждаше в този краен квартал, заобиколен от малки фабрики и жилищни блокове. Струваше му се, че това се дължеше на войната: само тя беше направила хората толкова груби. Един ден спомена за това пред шивача и той дълбокомислено отговори: „Не, искрено казано, животът тук винаги си е бил такъв.“

Но най-странната личност беше съседът отляво. Той беше луд. Бе доста заможен и един от начините, по които се проявяваше лудостта му, бе изключителният му страх да не би да го нападнат крадци или други нежелателни лица. Това го бе накарало да построи жилището си в края на уличката и така да замаскира входа, че човек да не може да го открие дори и като съвсем се приближи до къщата. Отпред не се виждаше нищо освен един прозорец с решетки. Истинският вход беше от задната страна на къщата, така че човек трябваше да я заобиколи цялата, за да влезе. Според замисъла на собственика натрапникът или щеше да се откаже от намеренията си и бързо да офейка, или щеше да бъде разкрит, докато се лута около къщата в търсене на измамния вход. Лудият съсед на Изава не обичаше много хората и не беше общителен. Къщата му бе на два етажа и имаше много стаи, но дори и добре осведоменият шивач не знаеше почти нищо за вътрешната й уредба.

Лудият беше на около тридесет години, имаше жена на около двадесет и пет години и майка. Хората говореха, че поне майката е малко по-нормална. Тя беше обаче истерична и несъмнено най-свадливата жена в квартала. Когато не беше доволна от дажбите, изхвръкваше от къщата боса и веднага отиваше да се оплаква.

Жената на лудия беше идиотка. Веднъж, в пристъп на религиозен ентусиазъм, той се бе облякъл в бяло и бе тръгнал на поклонение за Шикоку. По пътя се бе сприятелил с една слабоумна жена, бе я довел със себе си като спомен от поклонението и се беше оженил за нея.

Лудият беше красив мъж. Слабоумната му жена имаше вид на момиче от добро семейство, толкова беше изящна, овалното й лице беше като на старинна кукла или като маска от театъра „Но“. Външно двамата не само че правеха много добро впечатление, но и имаха вид на щастлива двойка от благороден произход. Лудият бе изключително късоглед и носеше силни очила. Имаше замислен вид, като че ли изморен от прочитането на безброй книги.

Един ден, когато в уличката имаше пробна тревога и жените се блъскаха насам-натам, лудият излезе навън с всекидневното си кимоно и ги наблюдава известно време, като се кикотеше глупаво. После неочаквано изчезна и се появи отново в специалната за такива случаи униформа. Грабна една кофа, започна да вади вода и да я разлива наоколо, като през цялото време издаваше странни звуци. После опря една стълба на стената, изкачи се догоре и започна да дава нареждания от покрива, които прераснаха в оживена поучителна реч. Така за първи път Изава разбра, че човекът е луд. Той всъщност много пъти бе забелязвал някои странности у съседа си. Например понякога влизаше в градината на шивача през оградата и изпразваше кофа с хранителни отпадъци в кочината, след това неочаквано хвърляше камък по патицата или започваше да храни кокошката с безгрижен вид, след което рязко я подритваше. Но по принцип Изава смяташе човека за нормален и когато се срещаха, те мълчаливо се поздравяваха.

Изава се питаше каква е всъщност разликата между лудия и нормалните хора? Ако имаше някаква разлика, то тя се състоеше главно в това, че лудият беше по начало по-внимателен и сдържан. Е, когато му беше смешно, се кискаше, когато му се държеше реч, държеше реч, хвърляше камъни по патицата и с часове можеше да пипа някое прасе по главата или задните части, ако беше в настроение. Но в основата си той беше много по-чувствителен към общественото мнение от нормалните хора и внимателно криеше личния си живот от другите. Това беше другата причина да постави входната врата не там, където трябваше, а на противоположната страна на къщата. Общо взето, живееше тихо, не се впускаше в безполезни разговори и изобщо беше съзерцателна натура. На отсрещната страна на улицата имаше един апартамент, от който постоянно се разнасяше шум на течаща вода и груби женски гласове. В него живееха две сестри проститутки. В нощите, когато по-възрастната имаше клиент, по-младата се разхождаше в коридора. Когато по-младата пък имаше клиент, другата се разхождаше до късно през нощта. Въпреки всичко това хората смятаха лудия за човек от друга порода, може би защото имаше навика да се кикоти.

Слабоумната съпруга на лудия беше забележително тиха и мила жена. Речта й се състоеше от плахо мънкане и дори когато човек доловеше ясно думите, не се разбираше какво иска да каже. Не знаеше да готви или дори да свари ориз. Може би щеше да се научи, ако я оставеха, но в момента, в който сбъркаше нещо и й се скараха, тя ставаше нервна и започваше да разлива и изпуска всичко. Дори и когато отиваше да взима дажбите, не можеше нищо да направи сама. Просто си заставаше там и оставяше съседите да свършат всичко вместо нея. Хората казваха, че щом е жена на луд, съвсем естествено бе да е идиотка и че семейството му едва ли можеше да се надява на нещо по-добро. Обаче майката беше много недоволна и постоянно се оплакваше от нещастието да имаш снаха, която не може дори един ориз да свари. По начало тя беше скромна и изискана стара жена, но поради истерията си можеше да стане по-свирепа и от лудия си син, ако я предизвикаха.

От тримата неуравновесени обитатели на къщата майката надаваше най-силни крясъци. Съпругата-идиотка толкова се плашеше, че непрекъснато беше нервна, дори и в спокойни дни, когато всичко си беше наред. Понякога само шумът от приближаващи се стъпки я изпълваше с тревога. Когато Изава я поздравяваше на улицата, тя оставаше вцепенена, с празен израз на лицето.

Тя също идваше от време на време при кочината на шивача. Докато съпругът й нахлуваше направо, като че ли къщата беше негова, хвърляше камъни по патицата и дразнеше прасето, слабоумната жена се промъкваше тихо като сянка и се скриваше зад кочината, която й беше станала нещо като убежище. След като постоеше там известно време, от съседната врата се разнасяше дрезгавият глас на старицата: „Осайо, Осайо!“ и тялото на идиотката реагираше на всяко повикване, като се снишаваше още повече или се отместваше по-далече в ъгъла. Преди да се измъкне неохотно от скривалището си, жената от време на време повтаряше същите безсилни движения, подобни на гърчовете на червей, с които сякаш се съпротивяваше.

Работата на Изава като репортер във вестник и режисьор на документални филми беше абсолютно посредствена. Единственото нещо, което такива хора, изглежда, разбираха, беше последната мода и животът им представляваше едно непрекъснато усилие да не изостанат. В техния свят нямаше възможност за изява на личността, търсене на собствени изразни средства или оригиналност. Всичко беше едно пустословие. Под израза „човешко страдание“ разбираха най-много някоя такава глупост като махмурлука след пиянска нощ, през която са похарчили всичките си пари в безрезултатни опити да прелъстят някоя жена. Запълваха си времето, като правеха филми или пишеха ексцентрични импресии в проза, които не само че нямаха никаква артистична стойност, но бяха лишени от всякакво чувство и изобилствуваха с глупави клишета като: „О, колко вдъхновяваща беше гледката на веещото се национално знаме!“, „Благодарим ви, храбри войници!“, „Въпреки неговите усилия от очите му бликнаха горещи сълзи“, „Тъпият звук на падащите бомби“, „Той се хвърли като обезумял на земята“, „Чаткането на картечницата“. Те бяха твърдо убедени, че с такива лигавщини даваха истинска представа за войната.

