Ейноске Итоо
Славеят

Привечер, когато вятърът затихна и прахът се настла по земята, дребна, стара женица с малък платнен вързоп на гърба се зададе по улицата, като уморено тътреше крака; от протритите й сламени сандали стърчаха разнищени сламки. На всеки десетина метра тя спираше за малко, пристъпваше още няколко крачки и се взираше съсредоточено във витрината на някой магазин или във фирмата му. Тя правеше впечатление на човек, който с удивление открива промените, които времето е извършило в един добре познат някога град, или може би на човек, търсещ непозната къща. Като стигна пред Инспектората по селско стопанство — здание с широки стъклени врати и твърде внушителна фирма, — тя застана неподвижно и така стоя дълго време, опънала към фирмата врат, като ястреб, реещ се над тресавище. После, сякаш взела най-сетне решение, тя бързо пристъпи напред и бутна стъклената врата.

— Идвам от Аказауа.

Служителят в черна униформа, който с отегчение наблюдаваше улицата, се обърна към нея и зачака да чуе какво ще му каже.

— Искам да ми помогнете да открия къде живее дъщеря ми, господине.

Мъжът се наведе напред, не съвсем сигурен дали е чул правилно, а старата жена продължи:

— Казаха ми, че била в странноприемницата „Сейфу“ и аз дойдох да проверя, но там я няма, така че не бихте ли могли да ми помогнете да я намеря?

Мъжът я прекъсна, преди да е завършила:

— Тук не се занимаваме с издирване на хора. Ще трябва да отидете в полицейския участък. — Той се извърна и отново се загледа към улицата.

— О, значи, това не е полицията? — Старицата бавно огледа стените и мебелировката на стаята и по лицето й се изписа силно разочарование.

Полицейският участък се намираше само на два-три блока по-нагоре по улицата. Като влезе, старата жена свари всички полицаи, обърнати с гръб към вратата, да наблюдават с явно удоволствие една двойка, която беше пристигнала малко по-рано, и мина доста време, преди някой изобщо да погледне към нея. Въпросните две личности — около петдесетгодишна жена с остри черти и момиче с пълнички бузи и големи очи — стояха унило, с наведени глави пред полицейския началник, чиято коса се беше оттеглила на широк фронт към слепоочията му. И двете жени бяха облечени в широки работни панталони и през страничните цепнатини на панталона на момичето се виждаше яркочервен пояс.

— А сега дай парите, които открадна.

Момичето се подчини на нареждането на полицая и зарови в гънките на пояса си; след дълго тършуване измъкна кесия от мръсен памучен плат на ивици. Полицаят разгледа съдържанието й.

— Да, толкова са. Нищо не е похарчила. Десет йени и петдесет сени^[1]. Това е сумата, нали?

Той отправи въпроса си към възрастната жена, която кимна и погледна като че ли с безкрайно облекчение.

— Хубава работа, няма що — продължи полицаят. — Майка, обрана от собствената си дъщеря. Дъщеря, която ограбва собствената си майка. Ти, младо момиче, си отишло твърде далеч. Но и ти също — обърна се той към майката, — не е ли вече време да престанеш да гониш от къщата съпрузите на дъщеря си, а?

Той замълча, но майката не благоволи да отговори, с което искаше да каже, че що се отнася до този въпрос, тя си има своите основания. Сега се намеси полицаят от гишето за посетители. Той беше извил тялото си на стола и бе извърнал червендалестото си лице, за да може да наблюдава сцената.

— Хей, ти! — извика той. — Колко зетьове си изгонила досега?

След като въпросът му срещна само продължително мълчание, той се обърна към дъщерята:

— Колко мъже са ти изгонили досега?

Момичето вдигна за миг очи да погледне майка си, но бързо ги сведе и отново загледа в пода.

— Последният беше петият — промълви тя.

— Какво! Петият ли? Петима съпрузи на твоята възраст? Това не е шега, мога да кажа.

Погледът на полицая пробяга по стаята и накрая се спря на лицето на старицата, която стоеше тъкмо пред бюрото му. Изведнъж, сякаш спомняйки си за някаква спешна работа, той започна да пише нещо върху лист хартия.

— Пропъдила петима зетьове, а? — захвана пак започналият да оплешивява полицай. — За какъв дявол правиш това? Ако имаш намерение да продължаваш тези истории, няма току-така да позволим дъщеря ти да се върне с теб у дома. Да ти открадне кесията, е, разбира се, лошо, но кой знае какво може да направи утре! Ами ако подпали къщата? Какво ще правиш тогава? Ще продължаваш ли да пъдиш съпрузите й? Хайде, кажи де!

Майката беше явно смутена от грубия тон на полицая. Тя започна нервно да бърше ръцете си с кърпа. Ръцете й бяха мръсни, като че ли беше дошла направо от работа на полето.

— Да, господине, разбирам, господине — каза тя. — Не смятам, че друг път ще го правя. — Тя мънкаше колебливо, като не откъсваше смутения си поглед от земята.

— Не смяташ, а? Това не е достатъчно — каза застаналият до нея полицай, този същият, който ги беше довел. — Щом така отговаряш, когато ти падне, сигурно пак ще го направиш, както и преди.

След като сгълча майката, той се обърна към дъщерята:

— Я сега кажи ти! Обичаш ли го този съпруг? Много ли ти липсва?

Момичето нищо не отговори, но цялото се изчерви. Полицаят повтори въпроса си:

— Е, липсва ли ти, или не?

Този път момичето кимна едва забележимо и полицаят веднага се обърна към майката.

— Въпросът с парите е уреден — каза той, — но това не е най-важното. Ще трябва пак да прибереш зет си. Ясно ли е? Е, казвай де!

— Да, ясно е — рече кротко жената.

Но полицаят, като забеляза израза на лицето й, който подсказваше, че тя съвсем не е убедена, рязко промени тона си и започна сърдито да й крещи:

— Слушай! Я стига си увъртала! Не можеш вечно да продължаваш — само защото си вдовица — да гониш от къщи съпрузите на дъщеря си! Достатъчно си възрастна, за да се разбереш. Добре, ревнуваш детето си, но всичко си има граници. Затова кажи, смяташ ли наистина да се помириш с последния съпруг?

При тези думи младата жена, с очи, пълни със сълзи, причинени от спомените за прокудените й съпрузи, неочаквано избухна в гръмки конвулсивни хълцания. Всички се обърнаха изненадано и я погледнаха. Тя ридаеше неудържимо, с широко отворена уста, и само за няколко секунди лицето й се обля в сълзи, които бликаха от очите й като от фонтан.

— Сега пък какво има?

Водещият следствието полицай стана от мястото си, обърна се гърбом към момичето, поговори нещо кратко с полицая на гишето за посетители, който още беше задълбочен в писане, после тръгна безцелно към другия край на стаята с израз на възмущение върху лицето си.

— Майки или дъщери, няма много голяма разлика между тях. Слушай! — Той се приближи към момичето и го побутна по рамото. — Сигурно много държиш на този свой мъж, но не прекалявай с това циврене и крадене на кесии.

Младата жена продължаваше да ридае шумно. Майката, която до този момент бе обхваната от мисълта, че любовта на единствената й дъщеря ще й бъде отнета от някакъв си зет, сега като че ли за първи път излезе от състоянието на унес. Тя леко потупа дъщеря си по рамото.

— Какво има, моето момиче? — каза ласкаво тя. — Хайде, недей, пред всички тези господа…

 

 

Районният полицай бил повикан в къщата на жената да разследва изчезването от чекмеджето на кесия, съдържаща десет йени, но не намерил никакви следи от взлом. Освен това било му известно, че майката, откакто загубила мъжа си още в разцвета на живота си, изпитвала силна ревност към дъщеря си и прогонила от къщата цяла върволица зетьове, последният от които бил един особено сериозен и уважаван младеж на име Наокура; пред вид на това той решил да разпита дъщерята. Намерил я да работи на нивата и тъй като отговаряла уклончиво, довел и двете жени право в полицейския участък, където разпитът показа, че подозренията му са били основателни. Крадецът беше дъщерята. Тя откраднала парите, за да покаже на майката несигурността на къща без мъж и тъй да върне прокудения Наокура.

Някаква врата се отвори шумно и се появи груповият началник, който се готвеше да си отива след работното време. Полицаите скочиха на крака, като чели дръпнати от невидими пружини, и сковано отдадоха чест.

— Какъв е този рев? Ако сте ги смъмрили достатъчно, изпращайте ги да си отиват — каза груповият началник. Той понечи да тръгне към разплаканото момиче, после промени намерението си, обърна се и излезе на улицата. Изведнъж всички се отпуснаха. Полицаите, чиято служба свършваше, забъбраха за дребни неща и се заприготвяха да си отиват.

— А сега, госпожа, разбрахте, нали? — каза оплешивяващият полицай, който се занимаваше с криминалните въпроси. — И ти, младо момиче, също, колкото и да ти липсва съпругът, това крадене и тям подобни трябва да спрат. Ако ви е ясно, може да си вървите.

Двете жени тръгнаха към вратата с наведени глави. Дежурният полицай Уакамацу погледна безучастно след тях.

— Ех, да можех да имам подход към жените — каза той, като подреждаше нещата си по бюрото, — както съпругът на това момиче, изглежда, е имал.

Това стана причина да се започне разговор кой от служителите в участъка има най-голям успех сред жените.

— Каквото и да кажете — обади се полицаят Мийоши, отговарящ за военните дела, — момичетата се възхищават най-много от разбойника Тандже Сазен.