Някои казваха, че не могат да пишат иначе поради военната цензура, но истината беше друга. Независимо от войната те нямаха и най-малката представа как да напишат искрено пет реда за нещо. Искреността или истинското чувство в писането нямат нищо общо с цензурата. В каквито и времена да живееха тези господа, щяха да проявяват същата бездарност. Те променяха стила си съобразно преобладаващата мода и се учеха от нашумелите романчета на деня.

Наистина самите времена бяха и груби, и безчувствени. Каква връзка можеше да има между човешката искреност, сътресението, което причини войната, и поражението, в което беше погребана двехилядогодишната история на Япония? Съдбата на цялата нация се решаваше от хора, почти лишени от способността за самоанализ, и от сляпото подчинение на невежата тълпа, която ги следваше. Ако човек заговореше за изява на личността или за оригиналност пред редактора на вестника или шефа на филмовата компания, те просто щяха да му обърнат гръб, с което да му дадат да разбере, че го смятат за глупак. В края на краищата и репортерът беше просто една машинка, която трябваше да бълва фрази като: „О, колко вдъхновяваща беше гледката на веещото се национално знаме!“, „Въпреки неговите усилия от очите му бликнаха горещи сълзи“. Такова беше и самото време — една голяма машина. Ако например човек зададеше въпроса дали наистина е необходимо да се дава в пълен текст речта на дивизионния командир пред войниците му, или да се запише всяка дума на странната шинтоистка молитва, която фабричните работници бяха длъжни да декламират всяка сутрин, главният редактор щеше да отмести погледа си встрани и да цъкне отегчено с език; след това щеше да се извърне рязко, да смачка скъпоценната си цигара в пепелника и да кресне ядосано: „Абе, момче, какво значение има красотата във време като това? Изкуството е безсилие! Само фактите имат стойност!“

Директорите, членовете на плановия отдел и другите сътрудници се бяха организирали в едни по-малки клики, нещо като сдруженията на комарджиите-професионалисти от периода Токугауа. В основата на всичко беше залегнало груповото чувство и индивидуалните таланти на отделните членове се експлоатираха поред, като специално ударение се слагаше върху традиционните мотиви за „чувство за дълг“ и „човещина“. Цялата тая организация стана по-бюрократична от самата бюрокрация. Чрез нея те успяваха да прикриват собствената си посредственост, защото я бяха превърнали в нещо като дружество за взаимопомощ, основано върху безнадеждната липса на талант. Всеки опит да се проправи собствен път чрез проява на артистична индивидуалност се считаше за злонамерено нарушаване на правилата. Вътрешно групите бяха взаимоспомагателни дружества, основани върху липсата на талант, но в отношенията си с външния свят те се проявяваха като хора с вкус към алкохола, които изпълваха „народните кръчми“, и докато си пиеха бирата, водеха пиянски спорове за изкуството. По баретите, дългите коси, връзките и ризите си приличаха на хора на изкуството, но в душите си бяха по-големи бюрократи от самите бюрократи. Изава вярваше в творческите търсения и индивидуалността и затова с мъка дишаше в атмосферата на тези групи; тяхната посредственост и вулгарност бяха като анатема за духа му. Той започна да страни от тях и се превърна в изгнаник, никой не отговаряше на поздравите му и дори някои хора от редакцията го гледаха кръвнишки, щом го срещнеха.

Един ден той решително влезе в кабинета на председателя и попита има ли някаква неизбежна, логическа връзка между войната и бедността на художественото творчество в момента. Или тази бедност е съзнателна цел на военните, които смятат, че за да изобразява човек действителността, са му необходими само камера и няколко пръста? Защото, продължи Изава, наше задължение като хора на изкуството е да решаваме за себе си под какъв ъгъл да изобразяваме действителността, за да създаваме произведения на изкуството. Още докато Изава говореше, председателят се обърна настрана и дръпна от цигарата си, а по лицето му се четеше отвращение. След това се усмихна ехидно, като че ли искаше да каже: „Защо не си вървиш, щом не ти харесва тук? Може би те е страх да не те осъдят на каторга?“ Постепенно отвращението му се смени с отегчение. Сякаш искаше да каже: „Толкова ли е трудно да се приспособиш към нашия начин на работа? Върши си всеки ден работата като другите и си получавай заплатата! И престани да се вълнуваш за неща, които не те засягат! Какво нахалство!“ Без да произнесе и дума в отговор на въпросите на Изава, председателят му направи знак да напусне стаята.

Защо работата му беше толкова скучна и посредствена? Понякога му се струваше, че най-добре щеше да бъде да го вземат в армията и да се свърши с всичко. Ако само можеше да избяга от мъчителната необходимост да мисли, куршумите и гладът щяха да бъдат цяло щастие.

Когато филмовата компания, в която работеше Изава, правеше филми като: „Не оставяйте Рабаул да падне в ръцете на неприятеля!“ и „Повече самолети за Рабаул!“, американците вече бяха завзели Рабаул и стигнаха до Сайпан. Сайпан падна, преди да бе довършен филмът „Битката за Сайпан“, и скоро американските самолети, които излитаха от бази на Сайпан, кръстосваха небето над Япония надлъж и нашир. Странен беше ентусиазмът, с който колегите на Изава създаваха филмите си. „Как да се гасят запалителни бомби“, „Тела, които се разбиват във въздуха“, „Как да се отглеждат картофи“, „Нека нито един вражески самолет да не оцелее“, „Икономия на енергия и самолети“ — една след друга се въртяха безкрайно отегчителните целулоидни ленти.

Скоро започнаха да не достигат материалите и годните камери също бяха на привършване. Ентусиазмът на творците се извиси още повече, като че ли ги беше обзел някакъв безумен лиризъм. Сега техните филми носеха следните заглавия: „Пилотите-самоубийци камикадзе“, „Решителната битка за континента“, „Вишневите цветове опадаха“. Безкрайно отегчителни филми, филми като сива хартия. А Токио щеше да се превърне в развалини.

Ентусиазмът на Изава беше мъртъв. Когато се събуди сутринта и осъзна, че отново трябва да ходи на работа, веднага му се доспа. Докато дремеше, завиха противовъздушните сирени. Той стана и си сложи гамашите. След това извади цигара и я запали. Мина му през ума, че ако изгубеше работата си, щяха да му се свършат цигарите.

Една нощ Изава закъсня и едва успя да хване последния трамвай. Електрическата железница вече не работеше и трябваше доста време да върви пеша из тъмните улици. Когато светна лампата, с изненада откри, че дюшекът и завивките, които винаги оставяше неоправени на пода, бяха изчезнали. Много се учуди, защото никой не влизаше тук в негово отсъствие. Отвори килера. Там, до купчината бельо и чаршафи, се беше свила съседката-идиотка.

Тя го погледна смутено и зарови лицето си в чаршафите. Но когато разбра, че няма да й се скара, облекчението й породи истински порой от благодарности. Все още не беше способна да се изкаже свързано. Всичко, което говореше, беше някакво мънкане и дори това, което Изава можа да разбере, нямаше никаква връзка с въпросите му. Тя изразяваше обърканите, откъслечни мисли в главата си по един неясен и фрагментарен начин. Изава реши, че в къщи са й се карали много и когато й се е насъбрало, потърсила убежище в бараката му. Като видя, че въпросите му я плашеха още повече, той само я попита кога и как е дошла. След изблик неразбираеми мънкания, жената нави ръкава си и показа една рана на ръката си.