Лявата вежда и левият клепач на Мийоши бяха прорязани от белег. Миналото лято, като ловил пъстърва на реката, той се подхлъзнал на един гладък, покрит с мъх камък и си счупил очилата; поради червения белег, който се образувал след зарастването на раната, напомнящ белег от жигосване, говорещ за прекаленото му увлечение по риболова, неговите колеги го бяха кръстили тайно Тандже Сазен, по името на известния разбойник. Една от целите на горната забележка беше да се знае, че му е известен прякорът, който са му прикачили.

— Разговорът е безполезен — каза оплешивяващият полицай, завеждащ криминалните въпроси. — Хора като тебе и мене не могат да се мерят с младежите. — Той се обърна и погледна с иронично възхищение Кобайаши, млад мъж, току-що дошъл от полицейската школа. — Ако само „ко“ можеше да отпадне от името му, Кобайаши Чойиро непременно щеше да стане нашата „звезда“. — Той шумно се засмя на собствената си шега.

— Тъй е, тъй е — засмя се завеждащият военните въпроси. — Ако сред нас беше филмовата звезда Хайяши Чойиро, аз щях да бъда първият след него.

Както се смееше, той вдигна глава, погледна пред себе си и забеляза старицата, която беше седнала на пейката пред гишето за посетители. Докато чакаше полицаят, обслужващ гишето, да й обърне внимание, тя бе задрямала.

Полицаят й подвикна:

— Е, драга бабке, какво има?

Като го чу, тя с усилие отвори помътнелите си очи и няколко мига се оглежда неуверено наоколо.

— О, аз… исках да ми помогнете да намеря дъщеря си — каза тя. Като се изправи бавно, старата жена пристъпи напред и притисна лице до ограждащия гишето за посетители парапет. Тя беше ниска и само върхът на главата и очите й се виждаха. Полицаят Мийоши, който се занимаваше не само с военните дела, но и с обща консултация, имаше склонност да изслушва съчувствено и най-дребните въпроси. Той веднага се залови със случая, като говореше с подчертана любезност.

— Дъщеря ви ли? От дома ли е избягала? — попита той.

— А, не, някой я отвлече, когато беше на десет години… — И старицата захвана историята на дъщеря си. Името на старата жена било Кин и тази дъщеря, Йошие, била всъщност осиновено дете. Кин се решила да осинови детето, когато надхвърлила тридесетгодишна възраст и била вече изгубила всяка надежда да има собствено дете. Но не било лесно да се намери някой, който да даде сина си или дъщеря си на такова бедно семейство като тяхното — тя и мъжът й едва преживявали от производството на дървени въглища. Най-сетне Кин се принудила да вземе незаконородената дъщеря на една жена на име Суги, продавачка на сушена морска трева, която идвала на всеки пет дни в този отдалечен планински район. Суги родила детето, когато мъжът й бил на работа в далечния град Мацумае, и го предала на Кин още на двадесет и първия ден, като сама го носила по целия път, завързано на гърба й. И тъй Кин, която през всичките тези години се била молила страстно на боговете за дете, обикнала момиченцето Йошие, като че ли било нейно собствено дете. И после, през един есенен ден, когато била на десет години, Йошие внезапно изчезнала. Претърсили цялото село — но напразно. Спасителни групи били изпратени в близката планина, насочвани от предсказанията на гадателя, с когото Кин се била посъветвала, но не намерили никаква следа от изчезналото момиче. После се чуло, че някой бил видял Йошие да излиза от селището с една жена, която вероятно била продавачката на сушена морска трева; Кин и мъжът й веднага отишли в къщата на жената, където последвал разгорещен спор. Суги обаче, може би поради присъствието на мъжа си, упорито твърдяла, че нямала и представа за какво момиче става дума, че никога не била виждала такова дете и спорът не довел до нищо. След известно време до ушите на Кин стигнала мълвата, че Суги била продала момичето на пътуваща циркова трупа, която минала през нейния град скоро след изчезването на Йошие. През следващите години Кин не могла да забрави Йошие. Имало ли отседнал цирк в някой от градовете, в който тя и мъжът й се случвало да се отбият, когато сваляли дървени въглища от планината, Кин все някак си успявала да събере пари за билет и през цялото време следяла представлението със затаен дъх, като все се надявала да зърне своята Йошие. Но никога у никого не забелязала дори най-малка прилика с Йошие.

— Я чакай малко — каза на това място полицаят Мийоши, като прекъсна разказа на Кин, — мъжът на тази продавачка на сушена морска трева не се ли нарича Кинтаро? Търговец на коне?

Кин го погледна с изумление.

— Да, точно така, господина. Тя беше жена на Кинтаро. Но откъде знаете за Кинтаро, господине?

На този въпрос полицаят нищо не отговори, а продължи, като че ли говореше на себе си, видимо потънал в спомени от далечното минало.

— Щом е така — каза той, — аз съм виждал твоята дъщеря.

Преди петнадесет или шестнадесет години, когато Мийоши беше назначен за първи път на работа в полицията, в съседен участък на префектурата, той беше въвлечен в една разправия, свързана с някакво момиче от циркова трупа, току-що дошла в града. Човекът, който тогава претендираше да е баща на момичето, Мийоши добре си спомняше, беше търговецът на коне, Кинтаро, сега покойник. Изглежда, не само осиновителката на момичето, Кин, но и истинската й майка, Суги, бе следила за появата на тази трупа; и Суги — при все че беше трудно да се каже какви чувства я бяха ръководили — беше имала повече щастие от Кин и беше успяла да види момичето. Мъжът й Кинтаро бил надничар, но когато работите му тръгнали зле и доходите му спаднали под необходимото ниво за три солидни ядената на ден, се заловил с търговия на коне. Чрез това начинание (започнато с помощта на малкия капитал, получен от продажбата на Йошие) той се надявал, както повечето търговци на коне оптимистично вярвали, че скоро ще натрупа богатство. Плановете му обаче се провалили, в резултат на което той не бил в състояние да откупи Йошие.

Той твърдял, че момичето било продадено от Суги само за тридесет йени, което едва ли надхвърляло цената на една котка; и когато полицаят Мийоши чул това, той бил нов в службата и жадувал да спечели слава с някакъв изумителен подвиг, протестирал с възмущение, че човешко същество може да се купи на такава ниска цена и че така жестоко са измамили бедната наивна селянка. Във възмущението си той стигнал дотам да заяви, че най-малкото, което собственикът на цирка трябвало да направи, ако не желаел да влезе в затвора, било веднага да върне момичето заедно с една прилична сума за обезщетение. За нещастие алчният Кинтаро се заловил за това предложение, като първоначално поискал сто йени обезщетение, после постепенно вдигнал до двеста, а накрая взел да настоява за триста йени. Тогава полицаят Мийоши решил да не се намесва повече и казал на търговеца на коне, че щом е толкова алчен, да урежда работите си сам. Но безсрамието на Кинтаро не можело да се сравнява с това на собственика на цирка. Той разменил ролята си с Кинтаро, като заявил, че ще върне момичето само ако на него, притежателя на цирка, му бъдат броени триста йени обезщетение за грижите по отглеждането и обучението му; така че Кинтаро останал и без момичето, и без парите.

— Значи, ти отгледа това момиче, а? Все още ли работи в цирка? — попита полицаят Мийоши. Докато говореше, той си спомни за малкото момиченце в тънка зелена рокличка със силно напудрено лице, което го наблюдаваше с тъжни, безжизнени очи.

Но старата Кин очевидно нямаше и представа какво вършеше дъщеря й сега. Като изминали няколко години, тя чула, че Йошие била избягала от цирка и работела в някаква текстилна фабрика в префектурата Шизуока; после, след още няколко години, до нея достигнала новината, че Йошие живеела с един мъж, който работел в памучна фабрика, и че имала дете. Едва напоследък Кин чула от един търговец на манифактурни стоки, който се отбил в тяхното село, за някаква жена с дете, която работела в този именно град като прислужница в странноприемницата „Сейфу“. Когато Кин разпитала търговеца по-подробно, научила, че въпросната жена била дошла наскоро някъде от вътрешността на страната и когато я питали за роднините й, отговаряла, че познава само осиновилата я майка, но не била сигурна дали тя е още жива. От всичко това Кин заключила, че жената, за която ставало дума, е Йошие. Старицата не знаела какви са плановете на Йошие, но даже и ако не успеела да я накара да се върне при старата си осиновителка, държала непременно да я види поне веднъж. И така Кин беше дошла тук този ден — не леко пътешествие за нейната възраст — и беше открила, че жената наистина е Йошие, но не я видяла. Йошие стояла само два месеца в странноприемницата и я напуснала заедно с детето си по времето, когато снеговете почвали да се топят, и никои не знаел накъде е отишла.

Полицаите, чието дежурство беше свършило, си бяха вече отишли и стаята беше утихнала. Само една електрическа лампа осветяваше мъждиво старомодните столове и бюра.

— Е, ако направим разследване, ще я намерим — каза Мийоши, — но това ще отнеме един-два дни. Къде живееш?

Той погледна с изненада, когато Кин каза, че е от Аказава.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че си вървяла пеша от Аказава?

Селото се намираше на около тридесет мили в планината. Кин каза, че няма никакви роднини и познати в града; но когато той й предложи да пренощува в някоя евтина квартира, старата жена се отдръпна към пейката, като че ли той я заплашваше с нещо.

— И таз добра! — извика тя с неочакван жар. — Грехота е да се дават пари за спане в квартира. Позволете ми, моля, да остана тук до сутринта. — Тя така и не помръдна от мястото си.

Мийоши отиде в стаята на дежурните. Като се върна, той завари старицата все още да стои до пейката. Тя изваждаше от вързопа си най-различни неща, с явното намерение да спи там, където си е, но полицаят я поведе, макар и против волята й, към стаята на дежурните. Като я видя, тя изведнъж се дръпна.

— Не, не — каза тя. — Никога през целия си живот не съм спала на така хубаво застлан под. Ще ми бъде добре и на дъсчения под оттатък!

Накрая обаче, когато полицаите захванаха да отварят кутиите си за храна, които жените им бяха донесли, тя боязливо влезе в стаята и се залови и тя да развързва торбата си. От нея изпаднаха два патладжана и се изтърколиха по пожълтелите сламени рогозки. Старицата припряно се спусна към тях, като че ли гонеше изпуснати пилета.

— Някой от вас, господа, да иска патладжан? — попита тя, след като ги беше събрала.

— О, благодарим, бабке. Ние имаме достатъчно храна. Задръж си ги — каза Мийоши. Като погледна към нея, той видя, че тя ровеше с набръчканите си захабени пръсти в някаква смесица от каша от просо, студен варен ориз и бобено пюре, всичко увито в бамбукова кора.

— Хей, я си вземи малко от това — каза той, като й подаваше кръглата капачка на своята порцеланова кутия за храна, на която беше поставил няколко късчета калкан, залят със соев сос.

— Не, не — запротестира старата жена, без да си изважда пръстите от кашата. — След като ви накарах да ме подслоните за през нощта, не мога да ви изям и храната.

В този момент от гърлото й излезе някакъв задушаващ стон, погледът й се закова право пред нея и размътените й очи станаха внезапно напрегнати.

— Какво ти стана, бабке?

Полицаите се уплашиха. Кин хлъцна.

— А, нищо — каза тя. — Стомахът ми е малко особен, това е всичко.

Тя седна, като държеше в шепата си малко ориз, без дори да направи някакъв опит да го поднесе към устата си.

Нощта приближаваше. Старицата вече беше заспала и хъркаше силно, а полицаите, настанили се на пода до нея, играеха на дама. Полицаят, комуто възлагаха оперативни задачи, който дежуреше в другата стая, им се обади на отиване към тоалетната.

— Хванахме го! — подвикна той. — Крадецът на кокошки!

Като чуха това, полицаите набързо навлякоха куртките си и закопчавайки копчетата им в движение, се струпаха навън да гледат. Под охраната на полицая от някакво село, намиращо се на три мили от града, стоеше изненадващо висок, равнодушен селянин. Случаят не беше от непосредствените обязаности на полицая Мийоши, но той често беше чувал Яджима, специалиста по углавни престъпления, да се оплаква, че през последните три-четири месеца изчезването на домашни птици от селата в целия район взело заплашителни размери; а крадецът все някак си успявал да се измъкне.

— Значи, това е кокошкарят? — попита той, като се взираше във върлинестия селяк, който стърчеше с една глава над него. В същия момент той забеляза и друг човек, нисък, набит, с вид на работник, който стоеше зад селския полицай.

— Да, това е човекът, който крадеше птиците. Но докато той крадял… — Полицаят Сасаки се обърна и погледна зад себе си. — Хей, ти! Няма смисъл да се криеш! — Той издърпа шала, с който дребният мъж си беше увил лицето. — Докато онзи крадял, този тук прекарвал приятно времето си с жена му. Какво ще ги правим? — Той отправи въпроса към Мийоши, който беше негов старши.

Доскоро дългият Кисуке се радвал на безукорна репутация. Той никога не бил подозиран да е открадвал дори сноп ориз. Но доходите му като наемен работник в нищожно малка ферма стигнали дотам, че не си струвало изобщо да работи, а и след като напоследък трябвало да посрещне разноските по погребението на майка си и по издръжката на новороденото си дете, той започнал да краде кокошки за допълнителен доход — отначало само две-три птици, и то от време на време. Постепенно обаче това му станало навик, така че почти всяка нощ той ходел да краде или да продава крадени кокошки. Естествено съседите почнали да го подозират и тъй като техните подмятания го засегнали, Кисуке най-сетне изобщо престанал да се прибира в къщи. След като нещата се влошили до крайност, той решил да вземе със себе си и жена си, и детето и да напусне селото. Така че тази нощ той се промъкнал до дома си, след отсъствие от четиридесет дни, за да осъществи плана си. Било вече късно и хората навсякъде спели, но от своя дом той дочул мъжки глас. Като заобиколил къщата, той надзърнал през една дупка от чеп на затворените кепенци на прозореца и видял профила на мъжко лице. В него познал Изумия, бивш железопътен работник от селото, който сега бил групов отговорник на земеделски работници. Кисуке и без това бил вече твърде възбуден от мисълта, че се връща у дома и от трескавото очакване на срещата с жена си, и първият импулс у него бил да нахълта в къщи и да пребие от бой мъжа. Но щом ще го залавя, помислил си той, по-добре е да го залови на местопрестъплението. И така той останал в тъмното да гледа и чака.

— Признаваш ли това — за тебе и жената на Кисуке? — попита Мийоши, като се обърна към Изумия.

— И да признава, и да не признава — каза Кисуке с израз на обиден, сякаш бе дошъл в полицейския участък нарочно, за да се оплаква, — аз го видях със собствените си очи. Видях го ясно и се хвърлих към него. Ясно го видях — отново подчерта той — със собствените си очи.

На това място полицаят Уакамац се върна от тоалетната.

— Видя го, а? — викна той на Кисуке. — Но, струва ми се, не видя себе си, като крадеше кокошки!

За разлика от върлинестия Кисуке, чиято бледост може би се дължеше на недохранване и който изглеждаше примирен със съдбата си, топчестият дребен Изумия беше явно разтревожен от това, което можеше да последва; и очите му, подобни на мънистени зърна върху мургавото му лице, блестяха от мрачно предчувствие. След като бил безмилостно напердашен от Кисуке, който без никакво предупреждение нахлул от задната страна на къщата, Изумия, изплашен и посрамен, се втурнал, пишейки като бито куче, към районния полицейски пост и завикал: „Крадецът на кокошки! Крадецът на кокошки!“ — после се върнал храбро зад гърба на полицая да тържествува над поражението на Кисуке, но отново изгубил увереността си, като чул как арестуваният Кисуке спокойно отправил официално обвинение към него.

— Трябва да дадеш писмено извинение — каза полицаят Мийоши.

— О, това ли е всичко? — попита Изумия и лицето му изведнъж просветна.

Кисуке обаче гледаше с безкрайно удивление.

— Как! — запротестира той. — Няма ли да бъде съден този мизерник?

— Този, който трябва да бъде съден, си ти — каза полицаят. — Ако не беше оставил жена си да гладува, това никога нямаше да се случи!

Кисуке изведнъж се обезсърчи и не каза нищо повече. След като всички от селото започнали да говорят за злодеянията на съпруга й, жената на Кисуке скоро се убедила, че е невъзможно да вземе взаем даже и паница ориз от съседите. Именно по време на тези затруднения тя се поддала на сладкодумния Изумия, който, изглежда, й беше обещал работа в земеделската сезонна бригада.

— Какво трябва да напиша? — попита Изумия, като обърна мъничките си очи към полицая Мийоши и взе писалката.

— Първо — каза полицаят, — пишеш „Декларация“.

— Това адресът ли е? — попита загрижено Изумия.

— Дръвник! — изрева районният полицай. — Декларацията е обещание! Трябва да обещаеш, че няма да се провиняваш повече. Такъв е редът.

Изумия съвсем се обърка и следващата му забележка беше изказана шепнешком.

— Но, съгласете се — каза той, — хора като мене, без образование, не могат да пишат такива сложни работи…

Полицаят Мийоши написа декларацията вместо него и Изумия, след като постави отпечатъка от палеца си и се поклони угоднически на всички полицаи, се отправи към вратата.

— Но направиш ли го пак, подлецо — внезапно обзет от ярост, Кисуке се втурна през стаята след изчезващия Изумия, — да пукна, ако не те убия!

Изумия, който по това време беше вече на улицата, се извърна предизвикателно и като напердашено момче, казващо неприлични думи и правещо гримаси от безопасно разстояние, отвърна:

— Хе, мръсен апаш! Пукната пара не давам за теб! Не искам повече да видя мръсната ти мутра! Чуваш ли?

Кисуке, за да не остане по-назад, тъкмо се канеше да отговори достойно, когато полицаят Уакамацу се намеси.

— Махай се, глупако! — изрева той на Изумия. — Ще прекалиш с приказките си!

След това Изумия набързо изчезна.

Когато Мийоши се върна в стаята за нощно дежурство, като най-напред беше настанил Кисуке в килията за арестуваните, старицата Кин, която лежеше в ъгъла, сгушена в памучната си завивка, издаваше сподавени стонове.

— Какво ти е, бабке? — подвикна той към нея, като си наливаше гореща вода в керамична чаша, за да си направи чай.

— А, нищо. Просто болки в стомаха. Винаги съм ги имала — отвърна тя и веднага се умири.

По едно време, в тишината, откъм килията в дъното на циментовия коридор, който отделяше стаята за нощно дежурство от помещението на пазача, се чу кудкудякане на кокошка. Старицата, очевидно прекалено изтощена от болките в стомаха, за да може да заспи, се размърда под завивката си.