— Боли — каза тя. — Още ме боли… боли ме отдавна.

От усилията й да уточни отрязъка от време, разстоянието между миналата болка и сегашната, Изава най-после разбра, че тя се бе изкатерила в стаята му през прозореца, след като се беше стъмнило. Тя измънка нещо в смисъл, че била ходила боса по земята и се извини, че е изцапала пода. Но тъй като Изава едва успя да разбере мисълта й, следвайки мъчително обърканите изречения, той не можа да определи какво точно искаше да каже тя с това извинение.

Реши, че е неудобно да буди съседа си посред нощ, за да върне изплашената жена у дома й. Но, от друга страна, ако почакаше чак до сутринта, можеше да стане голямо недоразумение от това, че я беше оставил да стои при него през нощта, още повече, като се имаше пред вид, че мъжът й беше луд. „Не ме интересува — помисли си той, неочаквано изпълнен с особена смелост. — Нека остане.“

Причината за тази смелост беше следната: отсъствието на емоции от живота му бе породило някакво любопитство; чувствуваше, че му е безразлично какво ще се случи и че за него е съществено да гледа на настоящето като на един вид изпитание. Каза си, че няма нужда да мисли за друго, освен за дълга си да защити за една нощ тази слабоумна жена. Каза си още, че няма нищо срамно във факта, дето този неочакван обрат на събитията го беше развълнувал по един странен начин.

Изава застла две легла на земята и каза на жената да си легне. После загаси лампата. След няколко минути я чу да се измъква от леглото. Тя отиде в ъгъла на стаята и се сви там. Ако не беше средата на зимата, Изава вероятно щеше да се обърне на другата страна и да заспи, без изобщо да се замисля. Но нощта беше много студена — толкова студена, че не можеше да спре да трепере. Тъй като беше пожертвувал половината от леглото си за гостенката, леденият въздух сякаш щипеше направо кожата му. Той стана и светна лампата. Жената се беше свила до вратата, опънала плътно около тялото си предната част на дрехата си. Приличаше на животинче, изгонено от скривалището му и притиснато до стената.

— Какво има? — попита Изава. — Легнете си.

Жената кимна някак си с прекалена готовност и изпълзя обратно в леглото. Изава загаси лампата. След няколко минути я чу да се измъква отново както преди. Когато я покани да си легне пак, той се опита да я окуражи.

— Не се безпокойте, нищо няма да ви направя.

Жената изглеждаше много изплашена и измънка нещо, което приличаше на извинение. Когато Изава загаси лампата за трети път, тя веднага стана, отвори вратата на килера, влезе вътре и се затвори.

Упоритостта й започна да дразни Изава. Той грубо отвори вратата на килера.

— Не знам какво си мислите, но вие, изглежда, имате съвсем погрешна представа за мен. Защо, за бога, трябва да се криете в килера, когато ви казах, че нямам ни най-малко намерение да ви докосна? Това е страшно обидно. И ако не ми вярвате, защо тогава дойдохте тук? Вие ме унижавате, правите ме на глупак. Какво право имате да се държите така, като че ли съм ви направил нещо лошо? Достатъчно глупости извършихте за една нощ, стига вече.

После изведнъж му се стори, че жената може би не разбира и дума от упреците му. Имаше ли нещо по-безсмислено от това да увещаваш тази малоумна? Може би най-добре щеше да направи, ако й плеснеше един шамар и си легнеше, без много да се тревожи заради нея. Той забеляза, че жената говореше тихо с непроницаем израз на лицето. Очевидно искаше да каже нещо в смисъл, че трябва да си върви и че е било по-добре да не е идвала изобщо.

— Но сега няма къде да отида — добави тя. Това не можеше да не размекне Изава.

— Защо тогава не си легнете мирно и тихо? Наистина няма за какво да се безпокоите, уверявам ви. Единственото нещо, което ме ядоса преди малко, беше това, че заехте позата на жертва, когато нямах и най-малкото намерение да ви направя нещо лошо. Хайде, излезте от килера, легнете си и се наспете добре!

Жената се втренчи в Изава и изведнъж се впусна в още по-бързи и неразбрани обяснения.

— Какво? — попита той.

Изава беше потресен, защото между обърканите изречения ясно долови думите: „Виждам, че не ме харесвате.“

— Моля? — попита Изава с широко отворени от учудване очи. — Какво казахте?

Жената започна да обяснява с унило изражение, като непрекъснато повтаряше: „Не трябваше да идвам. Вие съвсем не ме харесвате. Мислех, че ме харесвате, но излезе, че не.“ Накрая млъкна и се загледа в една точка с празен израз на лицето.

Чак сега Изава разбра всичко. Жената съвсем не се страхуваше от него. Напротив. Не беше дошла, защото й се бяха скарали в къщи и е нямало къде да отиде, а защото си бе въобразила, че Изава я харесва. Но какво, за бога, я беше накарало да мисли така? Той просто я беше поздравил няколко пъти при кочината и на улицата. Едва ли можеше да има по-абсурдно положение. Той трябваше да се подчини на волята на една идиотка, на нейната чувствителност — сили, може би значително по-различни от тези на нормалните хора. Изава не можеше да разбере дали това, което бе преживяла жената тази нощ, е било наистина мъчително за нея. След като бе лежала няколко минути в леглото, без Изава да я докосне, тя беше дошла до заключението, че той не я харесва; това я бе изпълнило със срам и я бе накарало да се измъкне от леглото. Накрая даже се бе затворила в килера. Как трябваше да се изтълкува това? Като израз на срама и унижението, засегнали дълбоко една идиотка? В езика на нормалните хора дори не съществуваха точните думи, с които да се изрази всичко това. В случая единственото нещо, което трябваше да се направи, бе да слезе до равнището на нейното мислене. И в края на краищата, си каза Изава, каква полза имаше от нормалното човешко мислене? Щеше ли да бъде толкова срамно, ако възприемеше откровената простота на нейния болен разум? Може би той имаше нужда именно от това — от по детски искрения разум на един идиот? Изава се беше променил много от годините на детството си; междувременно се беше измърсил с всекидневните мисли на хората, които го заобикаляха; беше следвал едни нереални, празни сенки и това само го бе изтощило.

Покри жената със завивките и като седна до възглавницата, погали косата й, като че ли милваше момиченце — може би своето собствено дете, — за да я накара да заспи. Очите й бяха отворени и изразяваха апатия. Целият й вид излъчваше невинност — точно като на малко дете.

— Не е вярно, че не ви харесвам — започна Изава тържествено. — Има и други начини да изрази човек любовта си освен физическия. Ние, човешките същества, намираме последното си убежище в родното си място; по един странен начин вие като че ли живеете постоянно в такова едно убежище.

Тя естествено не можеше да разбере това, за което й говореше Изава. Но какво в края на краищата са думите? Каква е действителната им стойност? И къде се спотаяваше реалността? Може би се криеше в човешката любов, но за това нямаше никакви сигурни доказателства. Но къде, ако изобщо съществуваше, можеше да се намери нещо толкова истинско, на което си заслужаваше човек да се посвети напълно, с цялата си страст? Всичко беше фалшива, празна сянка. Докато галеше жената по косата, искаше му се да заплаче. Обзе го съкрушителната мисъл, че тази малка, неуловима, абсолютно несигурна любов беше последното му убежище в живота, че неволно галеше косата на собствената си съдба.

Как щеше да свърши войната? Безспорно Япония щеше да бъде победена, американците щяха да дойдат и да унищожат по-голямата част от японския народ. Но той схващаше всичко като провидение, нещо като божествено предопределение. Това, което истински тревожеше Изава, беше всъщност един много по-прозаичен проблем, поразително прозаичен, който все пак всекидневно изникваше пред него. Става дума за двестате йени, които получаваше всеки месец от службата си. Докога щеше да получава заплата си? Не можеше да си отговори на този въпрос и ден след ден чакаше да го уволнят, което несъмнено щеше да го доведе до пълна мизерия и да го съсипе. Всеки път, когато отиваше да си вземе заплатата, Изава с ужас си представяше как му връчват заповедта за уволнение. И когато ръката му поемеше плика с парите, обземаше го силна радост, че му се е разминало и този месец. Плачеше му се при мисълта колко прозаично е всичко. Той, човекът, който мечтаеше за великите идеали на изкуството, се тревожеше за двеста йени, които бяха прашинка в сравнение с изкуството, но му причиняваха неизказана мъка. Тя проникваше в мозъка му и разтърсваше съществуването му из основи. Не само външният му живот зависеше от тези двеста йени, но душата и съзнанието му бяха напълно погълнати от мисълта за тях. Фактът, че приемаше спокойно и твърдо тази прозаичност и при това оставаше напълно нормален, го правеше още по-нещастен.

Силният, глупав глас на редактора, който викаше: „Какво значение има красотата във време като това? Изкуството е безсилно!“ изпълваше съзнанието на Изава с една съвсем друга действителност и го разяждаше с огромна сила. Ах, да, мислеше си той, Япония щеше да загуби войната. Сънародниците му щяха да изпопадат един след друг като глинени кукли, безброй крака, глави и ръце щяха да отлетят към небето, примесени с парчета тухли и бетон, и земята щеше да се превърне в пусто гробище, без дървета, без сгради, без нищо. Къде щеше да търси убежище? В каква дупка щеше да се завре? Какво щеше да стане, когато и дупката, и всичко останало хвръкнеше във въздуха?

Понякога Изава си мислеше какво ли щеше да стане, ако случайно оцелееше. В такива моменти изпитваше само любопитство — любопитство за живота в един нов свят, който не можеше да се подскаже, живот в осеяни с отпадъци и боклуци полета; любопитство и към обновлението, което щеше да настъпи. Всичко това щеше да стане след шест месеца или може би след година. И все пак той си го представяше като далечна мечта, като един приказен свят. Междувременно някакви си двеста йени решително го откъсваха с голяма сила от всичко останало и отнемаха и последната надежда от живота му; мисълта за тях го преследваше дори в сънищата му и го задушаваше, попарваше младежките му чувства. Затова, въпреки че беше само на двадесет и седем години, той имаше чувството, че се лута безцелно из някаква мрачна пустош.

Изава искаше да има жена; всъщност преди всичко той искаше да има жена. Но в никакъв случай не можеше да издържа една жена с двеста йени. Тиганът, тенджерата, оризът — всички тези неща носеха отпечатъка на това проклятие. Когато се родеше детето, проклятието щеше да легне и върху него, а самата жена, преследвана от същото проклятие, щеше да мърмори от сутрин до вечер. Затова и ентусиазмът му, и мечтите за изкуството умираха при мисълта за такова бъдеще. Изава се чувствуваше така, като че ли животът му беше стъпкан от кон, после изсушен и накрая отвян от вятъра, без да остане и следа. Това проклятие щеше да се вкопче и в гърба на неговата жена. Начинът му на живот беше непоносимо банален и на него самия му липсваше решителност да се отърси от тази баналност. Войната, тази огромна разрушителна сила, съдеше всички с невероятна безпристрастност. Така Япония постепенно се превръщаше в покрита с боклуци и отпадъци пустош, хората се сгромолясваха като глинени кукли — каква съкрушителна, огромна любов от страна на нищото! Изава изпитваше желание да заспи непробудно в обятията на бога на разрушението. Това примирение със силата на нищото му се отрази по особен начин — направи го по-активен от преди и когато завиеше сирената, той бързо слагаше гамашите. Единственото нещо, което осмисляше живота му, беше тази всекидневна игра с несигурността. Когато прозвучеше сигналът за отбой, Изава отново се чувствуваше обезкуражен и пак го обхващаше отчаянието, че е изгубил способността да се вълнува.

Тази слабоумна жена не знаеше да вари ориз или да приготвя бобена каша. Тя с мъка изразяваше и най-простите мисли, най-много можеше да се нареди на опашка за дажбите. Като тънък стъклен лист реагираше и на най-малкия намек за радост или гняв; в промеждутъците между пристъпите си на страх и разсеяност тя просто приемаше волята на другите и я предаваше по-нататък. Дори и проклятието на двестате йени не можеше да наруши покоя на такава душа. Тази жена, мислеше си Изава, беше една самотна кукла, създадена за него. Той си представи във въображението си безкрайно пътешествие, при което той се лута из мрачната пустош, понесъл жената на ръце, а вятърът духа срещу него.

После му се струваше, че в цялата идея има нещо много невероятно и смешно. Може би защото външната баналност на живота му беше започнала да разяжда сърцето му по такъв начин, че искреното чувство на любов, което бликаше в него, му се струваше напълно фалшиво. Но защо да е фалшиво? Имаше ли такова правило, според което проститутките и дамите от висшето общество да са по-висши човешки същества от тази слабоумна жена? Да, изглежда, имаше нещо такова, колкото и абсурдно да звучи.

От какво се страхувам? За всичко са виновни тези злощастни двеста йени. Да, дори и сега, когато съм на път да се освободя от тяхното проклятие чрез тази жена, виждам, че то още тежи върху мен. Единственото нещо, от което наистина се страхувам, е това какво ще кажат хората. А „хората“ са просто една сбирщина от жени, жените от квартала, проститутките, държанките, бременните работнички-доброволки и домакините, които крякат като гъски с носовите си гласове. Няма други „хора“. Все пак, въпреки че този факт е неоспорим, напълно съм неспособен да го повярвам. Страхувам се от онова странно правило.

Нощта беше изненадващо къса (и същевременно безкрайно дълга). Зората се пукна, преди той да разбере, и утринният мраз вледени тялото му като безчувствен каменен блок. Цяла нощ той просто беше седял до възглавницата на жената и беше галил косата й.

От този ден Изава започна нов живот.

Все пак освен факта, че към домакинството се беше присъединило тялото на жената, нещата не се промениха особено. Изглежда невероятно, но около него и вътре в него не се зароди нищо ново. Той разбираше с разума си, че беше станало изключително събитие, но оттук нататък в живота му не настъпи ни най-малка промяна. Отиваше всяка сутрин на работа и докато беше навън, в къщи една слабоумна жена стоеше в килера и го чакаше да се върне. Щом излезеше от къщи, мигом забравяше за жената и ако изобщо си спомняше за нея, струваше му се, че това се беше случило в неопределеното минало, преди около десет или двайсет години.

Войната породи у хората някаква странна амнезия. С невероятната си разрушителна сила в един миг тя извършваше промени, за които иначе би бил необходим цял век; правеше събитията от миналата седмица да изглеждат така, като че ли са станали преди няколко години, и скриваше спомените за миналогодишните събития в дъното на паметта на хората. Съвсем скоро беше, когато сградите около намиращите се наблизо фабрики бяха панически разрушени заради „предстояща евакуация“ и това превърна квартала в купчина прах и боклуци. Още преди да бяха разчистени останките от разрушението, това събитие премина в миналото, като че ли се беше случило преди една година. Огромни промени, които преобразяваха напълно града, бяха приемани като нещо обикновено, след като човек ги виждаше за втори път.