— Я! — каза тя, без да повдига глава и без да се извръща от стената. — Та вие имате даже и кокошки в полицейския участък, а?

Преди един-два дни някакъв осемнадесетгодишен младеж, нает като ратай в едно от заможните семейства на съседното село, беше прекарал нощта в арестантската килия. Младежът, поради липса на пари напоследък, се видял принуден да прекрати посещенията си при някакво момиче в един от градските вертепи и през онази нощ, тъй като не можал повече да се въздържи, уловил три от кокошките на работодателя си, натъпкал ги набързо в една кошница и без дори да им завърже краката, ги отнесъл право в града. Но както се бил забързал по пътя за месарницата с преметната през рамо кошница, внезапно забелязал патрулиращият полицай да идва по улицата право към него. Младежът овладял първия си импулс да се обърне и побегне по страничната уличка — поведение, което той си дал сметка, че ще бъде повече от подозрително, — преминал смело покрай полицая, който за щастие не бил човек с опит в тези работи, и тъкмо когато въздъхвал с облекчение, птиците в кошницата започнали да кудкудякат. Полицаят веднага го спрял и го завел в полицейския участък. Там, докато го разпитвали, кокошките излезли от кошницата и свободно се заразхождали под бюра и столове. След като завършил краткия си доклад от десетина реда, полицаят най-сетне забелязал това и се опитал да ги прибере обратно в кошницата, но кокошките показали отчаяна решителност да не се оставят да бъдат отново заловени, като че ли били убедени, че този път, без ни най-малко съмнение, ще бъдат продадени на месаря. Прехвръквайки от едно бюро на друго, те се втурнали през отворената врата в стаята на началника на участъка и се настанили на масата, на която началникът изслушвал посетителите. Всички полицаи от нощната смяна се включили в гонитбата, като оставили крадеца сам, и при все това една от кокошките — една бяла легхорна — се промъкнала между преследвачите в коридора и като достигнала откритото пространство между помещението на пазача и пералнята, изчезнала в тъмната нощ. Оттогава никой не я видял. Полицаят Мийоши, убеден, че шумът, който е чул, идва от същата кокошка, все още лутаща се някъде навън, се отправи към килията да разследва случая и бе посрещнат от цяла серия кудкудякания, идващи някъде от тъмнината в дъното на коридора. Кудкудяканията обаче не произлизаха от кокошка. Причинителят им бе новоарестуваният крадец на кокошки, Кисуке.

— Какво е това? — викна Мийоши с негодувание. — Хей, ти там, тук не е място за такива тъпашки шумове!

— Полицаят ме накара — от тъмната килия се чу обиденият глас на Кисуке. — Самият полицай ме накара да изкудкудякам като кокошка.

Полицаят, поставен на пост пред вратата на килията, се обърна към Мийоши.

— Вярно е, господин началник — каза той. — Аз му казах да го направи. Според това, което казва, тайната му в крадене на кокошки била в подражаването на тяхното кудкудякане. Аз тъкмо разследвах случая, затова поисках да разбера що за звук е това.

Кисуке му беше казал, че най-сигурният начин за крадене на кокошки бил да пропълзиш близо до жертвата, като майсторски кудкудякаш през цялото време, и тогава бързо да я сграбчиш и й извиеш врата. По този начин кокошката никога не избягвала и никога даже не те и одрасквала.

В този момент се чуха гласове откъм главния вход и полицаят Мийоши забърза към канцеларията, където намери група полицаи, заобиколили една жена. Тя изглеждаше унила. Косата й, привързана отзад и нагоре според стила шимада, беше раздърпана и разчорлена, но въпреки това облеклото й подсказваше, че е било някога елегантно. Тя беше облечена в муселинено кимоно на пъстри карета, с черна яка и носеше със себе си шамизен^[2]. От пръв поглед Мийоши реши, че е някаква пътуваща певица.

— Какво има? Защо е тук тази жена? — провикна се той с влизането си в стаята. После, като се приближи, забеляза познато лице — лицето на един човек на име Сакутаро — да надзърта зад гърба на полицая Кобайаши, този, който беше довел жената.

— Ти пак ли си тук? — извика той на мъжа. — Да не си прелъстил и тази?

Сакутаро на няколко пъти беше създавал на полицията неприятности по въпроси, отнасящи се до жени, и Мийоши много добре си спомняше за него. Сакутаро биел голям тъпан, докато жена му пеела, и те двамата обикаляли околните села и просели. От есента на миналата година те се били установили в този град, където наели къща. Приблизително по това време обаче, при едно посещение на някакъв град, на около тридесет мили разстояние — обичайният предел на техните съпружески певчески турнета, — те се срещнали с друга трупа със същата професия. Докато пътували заедно с тези другари по професия (и двата колектива стигнали до заключението, че ще бъде по-изгодно за всички, ако обединят усилията си и съставят една голяма шумна трупа), Сакутаро влязъл в интимни връзки с едно от момичетата на другата трупа, на име Сайо. Една нощ жена му ги сварила заедно и вдигнала голям скандал. Но Сакутаро не бил човек, който лесно се признава за победен, и в края на краищата той и момичето избягали в един отдалечен край на префектурата. Жената на Сакутаро и чичото на момичето отишли в полицията да молят за издирване на бегълците и не след дълго, благодарение главно на старанието на полицая Мийоши, забягналата двойка била върната. На момичето била четена остра нотация, след което веднага го предали на чичо му, но Сакутаро прекарал една нощ затворен в килията, преди да бъде освободен. Преди да бъде изтекъл и един час от освобождението му на следващата сутрин обаче, Сакутаро се върнал в участъка тичешком силно развълнуван.

— Сега пък какво има? — пошегувал се Мийоши. — Да постоиш още малко в ареста ли искаш?

При тези думи Сакутаро се престорил на уплашен.

— Това е само шега, нали, старши? — казал той раболепно. — Но чуйте да ви кажа, нещо ужасно е станало.

При връщането си в къщи Сакутаро намерил дома си напълно опразнен. Жена му била изчезнала с цялата им мебелировка и техните музикални инструменти; и сега той бил дошъл да моли полицията да издири жена му.

— Значи, този път от нас се иска да търсим жена ти, а? Да не мислиш, че полицейските власти нямат по-важна работа от тази цял ден да тичат след теб и жена ти?

Тъй като на полицая Мийоши вече му било дошло до гуша, той отказал всякакво съдействие и скоро след това Сакутаро затворил къщата си и оттогава започнал да се мести от една евтина квартира на друга.

— Точно така — каза полицаят Кобайаши. — Нашият приятел пак си продължава старите номера. Напипал тази жена; намислил да я прелъстява. Само че… — полицаят Кобайаши, който съвсем скоро беше пристигнал от полицейската школа и докладваше всичко със забележително усърдие — от велосипеди без фарове до пикаене на обществени места, — сега изведнъж стана сериозен, отдаде чест на по-старшият си колега Мийоши и продължи: — работата е в това, че тази жена е мъж. Намерих ги заедно в една квартира по време на обиколката си и ги доведох тук.

Мийоши погледна към жената. Кожата на лицето и врата й беше скрита под дебел пласт пудра, но гъстите вежди и твърдият поглед изглеждаха някак си по-подходящи за мъж. Ханшът й също беше изненадващо тесен.

— Значи, това е мъж, а? Хей, ти! Я си повдигни малко полата, да ти видим краката.

Жената се заразмърда неспокойно, като молеше с очи да й бъде спестено това унижение.

— Хайде, вдигай! — намеси се полицаят Уакамацу, като се надигна от бюрото си. Забелязвайки обаче упорития израз на лицето на жената, той взе някакво сметало от съседното бюро и с него сам бързо повдигна полата. Разкри се гъсто обрасла с косми кожа. Мъжът, преоблечен като жена, сграбчи повдигнатата пола с кокетна скромност и нададе слаб писък.

— Но, моля ви — гласът беше писклив и женски, — какво вършите, господа?

Мийоши се стъписа.

— Я гледай! Сигурен ли си, че това е мъж? — попита той, явно съмняващ се в твърдението на полицая Кобайаши.

За момент същото съмнение можеше да се прочете и по лицата на колегите му.

— Хей, я поприказвай така още малко — настоя полицаят Уакамацу. — Кажи още нещо с този женски глас.

Но съмнителната личност мълчеше с наведени очи. Полицаят Кобайаши взе сметалото от ръката на Уакамацу.

— Къде ще намерите жена с такива твърди гърди — извика той, като нанесе силен и добре отмерен удар с плоската страна на сметалото.

Изненаданата жертва залитна назад и падна на пода. Полицаят Уакамацу грубо дръпна ръкава на кимоното на мъжа.

— А откъде докопа тези женски дрехи? — запита той. — Задигна ли ги?

Мнимата жена пак нищо не отговори, но нервно заопипва плата в основата на единия ръкав, където един шев се беше пукнал. Ръката беше нежна, но китката, подаваща се от края на жълтия ръкав, беше с подчертано едър кокал.

— Добре, мисля, че всичко е както казваш — рече Мийоши, като се обърна и погледна Сакутаро. — А какво е направил този, другият?

Полицаят Кобайаши отново зае поза на служебна официалност.

— А този приятел, разбира се, е свързан с лицето, маскирало се като жена, и аз ги заварих в горещ спор в една евтина квартира, близо до храма „Сенжен“, и доведох и него.

Всичко това беше казано на един дъх. След това той се обърна към Сакутаро.