Слабоумната жена също се беше превърнала в едно от разнообразните явления, засегнати от тази амнезия. Лицето й лежеше сред редица други предмети: сред треските и парчетиите, останали на мястото на евакуираната „народна кръчма“ пред гарата, където до преди няколко дена хората се редяха на опашки; сред пролуките на близката сграда, ударена от бомба; сред опожарените развалини на града.

Сирената виеше всеки ден. Понякога това означаваше противовъздушна тревога. Силно безпокойство обземаше Изава при този вой. Тревожеше се, че близо до жилището му можеше да има въздушно нападение, слабоумната жена можеше да се изплаши, да изскочи от къщи и така да разкрие тайната пред целия квартал. Страхът от някаква неизвестна промяна беше по-силен от всичко останало и по тази причина Изава не можеше да се върне у дома си, докато беше още светло. Напразно се бореше с жалкото положение, в което често изпадаше, измъчван от долни тревоги. Ако не друго, искаше му се поне да разкаже всичко на шивача; но това му се струваше много подло, защото означаваше да се отърве от тревогите си по най-лесния начин — чрез едно напълно безвредно признание. Той продължи да крие тайната си и да се проклина за това, че в същността си не е по-добър от обикновените мъже, които презираше.

За Изава слабоумната жена имаше две незабравими лица. Когато завиваше по улицата, когато се изкачваше по стълбите в службата, когато стоеше сред тълпата на трамвайната спирка и изведнъж се почувствуваше сам — в такива и други подобни моменти той неочаквано си спомняше двете лица. Тогава мислите му като че ли спираха и той замръзваше в моментна ярост.

Изава видя едното й лице, когато за първи път докосна тялото й. Самото събитие още на другия ден изчезна в паметта му при събитията от миналата година; той си спомняше само лицето й, изолирано от всичко останало.

От този ден нататък слабоумната жена беше само едно чакащо тяло, нямаше никакъв друг живот, никаква друга мисъл. Тя винаги чакаше. Самият факт, че Изава е докоснал част от тялото й, изпълваше цялото й съзнание с мисълта за половия акт; тялото, лицето й просто чакаха. Дори и посред нощ, когато ръцете на Изава случайно я докоснеха, упоеното от съня тяло на жената реагираше по същия начин. Само тялото й живееше и винаги беше в очакване. Да, дори и когато спеше.

Като си зададе въпроса за какво мисли жената, когато е будна, Изава осъзна, че мозъкът й е абсолютно безплоден. Един приспан разум, съчетан с жива плът — това беше жената. Дори и когато беше будна, мозъкът й спеше; дори и когато спеше, тялото й беше будно. В нея съществуваше само някаква подсъзнателна страст. Тялото й беше непрекъснато будно и неуморно реагираше на външни дразнения подобно тялото на червей.

Но тя имаше още едно лице. Случи се така, че веднъж имаше въздушно нападение през деня и Изава си беше в къщи, защото имаше почивен ден. Цели два часа се сипаха бомби върху един съседен квартал. Изава нямаше противовъздушно скривалище и двамата с жената се скриха в килера, като обвиха телата си с дюшеците и завивките. Мястото, където се изсипваха бомбите, се намираше на около четири километра, но целият квартал се тресеше така, като че ли имаше земетресение; при всеки по-силен трясък от паднала бомба дъхът и мислите на Изава спираха.

Самолетите пускаха запалителни и разрушителни бомби, но разликата между тях беше в степента на ужаса, който всяваха; по този показател можеха да бъдат сравнени съответно с обикновена змия и пепелянка. Запалителните бомби бяха снабдени с механизъм, който издаваше страхотен тракащ звук, но като достигнеха земята, не избухваха и тракането безславно преминаваше в съскане. Също като в поговорката: „С глава на дракон и с опашка на змия“. Всъщност нямаше никаква опашка, змийска или каквато и да било, и това спестяваше доста ужас на хората. Що се отнасяше до другите бомби, звукът, който издаваха, докато падаха, приличаше на приглушеното плющене на дъжд, но накрая всичко свършваше с такъв грандиозен взрив, че цялата земя потръпваше. Ужасът от предупредителния звук, наподобяващ плющене на дъжд, безнадеждният ужас, който обхващаше хората с приближаването на взрива, ги караше да се чувствуват повече мъртви, отколкото живи. И което беше още по-лошо, американските самолети летяха на много голяма височина и шумът на моторите им почти не се чуваше; изглеждаха така, сякаш нямаха нищо общо с това, което ставаше долу. И затова, когато бомбите падаха, все едно, че огромно чудовище удряше с брадвата си, като през това време гледаше на другата страна. И понеже никой нямаше представа какво точно смятат да правят вражеските самолети, далечното бръмчене на моторите им изпълваше сърцата на хората с особена тревога; тогава идваше съскането на падащата бомба. Ужасът, който изпитваше човек в очакване на взрива, спираше всяка дума, всяка мисъл, спираше дъха. Оставаше единствено отчаянието, ледено като надвиснала лудост, отчаянието при мисълта, че този път наистина ще бъде краят.

За щастие бараката на Изава се намираше между двуетажни постройки (къщата на лудия, къщата на шивача) и само й се беше пукнал един прозорец, докато прозорците на всички съседни къщи се бяха изпочупили, а някои покриви бяха сериозно повредени. Единственият неприятен случай беше, когато насред полето, пред кочината, падна напоена с кръв качулка, от тези, които хората носеха при въздушни нападения. Очите на Изава искряха в тъмнината на килера. Тогава той го видя — видя лицето на идиотката, сгърчено в безнадеждна агония.

Ах, да, помисли си Изава, повечето хора имаха разсъдък и дори в най-тежки случаи можеха да се овладеят. Колко ужасно изглеждаше човек, напълно лишен от разум, от способността да се контролира и да се съпротивява! Лицето и тялото на жената се бяха превърнали в болка, докато тя гледаше през прозореца на смъртта. Нейната болка се движеше, гърчеше, пророни сълза. Ако едно куче проронеше сълза, сигурно щеше да е безкрайно грозно, както ако се засмееше. Изава беше поразен. Колко грозни можеха да бъдат сълзите, когато зад тях нямаше и капчица разум! Странно, че пет-шестгодишни деца рядко плачеха при бомбардировки. Сърчицата им биеха като чукчета, ставаха безмълвни, гледаха пред себе си с широко отворени очи. Само очите им са живи, но може би те са просто широко отворени, без да изразяват явен или спотаен страх. Всъщност децата спокойно подтискат вълненията си и изглеждат по-интелигентни, отколкото при нормални обстоятелства. В моменти на опасност те са равни на възрастните. Човек би казал дори, че те стоят по-високо, защото възрастните ясно показват страха си от смъртта. Все пак децата изглеждат по-интелигентни от тях в такива моменти.

Но болезненият страх на идиотката не приличаше ни най-малко на реакцията на децата, когато в опасни моменти разтварят широко очите си. Това беше просто инстинктивен страх от смъртта, едно-единствено грозно движение. Тя не реагираше като човешко същество, дори не като насекомо. Може би приличаше на малка сгърчена гъсеница, но си я представете уголемена до метър и седемдесет, и при това със сълза в окото.

Тя не викаше, не говореше, не ридаеше, лицето й не изразяваше абсолютно нищо. В този момент Изава не съществуваше за нея. Ако беше човешко същество, тя нямаше да бъде способна на такава самота. Невъзможно беше мъж и жена да стоят затворени заедно в някакъв килер и единият от тях да забрави абсолютно за присъствието на другия. Хората говорят за абсолютна самота, но тя може да съществува само когато човек съзнава, че съществуват и други хора. Абсолютната самота не можеше да прилича на сляпото и несъзнателно усещане, което Изава наблюдаваше у тази жена. Нейната самота беше като на гъсеница — израз на безкрайна, нечовешка окаяност. Непоносима беше гледката на този болезнен страх, напълно лишен от мисъл!

Бомбардировката свърши. Изава взе свилата се жена на ръце. Друг път и най-малкото негово докосване събуждаше страстта й, но, изглежда, че беше изгубила дори и тази своя реакция. Той изведнъж почувствува, че пада в пространството с едно тяло в ръцете си. Не съществуваше нищо друго освен безкрайното падане надолу в тъмнината.

Веднага след бомбардировката Изава мина покрай къщите, които току-що се бяха срутили. В развалините видя женски крак, откъснат от тялото, женско тяло с извадени вътрешности, женска глава.

Изава се луташе из още димящите развалини, останали след голямата бомбардировка на 10 март. Земята беше осеяна с мъртви тела, които приличаха на печени птици, струпани на големи купчини. Да, наистина приличаха на печени птици. Не бяха нито мръсни, нито отвратителни. До някои от човешките трупове лежаха кучешки, обгорени по съвсем същия начин, като че ли да се подчертае, че смъртта им е била съвсем безполезна. И все пак тези тела бяха лишени дори от патоса, който се съдържа в израза „кучешка смърт“^[1]. Сякаш не хората бяха измрели като кучета, а просто кучета лежаха в развалините сред други предмети, точно като печени птици, прилежно подредени в чиния. Тези четирикраки същества не бяха всъщност кучета, още по-малко двукраките бяха хора.

Ако идиотката беше изгоряла по същия начин, нямаше ли това да означава просто, че една глинена кукла се е върнала в земята, откъдето е дошла? Изава си представяше нощта, в която върху неговата улица щяха да завалят запалителни бомби, и просто виждаше собственото си тяло, лице, очи, виждаше се да лежи странно спокоен, потънал в мисли. „Аз съм спокоен — мислеше си той. И чакаше следващата бомбардировка. — Така е добре. — Усмихна се презрително. — Просто мразя грозни неща. Не е ли естествено тяло, лишено от разум, да изгори и умре? Няма да убия жената. Аз съм страхлив и долен човек. Нямам достатъчно смелост за това. Но може би войната ще я убие. Трябва само при първия удобен случай да се насочи безчувствената ръка на войната към главата на жената. Всъщност няма за какво да се безпокоя. Може би всичко ще се уреди автоматически в някой решаващ момент.“ Изава зачака много спокойно следващата бомбардировка.

 

 

Беше 15-и април. Преди два дена, на 13-и, беше извършена втората голяма нощна бомбардировка, която причини големи разрушения в Икебукуро, Сугамо и други жилищни квартали в Токио. След това нападение Изава успя да получи специално удостоверение, което му даваше право да вземе влака за префектурата Сайтама и да се върне с известно количество ориз в раницата. Сирените завиха точно когато стигна до бараката си.

Като имаше пред вид кои квартали още не бяха бомбардирани, човек лесно стигаше до заключението, че следващият поред беше кварталът, в който живееше Изава. Той знаеше, че фаталният момент е близо, щеше да дойде най-рано на следващия ден, най-късно след един месец. Причината, която го караше да мисли, че следващата бомбардировка нямаше да бъде по-рано от следващия ден, беше установеният вече ритъм на нападенията. Според него бяха необходими поне двадесет и четири часа, за да се подготви следващото нападение. Изобщо не му идваше на ума, че фаталният ден беше дошъл. Затова и отиде за храна. Но все пак главната цел на пътуването му не беше храната. От ученическите си години имаше връзки с една ферма в Сайтама и замина само за да остави там нещата си, които беше опаковал в няколко куфара и една раница.

Изава беше много изморен. Бе пътувал с униформата за въздушни нападения и когато най-после стигна до дома, легна направо с дрехите, като сви раницата и я сложи под главата си вместо възглавница. Когато решителният момент дойде, той беше задрямал. Събуди се от гърмящите високоговорители. Предната част на атакуващата ескадрила приближаваше най-южната част на полуостров Изу. Миг по-късно бомбардировачите бяха вече над града и сирените нададоха предупредителен вой. Изава почувствува инстинктивно, че беше настъпил последният ден за неговия квартал. Затвори слабоумната в килера и се запъти към кладенеца с кърпа в ръка, захапал четката си за зъби. Преди няколко дена беше успял да намери паста за зъби и се наслаждаваше на стипчивия вкус, който не бе изпитвал толкова дълго време. Когато осъзна, че това е краят, кой знае защо, му се прииска да си измие зъбите и лицето. Изгуби малко време (стори му се цяла вечност) в търсене на тубата, която беше поместена от мястото и; после търси известно време сапуна (беше хубав, ароматичен сапун, какъвто не можеше да се намери вече по магазините), защото и той беше преместен малко по-далече от мястото му. „Започвам да се вълнувам — каза си той. — Спокойно, Изава, спокойно!“ В този момент си удари главата във вратата на килера и се препъна в бюрото.

Опита се да се съвземе, като за известно време преустанови всякакви движения и мисли; но цялото му тяло беше обзето от тревога и отказваше да се подчини на волята му.

Най-после намери сапуна и отиде при кладенеца. Шивачът и жена му хвърляха вещите си в скривалището, което бяха изкопали в края на полето. Момичето от тавана, което приличаше на патица, се луташе насам-натам с куфар в ръка. Изава мислено се поздрави за това, че успя да намери пастата за зъби и сапуна, и се питаше какво ли му беше приготвила съдбата за тази нощ.

Още докато си бършеше лицето, зенитната артилерия започна да трещи. Погледна нагоре и видя десетки прожектори да кръстосват небето. Точно там, където се пресичаха, ясно се открои един американски самолет. После втори, трети. Когато погледът му се отмести към гарата, целият район нататък беше в пламъци.

Най-после беше дошъл краят. След като всичко стана вече ясно, Изава се успокои. Сложи си противовъздушната качулка и се уви в завивките. Излезе навън и преброи двадесет и четири самолета. Всички прелетяха високо над главата му, осветявани от прожекторите.

Зенитната артилерия гърмеше бясно, но все още не се чуваше трясъкът на бомбардировката. Когато прелетя двадесет и петият самолет, Изава чу познатият звук на запалителните бомби, напомнящ тракането на товарен влак, който преминава по мост. Очевидно самолетите, които прелитаха над главата на Изава, се насочваха към намиращия се наблизо фабричен район. Понеже не виждаше добре от мястото си, Изава отиде до кочината и погледна оттам. Фабриките се къпеха в пламъци и за свое голямо учудване той видя, че освен бомбардировачите, които току-що бяха преминали, от противоположната посока бързо се приближаваха други самолети, които бомбардираха всичко наред. Тогава високоговорителите млъкнаха. Плътна червена димна завеса обви цялото небе и напълно закри американските самолети и прожекторите.