— Хей, ти! Ела тук! — викна той и го дръпна напред.

Сакутаро, чиято коса беше започнала да оредява и кожата му загоряла — резултат от неговите непрекъснати целогодишни скитания по пътищата, — изглеждаше силно уплашен и се взираше с тревога в полицая Мийоши, на когото преди беше създавал толкова много главоболия.

— Къде и кога попадна на това лице?

— Тази вечер, господине — отговори той. — Срещнахме се в Иуасаки.

След срещата двамата се били върнали заедно в града, като по пътя пели и просели от врата на врата, били направили и един тур из „веселите“ квартали на града, а после късно през нощта отседнали в някаква евтина квартира, където притеглили постелите си една до друга и легнали заедно като съпруг и съпруга. Дотук всичко вървяло добре; но Сакутаро, който бил крайно зажаднял за жена, откакто разгневената му съпруга била офейкала след онази злощастна история, даже и тогава не успял да разбере истината за партньорката си. Поради овладялото го чувство на страст тази вечер той не само я бил нагостил с паница ориз и пържени скариди, но даже, когато тя се оплакала, че няма пари за пудра, се бил оставил да му измъкне цялата печалба от деня.

— Проклета свиня! — извикал той в момента на разочарование. — Върни ми парите!

Но „компаньонката“ му била упорита — това, което било дадено, казала тя, било вече дадено — и скоро започнала кавга, която разбудила цялата къща и към която се присъединили един амбулантен търговец на карамели, един кърпач на обувки с дървени подметки и един амбулантен продавач на наркотици; те енергично протестирали срещу нарушаването на нощната им почивка.

Тъкмо в този момент полицаят Кобайаши извършвал обичайната си обиколка. Като приближил иначе съвсем тихия квартал около храма „Сенжен“ и чул гневните викове, идващи от тази къща с мебелирани стаи, той решил веднага да разследва случая; онова, което особено събудило любопитството му, бил фактът, че по-рано, през зимата на същата година, той бил попаднал на подобно нарушение на обществения ред в тази къща. Било пак по същия час и виновникът бил един от онези просещи свещеници, които ходят тук и там и свирят с бамбукова свирка; той се бил разбуйствувал от пиянство. Кобайаши се ужасил от онова, което видял, като влязъл в стаята. Свещеникът яростно се борел с продавача на карамели, който се опитвал да го възпре от по-нататъшно буйство. Като видял полицая, той с олюляване се втурнал да го прегръща, гледайки го с безжизнени, помътнели от алкохола очи, при което жално стенел и приказвал несвързано:

— Ох, полицайче, полицайче, ни капка не съм близвал от години! От години! Това божествено наказание ли е, полицайче, да пийнеш след толкова много години? Ох, полицайче, кажи, полицайче!

Парите, с които купил саке^[3], били паричната помощ, отпусната за погребението на детето му. Жена му, която лежала в постелята, все още страдаща от последствията на скорошното раждане, и до преди миг отправяла жлъчни обвинения по адрес на своя пияница мъж, сега, с апатичен израз на бледото си, болнаво лице, като че ли била напълно забравила причината на цялата тази суматоха, не отмествала погледа си от пълзящата врата, хартията на която била скъсана от боричкането. Близо до възглавницата й, в сандъче от портокали, пред което горяла жертвена свещ, било положено детето й, родено преди по-малко от половин месец и умряло предишния ден. Според разказа на продавача на карамели този пиян свещеник, тъй като нямал пари да погребе детето си, отишъл, облян в сълзи, при началника на районната служба за подпомагане на бедните, да моли за помощ, в резултат на което получил от общината една сума от пет йени. Той се прибрал, като размахвал четвъртлитрова бутилка със саке. Това количество алкохол не било кой знае колко голямо, но скоро към него той прибавил още половин литър, а после и още един. Когато изпил всичко и бил в най-повишено състояние на духа, жена му започнала да плаче и да нарежда, че сега вече изобщо не можели да погребат детето, след като всички пари били изпити, а той й изкрещял:

— Ако не беше твоето мързелуване по цял ден в леглото, детето нямаше да се разболее!

Той я разтърсил и ритнал така жестоко, че продавачът на карамели не можел повече да понася тази сцена и се втурнал да спасява жената. На следната сутрин, след една нощ, прекарана в затворническата килия, свещеникът бил доведен пред груповия полицейски началник. Оказало се, че преди пиянството и жените да го доведат до провал, той бил помощник-енорийски свещеник на малък храм.

— А какво мислиш — извикал началникът на участъка, преди да го освободи — за свещеник на храм, който не може да погребе детето си?

— О, не зная какво да кажа — отговорил свещеникът, отстъпвайки заднишком към вратата, бледен и с подпухнали очи, като правел поклони до земята за извинение. — Не виждам често пари накуп като тези и просто загубих ума си. Непростимо е.

Полицаят Кобайаши си спомнил тази случка, когато се впуснал да разследва втората олелия. При влизането му Сакутаро, виждайки, че идва полиция, изведнъж престанал да крещи.

— Нищо няма, старши — казал той, като се умирил. — Тази жена тук направи някаква забележка, която аз не разбрах, и тогава тя захвана кавга. Това е всичко.

Но жената, която седяла на вехтата рогозка и припряно оправяла дрехите си, била твърде неспокойна и докато Кобайаши я наблюдавал подозрително, продавачът на карамели, който обикновено забелязвал всичко, се промъкнал боязливо до него.

— Старши, старши — пошепнал той доверително, като поклащал угоднически лъскавата си, преждевременно оплешивяла глава, с израз на човек, готов да направи голяма услуга, — това е актьор от школата Кабуки^[4]. Изпълнител на женски роли.

— Хей, ти! Ти си мъж, нали? — попитал Кобайаши.

Отговор не последвал. Лицето на постелята, което усърдно оправяло раздърпаното си деколте, мълчаливо стрелнало полицая с начумерения си поглед на оскърбена жена. Младият Кобайаши за момент се смутил и останал като вкаменен на мястото си напълно безпомощен, но после с внезапна решимост си мушнал ръката под кимоното и посегнал към гърдите. Оказало се, разбира се, че това било мъж.

— Е, още ли настояваш да си жена? — извикал той с голямо облекчение. — Тръгвай с мен в участъка.

 

 

— Хей, ела тук! — Полицаят Кобайаши отиде до бюрото си, извади един бележник и спокойно започна разпита, като същевременно си вземаше бележки. — Откога започна да се маскираш?

Нещата стояха почти така, както продавачът на карамели бе казал. По-рано човекът бил актьор, изпълняващ женски роли под сценичното име Кауками Йошио в трупата на Ханамура Масао, наречена „Нова Кабуки“, която била направила турне пеша до североизточната част на страната преди две-три години. Това било по време на икономическата криза за земеделските стопани и актьорската трупа се разпаднала след редица неуспехи; Кауаками Йошио изпаднал в такава безизходица, че започнал да използува драматическите си дарби и театралния си опит и да ходи от село на село, преоблечен като пътуваща артистка, снабден с шамизен и кимоно за танцуване. Той припечелвал добре в сравнение с обикновените пътуващи просяци, но обстоятелствата го заставили покрай основната си професия и тайно да излага „красотите“ си, с което да измъква допълнително пари от наивните си мъжки почитатели. Отровната бяла пудра, която той обикновено натрупвал по лицето си, за да може да прикрие пола си от очите на публиката, за нещастие обаче проникнала в организма му и напоследък животът му станал непоносим без морфин.

— А ти — полицаят Кобайаши се обърна закачливо към Сакутаро — каква система приложи при опита си да прелъстиш тази жена? Да се покаже на практика, моля!

Сакутаро имаше вид на човек, току-що настъпил купчинка говежди тор. Когато му казаха, че е свободен да си ходи, той само сви устни, но не си тръгна.

— Вижте — най-сетне каза той, — няма да си отида, докато не накарате този човек да ми върне парите.

Но Кауаками Йошио вече ги беше изхарчил за морфин и в кесията му намериха само едно медно сени.

— Това е справедливо наказание — казаха на Сакутаро, — загдето си толкова похотлив.

И той се затътра към изхода, като навъсено зачеса обраслата си с рядка растителност глава.

В малката старомодна сграда на участъка, където единствената прилична стая беше личният кабинет на началника на участъка, имаше доста голяма суетня и струпване на хора през останалата част на тази необичайно богата на събития нощ. Старицата Кин, която беше останала да нощува в стаята за нощно дежурство, си тръгна към седем часа. Нейните безконечни стенания не дадоха възможност на полицая Мийоши да мигне през цялата нощ. Тя непрестанно беше ставала да ходи до тоалетната и след всяко връщане беше лягала само за няколко минути, преди да се размърда и пак да отиде. Това беше случай на остра диария със силни болки в стомаха и Мийоши, който не беше можал да заспи от нейните мъчителни охкания, се беше понадигнал от постелята и й бе подвикнал:

— Хей, бабке, ако те боли много, да повикам лекар?

Но бабата решително беше отказала.

— Нищо ми няма — беше отговорила тя. — Свикнала съм с тези стомашни болки. Понякога продължават по четири-пет дни. А лекар няма да повикам, защото сметката ще ме отнесе в гроба по-бързо, отколкото болестта.

Мийоши стана призори, а с него стана и Кин, с много, много суетене и шумолене, и веднага започна да се приготвя за път.

— Чакай малко, бабке, да не би да тръгнеш на път с празен стомах? Ще издържиш ли?