Шивачът и жена му бяха благоразумни хора. Преди известно време бяха изкопали скривалище за имуществото си и дори бяха приготвили кал, за да замажат входа. Сега те бързо нахвърляха вещите в него, запечатаха го с кал и го покриха със земя от оризовото поле.

— При този пожар — каза шивачът — всичко е безсмислено. — Той стоеше облечен в стария си пожарникарски костюм, скръстил ръце, и гледаше унесено пламъците. — Те хубаво ни казаха да гасим огъня — продължи шивачът, — но при такъв пожар не може нищо да се направи. Ще избягаме. Каква полза да стоим тука и да се задушим от пушека?

Шивачът натовари останалите вещи на една каручка, теглена от велосипед.

— Защо не дойдете с нас, господине? — предложи той на Изава.

Изава беше обзет от противоречиви чувства. Тялото му беше готово да избяга с шивача, но успя да се овладее. Стоеше неподвижно и чувствуваше, че сърцето му се разкъсва от мъчителен вик: „Ако се забавя още един миг, ще изгоря!“ Мозъкът му почти се парализира от ужас, но той все пак успя някак си да спре порива на тялото си, което политна в стремежа си да избяга.

— Ще остана още малко — каза той. — Имам още работа. Аз съм човек на изкуството и щом ми се отдава възможност да наблюдавам поведението си пред лицето на смъртта, ще трябва да остана. Бих искал да избягам, но не мога. Не бива да изпускам тази възможност. Вие побързайте. Хайде, още няколко минути и вече ще бъде късно.

„Бързо, бързо. След няколко минути вече ще бъде късно.“ Като каза „късно“, Изава имаше пред вид себе си, собствения си живот. Хайде, бързо. С тези думи подканяше не шивача, а себе си, те изразяваха собственото му желание да се махне колкото може по-бързо. Но за да избяга той, беше необходимо преди това да се евакуира целият квартал. Иначе хората можеха да научат за слабоумната му жена.

— Добре тогава — каза шивачът. — Но внимавайте.

Той започна да тегли каручката си. Беше много развълнуван и като бързаше надолу по уличката, непрекъснато се блъскаше в разни неща. Изава така и запомни съседите си — да бягат панически от жилищата си.

Ужасното пращене продължаваше със същата сила. Сякаш вълни се блъскаха с рев о скалист бряг или парчета от снаряди трополеха по покривите на къщите. Всъщност това бяха стъпките на хората, които бързаха по главната улица. Стрелбата на зенитната артилерия изглеждаше неуместна, тропотът от стъпките странно доминираше над всички останали шумове. Кой можеше да си представи, че този безкраен, зловещ звук, този равен звук бе причиняван от човешки стъпки? Земята и небето бяха изпълнени с безброй шумове: бръмченето на американските самолети, зенитната артилерия, пороя от бомби, тътена на гърмежите, човешките стъпки, парчетата от снаряди, които се удряха в покривите. Но районът непосредствено около бараката на Изава представляваше едно спокойно малко кътче тъмнина посред червеното небе и земята. Стени от странна тишина, стени на подлудяваща самота обграждаха Изава от всички страни.

„Почакай още трийсет секунди… само още десет.“ Той не знаеше кой и защо му даваше тези заповеди; не знаеше и защо се подчинява. Имаше чувството, че подлудява. Струваше му се, че всеки момент може да скочи, да се втурне нанякъде без посока и без да разсъждава, да крещи в агония.

В този момент чу нещо да пада точно над главата му и сякаш щеше да разкъса тъпанчетата му. Хвърли се като обезумял на земята. Звукът изведнъж се стопи и над всичко легна невероятна тишина. „Господи, колко се изплаших, помисли си Изава. Стана бавно и изчисти пръстта от дрехите си. Когато погледна нагоре, откри, че къщата на лудия беше в пламъци. — Значи, най-после я уцелиха.“ Беше странно спокоен. След това осъзна, че всички къщи наоколо горяха.

Изава се втурна в бараката. Отвори със силен ритник вратата на килера (тя се измъкна от рамката си и падна с тракане) и изскочи отвътре, загърнат в завивките със слабоумната жена на ръце. Стоя така един миг като в мъгла и не знаеше какво да прави. Като стигна до началото на уличката, още веднъж чу познатия звук на падащ предмет. Хвърли се на земята. Когато се изправи, магазинчето за тютюн гореше и огромни буйни пламъци излизаха от семейния будистки олтар на отсрещната къща. Като излизаше от уличката, той погледна още веднъж назад; забеляза, че и къщата на шивача вече гореше; несъмнено огънят беше обхванал и неговата барака.

Целият квартал гореше и наоколо хвърчаха искри. Изава чувствуваше, че положението е безнадеждно. Когато стигна до кръстопътя, откри, че там цареше пълна бъркотия. Всички се блъскаха напред, в една и съща посока — по-далече от пламъците. Това не беше шосе, а потоп от хора, багаж и крясъци, от блъскане и бутане, ръчкане и ритане, препъване и политане напред. Като чуваха съскането на бомбите над главите си, хората веднага се хвърляха на земята и всичко утихваше напълно. После някои ставаха и се втурваха през другите, като ги тъпчеха панически. Но повечето хора носеха със себе си много багаж и ги придружаваха деца, жени и старци. Те се викаха един друг, спираха, връщаха се, блъскаха се.

Пламъците се приближиха още повече от двете страни на пътя. Изава стигна до малка пресечка. Тук също напираше цял поток, пак в една посока, пак по-далече от пламъците. Но той знаеше, че в тази посока нямаше открити места и полета; ако следващото ято американски самолети блокираше пътя с нови запалителни бомби, тази уличка щеше да заведе хората на сигурна смърт. Къщите и от двете страни на пътя вече горяха, но Изава си спомни, че малко по-надолу имаше река и на няколкостотин метра нагоре по течението на реката имаше пшеничена нива. Но никой не вървеше нататък и за момент Изава се поколеба. После забеляза, че на около сто и петдесет метра нагоре по пътя стоеше сам човек с кофа, от време на време изливаше малко вода, но през по-голямата част от времето стоеше разсеяно или ходеше нагоре-надолу. Движенията му бяха някак мързеливи и Изава си помисли дали не е луд. „Във всеки случай — каза си той — човекът си стоеше там и поне не гореше. Ще си опитам късмета.“ Съвсем малко късмет и решителността да го изпробва — само това му беше останало.

На кръстопътя имаше вада и Изава напои в калната вода завивките. След това дръпна жената близо до себе си и обви телата и на двамата. После те се отделиха от множеството, с което бяха вървели до този момент. Но като се приближиха до улицата с бушуващите пламъци, жената инстинктивно се спря и поиска да се върне назад, към човешкия поток, като че ли я беше дръпнал някакъв водовъртеж.

— Ела тук, глупачке! — кресна Изава и с всичка сила я дръпна. Хвана я за раменете и я доближи до себе си. — Ще умреш, ако отидеш нататък — прошепна той. — Когато умрем, ще бъдем заедно както сега. Не се плаши! И не се отделяй от мене, каквото и да става! Не обръщай внимание на пламъците и бомбите! Това е пътят, който ще ни спаси. Просто върви по него, гледай пред себе си и разчитай на мен! Разбираш ли?

Жената кимна. Кимна като дете, но Изава изведнъж се развълнува. Защото това беше първият израз на някакво желание, който жената показа през дългите, изпълнени с ужас часове по време на дневните и нощни бомбардировки. Беше толкова вълнуващо, че на Изава му се зави свят. Най-после той държеше в прегръдките си човешко същество и го изпълни безкрайна гордост за това човешко същество.