Но тревогата на Мийоши за Кин беше напразна, защото нейната сила на духа, въпреки физическата й слабост, можеше да се сравнява с тази на мъж.

— Нищо ми няма — каза тя. — А вие направете, моля, каквото е по силите ви да откриете Йошие. Аз пак ще дойда.

Тя загъна остатъците от просото и варения ориз в парче плат, притегна с връв вързопа си на рамо и тръгна.

Разпитът на мнимата жена се оказа твърде проста работа и скоро след идването на началника на участъка беше му предаден писмен доклад, но в разследването на случая с крадеца на кокошки очевидно не можеше да се очаква голям напредък, колкото и часа завеждащият углавните въпроси да отделяше за това. Броят на откраднатите пилета надхвърляше няколкостотин и Кисуке, който никога не беше откраднал повече от едно пиле от едно и също място, не можеше да си припомни всяка отделна къща, която бе ограбвал. Първите двадесет или тридесет той успя да си спомни доста точно, но за всеки следващ случай само смотолевяше:

— О, чакай да видя коя къща е било това… Кой ли ден беше? — и замлъкваше за безкрайно дълго време с наклонена встрани глава и зяпнала уста.

Мийоши смътно се безпокоеше за Кин, да не би да е припаднала някъде по пътя, и подтискайки прозявка след прозявка, сънливо слушаше безсмислените, мъчително бавни отговори на Кисуке. В този момент един господин в тъмносиня дреха влезе в стаята и се поклони почтително пред гишето за приемане на посетители. Мийоши, след като прочете „Учител в началното училище“ на визитната Картичка, подадена му от дежурния полицай на гишето, стана, за да се занимае с посетителя.

— Моля, минете оттук — каза той.

Притежателят на визитната картичка, Онозаки, се изправи и приближи бавно.

— Работата се състои в това — започна той след кратък поклон, — че една от моите ученички я продават за фабрична работничка и заминава с първия експрес на юг. Току-що я видях на гарата. Нямаше никакви изгледи — продължи той с явно раздразнение — да мога сам да спра развитието на нещата, затова реших, че някой от вас би могъл да дойде с мен да им въздействува.

— Много сме ви задължени, господине — каза Мийоши, като прие информацията, сякаш бе направена с единствената цел да подпомогне полицията в нейните усилия да сложи край на този вид незаконна търговия. — Много добре от ваша страна да си направите труда и да ни съобщите за това. Фуджиока — обърна се той към един от своите подчинени, — тръгвай бързо за гарата с този господин.

Едва двамата бяха излезли, когато пристигна друг посетител, четиридесетгодишна, едра като сумоски борец жена, със силно опъната назад коса и облечена в кимоно от шевиот. По тежкото й дишане и зачервено лице можеше да се заключи, че беше вървяла доста, докато стигне дотук. Това беше неправоспособната акушерка Уеда Яе, на която беше връчена призовка преди два дни. Тя веднага седна пред отговорника по юридическите въпроси. Месата й провиснаха от рамката на стола и когато се размърдваше, столът се олюляваше ту на едната, ту на другата страна с тревожно скърцане, като че ли застрашаваше всеки момент да рухне.

— Колко израждания си направила, а? — я попитаха.

Яе, която едва беше довлякла огромната си маса от разстояние шест километра, избърса потта от челото си със старателно сгъната кърпичка, вероятно дадена й от благодарност за някое скорошно раждане, и отговори съвсем откровено:

— Е, не мога да кажа точната бройка. Самата аз имам много деца, така че доста разбирам от тези работи и когато някъде наблизо има раждане, търсят моята помощ; хората напоследък като че ли не искат да викат никой друг.

Наскоро в района беше дошла да работи квалифицирана акушерка, покровителствувана от здравните власти на префектурата, но до нейното идване беше прието по време на раждане (освен ако някоя акушерка не беше повикана от съседно селище или пациентката не раждаше без чужда помощ, като се повдигаше на въже, провесено от тавана) всички да тичат до дома на Яе. След смъртта на съпруга й Яе осигуряваше препитанието си почти напълно от ориза и бобената отвара, давани и от благодарност за услугите й, поради което постепенно беше стигнала до убеждението, че това е професията й. Даже сега, когато имаха на разположение напълно квалифицирана акушерка, жените от селото пак ходеха само при Яе. Те избягваха новодошлата, убедени, че таксата й трябва да е много висока. Доскоро нищо не се говореше зад гърба на Яе, нито пък някой беше помислил, че е неправилно да се плаща на човек като нея. Но когато се появи новата акушерка (която се беше върнала в родното си село след многогодишна служба в редица болници на големия град, решена да се установи в провинцията на спокойна работа до края на живота си дори ако това би означавало да бъде само акушерка) и видя, че тук има изненадващо малко нужда от нейните услуги, тя изведнъж изпита силна неприязън към Яе и се залови да създава сплетни. Като разбра, че не може да победи съперницата си, наричайки я само неквалифицирана любителка, тя пръсна мълвата, че Яе незаконно практикува като лекар. Това именно беше обвинението, което завеждащият правните въпроси искаше да разследва.

— Добре — продължи той, като бавно се приближаваше до въпроса по умишлено заобиколен път, — а какво заплащане получаваш за тази работа?

Яе, която нямаше и понятие какви мисли се въртяха в главата на полицая, продължи да бъбре, като че ли разговорът й беше много забавен.

— Какво заплащане ли? Мога да кажа, че не са много тези, които ми носят по нещо. Времената са тежки, разбира се, така че не можем да ги виним, но често те просто обещават да донесат някакъв подарък след следващата добра реколта или казват, че детето ще ми даде нещо, когато порасне, или дали не бих им дала да ми свършат някаква работа вместо заплащане. Или пък в най-добрия случай ми изпращат малко бобена отвара или половин кило ориз. Всъщност, без изобщо да ми се заплаща, аз често трябва да давам безплатно всичкия памук и другите необходими неща от собствения си запас.

В полицейския участък понякога идваха амбулантни търговци, рекламиращи стоката си. Така и сега, жена в работни панталони и с памучна кърпа на главата, пристегната под брадичката й, пристъпи колебливо и се провикна:

— Някой от вас, господа, не би ли желал да купи птица?

— Птица ли? — попита един от полицаите, като отмести погледа си от паницата с юфка. — За ядене ли искаш да кажеш, или за държане в клетка?

— Красива пойна птичка — отговори жената. — Славей.

И сега, със самодоволен вид, като че ли беше намерила вече купувач, тя влезе по-навътре в стаята и започна да развързва вързоп, увит в плат.

— Я вижте!

Полицаите, които лениво седяха или стояха наоколо и ровеха с пръчици за хранене в кутиите с обеда си, се взряха в опушения дървен кафез на пода.

— Наистина е славей! Ама пее ли?

— И таз добра! Ще тръгна ли да продавам птичка, която не пее? — Жената ги погледна с искрено възмущение.

Попитаха я за цената.

— Ами и аз самата се питам колко ли струва — каза тя, като изгледа въпросително лицата наоколо. — Не зная за колко се продават, но ако някой от вас, господа, предложи разумна цена, нека да бъде колкото кажете вие.

— Колкото кажем, а? — засмя се един от полицаите. — Ти си първият амбулантен търговец, който не знае цената на стоката си!

— Ще ти дам петдесет сени — каза друг.

— Колко казахте? — Лицето на жената помръкна. — Кой може да купи славей за петдесет сени?

— Ти май каза, че не разбираш от тези неща? — забеляза полицаят, който току-що беше назовал цената. — Във всеки случай не можеш да очакваш много от бедни хора като нас.

Но жената не можеше да бъде смутена така лесно.

— Ако държавни служители като вас, с редовни месечни заплати, нямат пари — отвърна тя, — бих искала да зная, у кого са парите в този град?

Междувременно полицаят Мийоши се беше присъединил към групата и като зърна лицето на жената, той изведнъж изпита досада и викна:

— Пак ли си ти! Пак ли си дошла за онези глупости?

— О, не, господине, този път не; искам само да продам тази птичка — каза тя очевидно смутена.

— Тъй ли? Е, ако е така… — Мийоши надзърна в кафеза.

Името на жената беше Мийо. Когато преди два месеца нейният мъж бил арестуван за незаконно варене на саке и вместо с глоба бе наказан да работи известно време в изправителния дом, Мийо бе дошла в полицията с неуместната молба тя и децата й да бъдат също изпратени в изправителния дом, тъй като сега нямала никаква представа откъде ще идва храната им за утрешния ден. Тя спорила упорито в тази именно стая почти половин ден, с което създала голямо главоболие на Мийоши.

Печенето на тръпчиво, мътно саке от натрошен ориз беше обичай, останал от времето си сред бедните земеделци от околността, които не можели да си позволят да купуват висококачествена ракия. Тъй като не беше възможно да се спре тази традиция, полицията беше се отказала от налагане на глоби, а вместо това просто предаваше нарушителите на изправителния дом. Като си спомни сега измършавелите лица с тъжни очи и изцапаните кимона на трите деца, които Мийо тогава беше довела със себе си, Мийоши се почувствува задължен самият той да направи някакво предложение за птичката.

— Я гледай, та това е славей! — възкликна той, като се наведе над кафеза. — За колко го продаваш?

Но в този момент се появи полицаят Фуджиока, който беше ходил на гарата, придружен от учителя Онозаки и още няколко души, и Мийоши се върна при бюрото си. Завеждащият правните въпроси все още разпитваше Яе. Като видя съседа си Харукичи и дъщеря му Хару да влизат под охрана на полицай, Яе, с широка усмивка на пълното си като месечина лице, се провикна:

— Я гледай! И ти тук! За какво са те довели?

Харукичи смятал да придружи дъщеря си с влак до Оуари и се беше облякъл за пътуването с тъмносиньо кимоно, а белите ръкави на плетената му фланела се показваха по няколко сантиметра навън. Той следваше Онозаки в явно лошо настроение от това неочаквано объркване на плановете му. Но като видя Яе, той като че ли малко възвърна настроението си, сякаш беше срещнал съюзник.

— Доколкото знам, не съм направил нищо лошо — каза той, — но тъкмо когато се канех да изпратя дъщеря си на работа в централните провинции, дойде еди-кой си и каза, че не трябва да го правя.

Докато говореше, той старателно избягваше да гледа както към Онозаки, така и към полицая.

— Нищо лошо, казваш, а? — намеси се Мийоши. — Да не смяташ, че е правилно да продаваш момиче на тази възраст на принудителна работа?

Онозаки, силно раздразнен, добави:

— Този път вече ми дойде до гуша! — каза той сърдито. — Ти ме помоли да помогна и аз се свързах със службата за наемане на работа, а сега какво си направил? Като че ли не знаеш, че обещанието си е обещание!

Преди известно време Харукичи, затруднен от преголемия брой невръстни деца в семейството си, казал на Онозаки, че искал да даде Хару на работа. Но момичето било обещаваща ученичка и поради това Онозаки успял да убеди Харукичи да я остави да се учи и после да продължи в гимназията, като междувременно уредил да й се даде помощ, а сам покрил всички дребни разноски. Скоро след започване на учебния срок обаче Харукичи направил разноски за погребението на бабата и изпадайки в отчаяна нужда за пари, отново заявил, че иска да изпрати дъщеря си на работа. Онозаки се съгласил неохотно и след като си осигурил помощта на службата за подпомагане на безработни в градската община, се заел да й намери подходящо място. Но Харукичи, чиито посещения по този въпрос били станали от известно време твърде чести, напоследък престанал да се вестява и предния ден сутринта (по това време Онозаки бил започнал вече да подозира нещо) балдъзата на Харукичи отишла в училище вместо него по някакъв въпрос, свързан с Хару. До пролетната екскурзия на училището оставали само четири дни и било решено учениците от класа на Хару да направят двучасово пътуване с влак до главния град на префектурата. Било решено също известно количество от парите, получени от продажбата на сламено въже, изработено от учениците в къщи, които се държели на съхранение в училището, да се използува за децата, които не могат да платят пътните разноски. Хару била едно от тези деца. Но Хару, казала леля й, за нещастие нямало да може да отиде на екскурзията, така че не биха ли могли да й дадат парите, които й се полагали от продаденото въже. Когато я накарали да даде по-точни обяснения, жената само поклатила глава, като че ли нищо повече не знаела. Тогава Онозаки почти се уверил, че Харукичи се е поддал на красноречието на някой посредник и е продал дъщеря си на принудителна работа. От направената проверка в градската община той разбрал, както и очаквал, че във всеки случай процедурата там не е още приключила. Този ден, като допълнение на тревогата му, Хару не се явила на училище и когато по време на междучасие той чул от нейните съученици да споменават, че видели Хару и баща й да тръгват сутринта към града, той веднага се качил на велосипеда си, като помолил един от своите колеги да поеме класа му, и открил бащата и дъщерята на железопътната гара да чакат влака, който щял да тръгне след един час.

Сега Онозаки се убедил какво имали пред вид хората, когато говорели за лисичето лукавство на тези селяци. Щом човекът бил решил да постъпи така, защо не бил отишъл при него, както се следва, да му каже да прекрати постъпките, които правел? Да се отнесе към личното им споразумение, като че ли то никога не било-съществувало, да ходи и да прави зад гърба му тайни споразумения, да се преструва, че нищо не върши… Той кипял вътрешно, но овладял яда си и се опитал спокойно да поговори с бащата. Но Харукичи упорито отказвал да се отмести от пейката в чакалнята, като твърдял с отчаяния поглед на човек, безмилостно преследван от съдбата, че авансът от двадесет йени, дадени му за подготовка на пътуването, бил вече похарчен за нуждите на семейството и за заплащане на заемите към кредиторите. Тогава именно Онозаки отишъл в полицията за съдействие. Хару, с престилка от червен муселин върху евтиното си пъстро кимоно и с бели памучни къси чорапки с дупки на пръстите, гледаше втренчено и със страхопочитание лицата на Онозаки и полицаите, като се криеше зад гърба на баща си. Но полицаят Мийоши, който представляваше страшна гледка с червения белег през веждата си, започна остро да кори баща й:

— Значи, така? Когато този господин поема върху себе си грижата да намери добра работа, ти отиваш в агенцията? А не смяташ ли, че на бедното момиче ще му е тежко, като го пращаш на принудителна работа за години?

Тук Хару внезапно се затресе, като че ли всеки момент щеше да избухне в плач, рязко се обърна и притисна с ръце лицето си.

Службата по наемане на работна ръка бе препоръчала Хару да отиде на работа в една голяма предачна фабрика, но беше предложила само десет йени аванс, а след като положението на Харукичи беше безнадеждно надхвърлило стадия, когато толкова пари биха могли да бъдат от полза, той бе решил, даже ако работните условия се окажат малко по-суровички, да продаде труда на момичето за определен период на някоя малка фабрика, която би му дала по-голяма сума пари в брой като аванс. Той обаче се срамувал да каже това на Онозаки, който си бил дал толкова много труд да помогне някак си на дъщеря му.

— Какво да ви кажа? — започна Харукичи. — Виждате ли, имах дългове и нищо за ядене в къщи и когато, отгоре на всичко, третото ми момче, Зенкичи, падна от стълба и си счупи крака и трябваше да викам лекар…

Децата в домакинството на Харукичи, независимо от това, дали имало нещо да ядат, или не, никнели като гъби и осмото било родено в края на миналата година. Наистина бабата вече можела да бъде изключена от сметката, но все пак оставали единадесет гърла в семейството — осем деца, двама родители и дядото. Така Харукичи смятал, че при невъзможността да поддържа толкова многобройно семейство с оскъдния доход от единствения си акър земя, би могъл да бъде оправдан, ако за да намали броя на гърлата поне с едно, изпрати Хару на работа. Та нали тя вече била завършила прогимназия. Във всеки случай — разсъждавал той, — независимо от това на каква работа ще бъде изпратено момичето, едва ли ще бъде по-зле, отколкото сега — да живее от мизерни дневни дажби, в паянтова колиба, претъпкана с деца. А когато момчето Зенкичи наранило крака си и костта се инфектирала, така че станало необходимо скъпо лечение, Харукичи най-сетне решил да отиде при агента за набиране на работници и да помоли за аванс срещу бъдещата работа на дъщеря му.

— На колко си години? — попита неочаквано Мийоши.

— На тридесет и четири, господине — отговори Харукичи с озадачен вид.

— Тридесет и четири.

Мийоши учудено погледна към него.

— Осем деца на тридесет и четири годишна възраст! Добре си се потрудил, а? Но това вярно ли е?

При този въпрос Яе се наведе напред.

— Осем са, разбира се — каза тя. — Като се започне с момичето тук, аз съм помагала на раждането и на осемте, така че няма грешка. Той не лъже. Когато и да отидете в къщата му, винаги ще намерите две люлки една до друга.

Мийоши, който с изненада гледаше Яе, докато тя бъбреше оживено, изведнъж се намръщи и подвикна:

— Хей, стига толкова! Кой те пита тебе?

— Да, точно така е — каза Харукичи, като гледаше виновно Яе, която беше замлъкнала обидено. — А никога не сме ти дали нищо за труда, нали? — Той се обърна и посочи дъщеря си. — Аз обаче си мислех, че когато пратим това момиче на работа, ще имаме възможност да ти се отплатим поне малко.

Стоте йени, които той беше очаквал да получи при изпращането на Хару в тъкачната фабрика в Оуари, трябваше да бъдат използувани главно за уреждането на някои неотложни дългове, сключени при осигуровката на къщата, и за задоволяване на непосредствените нужди на семейството. Плановете на Харукичи за парите бяха направени в такива подробности, че не бяха забравени даже неща като подарък на Яе.

Мийоши, след като му беше казано, че авансът от двадесет йени бил вече изхарчен, и като знаеше освен това, че различните фондове на общината за подпомагане на бедните са вече напълно изразходвани, не можа да измисли никакво разрешение на създаденото положение. Той отиде да обсъди въпроса с началника на полицейския участък, но очевидно и там не намери никакво разрешение.

— Просто не зная — смотолеви Мийоши, като се върна от кабинета на началника. — Чудя се кое ще е най-добре да се направи.

Онозаки отначало слушаше с нескрито възмущение извиненията на нервния, с прикрит поглед Харукичи, но след като научи повече подробности за случая, неговото гневно, напрегнато лице постепенно омекна; накрая той рязко се обърна към Мийоши и каза:

— Ето какво. Аз ще му заема малко пари. Тогава — той погледна право към Харукичи — работите ще се оправят, нали?

— О, не, просто не мога да приема. — Харукичи отхвърли предложението и жълтото му сбръчкано лице изведнъж изрази решителност. — Няма да ви създавам повече грижи, господине, в никакъв случай.