Двамата се втурнаха през буйните пламъци. Когато масата от горещ въздух се разреди малко, от двете страни на пътя все още бушуваше море от огън, но къщите вече се бяха срутили, огънят бе намалял и горещината не беше толкова силна. Тук също имаше вада, пълна с вода. Изава намокри жената от главата до петите, накисна завивките и отново загърна нея и себе си. На пътя се търкаляха изгорели вещи и завивки, а също и две мъртви тела. Мъж и жена на средна възраст.

Изава прегърна пак жената и двамата се втурнаха в пламъците. Най-после стигнаха до реката. Фабриките от двете й страни бълваха огнени езици. Не можеха нито да се върнат, нито да продължат по-нататък, нито да останат на местата си. Изава се огледа и видя една стълба, която водеше до реката. Загърна жената в завивките и я накара да слезе по стълбата, а той самият скочи във водата.

По брега вървяха хора на малки групи. От време на време жената се топваше в реката по свое желание. Положението беше такова, че и куче би направило същото, но Изава, поразен, наблюдаваше раждането на една нова и привлекателна жена и жадно я следеше с поглед, докато тя се потапяше във водата.

Реката се появяваше изпод пламъците и течеше бавно под тъмното небе. Всъщност то не беше съвсем тъмно, защото цялото беше осветено от пожари; но тази полутъмнина изпълваше Изава с някаква празнота, която произтичаше от една голяма неизказана умора, от безкрайното усещане за присъствието на нищото. В дъното на всичко това се таеше леко чувство на облекчение, но, кой знае защо, то му се стори незначително и абсурдно. Чувствуваше, че всичко е абсурдно.

Скоро стигнаха до пшеничената нива. Беше голяма и от три страни я ограждаха хълмове; през нея минаваше шосе, което продължаваше през хълмовете. Всички къщи по височините горяха, горяха и сградите около нивата — будисткият храм, фабриката, банята. Пламъците на всеки пожар бяха оцветени различно — бели, червени, оранжеви, сини. Неочаквано задуха вятър и изпълни въздуха със силен тътен. Заваля ситен дъжд.

Тълпата още се точеше по шосето. Само около стотина души останаха на нивата — нищо в сравнение с хилядите, които се нижеха по пътя. До нивата имаше малък хълм, гъсто обрасъл с храсти и дървета. В тази малка горичка едва ли имаше някой. Изава и жената постлаха завивките под едно дърво и легнаха. В единия край на нивата, под хълма, гореше малка ферма. Няколко души изливаха вода в пламъците. По-надолу имаше кладенец, от който един човек вадеше вода с ръчна помпа. Като видяха това, двайсетина мъже и жени се спуснаха към него от най-различни посоки. Те натискаха помпата поред и пиеха вода. После се натрупаха около горящата къща и протегнаха ръце към огъня, за да се стоплят. Когато от къщата падаха горящи парчета, те отскачаха назад и се извръщаха настрани, за да не им люти от пушека. После се разприказваха. Никой не предложи да изгасят пожара.

Жената каза, че й се спи. Промърмори също, че я болят краката и че на очите й люти; но все пак главното беше, че й се спи.

— Добре — каза Изава. — Поспи малко. — Той я зави и си запали цигара. Когато беше изпушил вече няколко цигари и се готвеше да запали още една, в далечината прозвуча отбой и през полето дотичаха няколко полицаи, за да съобщят, че тревогата е вдигната. Гласовете им бяха дрезгави, като че ли не говореха човешки същества.

— Бомбардировката свърши — викаха те. — Всички, които живеят в района Камата, да се съберат в началното училище „Ягучи“. Сградата е още цяла.

Хората наставаха от нивата и се запътиха към шосето. Но Изава не се помръдна. Един полицай се приближи.

— Какво й е на тази жена? Да не е ранена?

— Не — отговори Изава. — Изморена е и спи.

— Знаете ли къде е училището?

— Да. Ще си починем малко тук и после ще дойдем.

— Горе главата! Не се обезкуражавайте от някаква си бомбардировка!

Полицаят изчезна надолу по хълма и гласът му заглъхна. В горичката останаха само двама души. Двама души ли? Но не беше ли жената само купчина плът? Сега тя спеше дълбоко. Другите вървяха през пушеците на опустошените от огъня развалини. Бяха изгубили домовете си и сега вървяха. Положително никой от тях не мислеше за сън. В този момент можеха да спят само мъртвите и жената. Мъртвите нямаше да се събудят никога вече, но жената сигурно щеше да се събуди по някое време. Дори и тогава нищо нямаше да се промени в тази купчина плът.

Тя лекичко хъркаше. Изава я чуваше да хърка за първи път. Приличаше на грухтенето на малко прасенце. „Да — помисли си Изава, — всичко в нея е такова.“ Неочаквано си спомни една история от детството. Около десетина малчугани гонеха малко прасенце по заповед на шефа на бандата. Когато накрая притиснаха прасенцето в един ъгъл, шефът извади ножчето си и отряза парче месо от бута му. Изава си спомни, че физиономията на прасенцето не се промени от болката и то дори не изквича много силно. Просто избяга очевидно без да е разбрало, че от бута му бяха отрязали парче месо.

Изава си представи как той и жената щяха да избягат, като се препъваха сред облаци прах, сред разрушените сгради и зеещите дупки. Американците вече щяха да са окупирали страната, тежката артилерия щеше да гърми по всички посоки, високи железобетонни сгради щяха да се срутват, обстрелвани от неприятелските самолети. Една жена щеше да бъде съборена от един мъж зад купчина боклуци, мъжът щеше да я изнасили и да къса парчета от плътта й, но тя толкова щеше да е погълната от удоволствието, че дори нямаше да забележи как плътта и намалява.

Започна да се зазорява и стана по-студено. Изава носеше зимното си палто, отгоре си беше сложил дебело яке и все пак студът беше непоносим. Нивата долу все още гореше на някои места. Изава искаше да отиде там и да се стопли, но не смееше да мръдне, за да не събуди жената. Мисълта, че може да я събуди, му се струваше някак си непоносима.

Искаше да си отиде и да я остави, както си беше заспала, но и това щеше да му струва някакво усилие. Когато човек изоставя нещо, дори парче непотребна хартия, означава, че още притежава необходимата за това инициатива и придирчивост. Но Изава не отговаряше дори на тези две изисквания, за да изостави жената. Сега той не изпитваше никакво чувство към нея, нито дори следа от привързаност, и все пак му липсваше необходимата смелост да я напусне. Защото не му беше останала никаква надежда. Дори незабавно да се отървеше от нея, на какво щеше да се надява? На какво щеше да се облегне в живота? Дори не знаеше къде ще живее, в каква дупка ще спи. Американците щяха да дойдат и да донесат със себе си всички видове разрушения в небето и на земята и огромната любов, породена от разрушителността на войната, щеше да произнесе безпристрастната си присъда над всичко. Нямаше да има нужда дори и да се мисли.

Изава реши, че на разсъмване ще събуди жената и без дори да поглеждат към опустошената земя, щяха да се отправят към най-далечната гара, за да потърсят подслон. Не знаеше дали трамваите и влаковете още вървяха. Не знаеше дали небето щеше да бъде чисто над тях, дали слънцето щеше да излива топлината си върху гърба му и върху гърба на прасето, което лежеше до него. Защото утрото беше много студено.

Бележки

[1] На японски — „напразна смърт“. — Б.пр. ↑