Но Мийоши изглеждаше безкрайно облекчен.

— Стига и ти — каза бързо той. — Така не се говори. Трябва да приемеш предложението с подходяща благодарност. Нека уредим работите, както казва господинът, и повече да не става дума за изпращане на момичето на работа.

В задълженията на Мийоши влизаше да посвещава голяма част от деня на хора, които идват в полицейския участък да молят за някакъв вид помощ — да им се дават карти за безплатно лечение, да им се урежда отпускане на помощ от общината и т.н., и простото разрешение, предложено от Онозаки, много му допадаше, затова побърза да добави:

— А утре аз ще отида в общината да видя дали не може да ти дадат една торба ориз.

В този момент се чу шум от мотор на кола, която се приближаваше до външния вход. Посетители с коли бяха рядкост и когато полицаите с любопитство се обърнаха към вратата, видяха, че от колата излиза човек, много добре познат на всички в града. Това беше доктор Йокота. Той влезе, без да си сваля шапката, облегна се безцеремонно на перилото на гишето за посетители и огледа стаята с малките си очи, които искряха приветливо иззад очилата с дебели стъкла. След това отправи няколко закачливи забележки:

— Здравейте, Мийоши, започна ли вече риболовът? — Лицето му изведнъж стана сериозно и той се обърна към Сайто, отговорника по хигиенните въпроси. — Току-що ме викаха при онзи свещеник, гдето чете молитви при Тора-но-кучи — каза той, — и открих случай на дизентерия.

Отговорникът по хигиенните въпроси стана от стола си.

— Свещеникът ли е болен? — попита той.

— За съжаление не — каза докторът. — Някаква старица, която е отседнала у него. Никой не знае откъде е. А освен това лекарството, което той й дава, е варен сок от борови листа или нещо подобно, така че ще трябва да разследваш случая основно.

С учудваща бързина доктор Йокота възвърна предишната си веселост и започна да бъбре с другите полицаи. От отсрещната страна на стаята, където някой — за да види дали славеят ще пее, или не — беше вдигнал кафеза на корниза на прозореца, изведнъж прозвуча кратък мелодичен звук.

— Чухте ли? — извика селянката развълнувано. — Не е ли това прекрасен глас? — Тя се приближи до мястото, където стоеше доктор Йокота. — Какво ще кажете, господине? Не бихте ли желали да купите тази птичка?

Докторът беше от тези хора, които изразходват много пари и време за птици, и се славеше с голямата си колекция.

— А каква е? — попита той. Стана и тръгна към прозореца. Като заобиколи малката група от хора около Харукичи, той мина край полицая Сайто, който с голямо старание вадеше стерилизационните принадлежности, приготвени за в случай на инфекциозни заболявания, като се радваше, че най-после е дошло време да се прояви. Той отдавна се канеше да направи проверка на този прехранващ се с просия свещеник, който миналата година се бе установил в една колиба, близо до района на крематориума Тора-но-кучи. Той си бе спечелил голям брой предани последователи, четейки им странни молитви за дълъг живот и щастие, а напоследък бяха започнали да му приписват и чудотворна лечебна сила.

— Чувам, че голям брой болни ходят при този свещеник — подвикна докторът, като минаваше край Сайто. А после, като застана на около два метра от прозореца, да не би птичката да се уплаши и откаже да пее, той се загледа към малкото същество, което чистеше лъскавите си жълтозелени перца. Като се обърна към селянката, той каза:

— Колко искаш за нея?

— Е, преди всичко, господине — каза жената, като обнадеждено гледаше доктора в неговия елегантно ушит костюм и видимо очакваше добра цена, — колко сте готов вие да дадете?

Докато тя чакаше отговора му, славеят, очевидно извънредно доволен от пролетното слънце, даде воля на нов изблик на песни с пълно гърло. Полицаят Мийоши рязко погледна към птичката. Сега лицето му беше строго, сякаш беше раздразнен от нещо. Той прекоси бързо стаята, спря се пред Мийо и я погледна с укор.

— Хей, ти — каза той, — тези птички са под закрилата на закона. Откъде я взе, а? Ловенето им е забранено.

— Аз не съм я уловила, господине — отговори Мийо. — Тя сама влезе в къщата ми.

Но Мийоши вече си беше създал мнение по въпроса и очевидно нямаше желание да слуша никакви извинения.

— Хайде без лъжи! — скара й се той. — Кой е чувал някога птица да влезе в къща по свое желание? Ти без съмнение си я хванала с мрежа.

В действителност Мийо не беше направила нищо такова. Тази сутрин, малко след изгрев, птичката бе влетяла в къщата й и бе забила шумно с крилца по стените. Когато след бурно и безредно преследване тя и децата й успели да я уловят в решетото за бобено пюре, те разбрали, че това е славей. Мийо била с разклатено здраве и не можела да работи тежка работа и след като мъжът и бил откаран в изправителния дом и след отказа на жалната й молба и тя да отиде с него, тя в отчаяние си заблъскала главата да измисли някакво средство (в къщи нямало храна даже за утрешния ден) тя и децата й да преживеят следващите три месеца до завръщането на мъжа й. Накрая взела едно необмислено решение — да заеме десет йени от някой лихвар при дневна лихва от пет сени и с този капитал да захване ръчна продажба на ябълки из града. Но въпреки че в продължение на няколко дни успявала да купи кога пет, кога десет порции ориз, за по-малко от месец тя пропиляла и капитала, и печалбите; след това не могла да намери нищо друго освен случайна дребна работа тук-там в по-богатите къщи, като помагала в кухните или плевяла градините; а трите й деца ядяли ориз едва веднъж в десет дни. Когато всред тези беди птичката по собствена воля влетяла в къщата й, Мийо помислила, че това е дело на провидението.

— Днес — казала тя на унилите си и умиращи от глад деца — отивам в града да ви купя някои подаръци. Само бъдете добри и чакайте.

Тя обиколила първо магазините, като избирала тези, над които имало жилищни помещения, където било вероятно да живеят стари хора, оставили търговските работи в ръцете на наследниците си, но никой не поискал да купи птичката и надеждите й били разбити. После, като си помислила, че служещите в държавните учреждения биха били по-подходящи купувачи, тя изоставила обиколката на магазините и се отправила към полицейския участък.

— Я оставете тази работа, старши — каза доктор Йокота, като се застъпи за Мийо. — Позволете на жената да ми продаде птичето.

Мийоши не обърна внимание на забележката.

— Трябва да го пуснем на свобода — каза той и се приближи до кафеза.

— Но, господин полицай! — примоли се Мийо, като цялата почервеня и сграбчи Мийоши за куртката. — Хващането на тези птици може да е забранено от закона, аз обаче не съм я хванала нито с мрежа, нито с капан или нещо подобно! Ако тя наистина е влязла в къщата ми по собствено желание, това не е нарушение, нали?

Но в този момент една сянка се стрелна в квадрата бледосиньо небе, очертан от прозореца, и птичето изчезна.

— Какво ужасно нещо извършихте! — зарида Мийо. — Точно когато този господин — тя се обърна и погледна доктор Йокота, объркана и унижена — щеше да я купи! Цял ден изгубих да продам птичето, а сега какво ще кажа, като се върна в къщи? Господа, не можете ли да направите нещо?

На това никой нищо не можа да каже и Мийо разбра, че птицата е безвъзвратно загубена; възмущението й нарастваше още повече, като си представи лицата на децата си, които я чакаха нетърпеливо да се върне от града с подаръци, и тя излезе от стаята със зачервено лице. Скоро и Харукичи си тръгна, като се движеше неуверено, подобно на откъснало се от канапа хвърчило. Хару затропа припряно след него с дървените си обувки с каишки от червен лак и като го гледаше право в лицето, извика:

— Татко, ще ме пуснеш ли да отида на екскурзията?

Тъй като й беше казано, че ако отиде с баща си в Оуари, във влака ще яде ориз и ще може да носи червеното си кимоно, Хару беше изгубила всякакъв интерес към училищната екскурзия, но сега, след днешните събития, мисълта да пропусне и това удоволствие бе непоносима. Мислите на Харукичи обаче бяха заети с други въпроси — що се отнасяше до аванса от агента за набиране на работна ръка, Онозаки щеше да го уреди, така че по този въпрос нямаше какво да се безпокои; железопътната такса също трябваше да върне, но той я имаше в джоба си; трябваше да се направи обаче нещо за дълговете по осигуровката на къщата му, но какво, той нямаше ни най-малка представа.

— На екскурзията ли? Чакай да видя. Тя е в други ден, нали? — смотолеви той неясно и продължи да върви.

Разпитът на Яе, който отговорникът по правните въпроси още не беше завършил, не се отнасяше само до дейността й като акушерка, но и до въпроса дали практикува като лекар, или не. По този именно въпрос Яе съвсем открито призна, че съселяните й, вместо да ходят далеч да търсят доктор и да му плашат такса, което те не били в състояние да си позволят, предпочитали да отиват при нея за съвет относно неща като изгаряния, стомашни болки или циреи и при тези случаи (тъй като тя на младини била и санитарка, и не била съвсем неука) тя само им казвала, според познанията си, какво лечение е добро за това или онова, а понякога им давала и лекарства или мехлеми от тези, които и се намирали в къщи. Така че обвиненията на квалифицираната акушерка, че Яе давала медицинска помощ и приготвяла лекарства, били верни.

Разпитът продължи и не повече от десет минути след като Харукичи си беше отишъл, някаква жена на средна възраст в напреднала бременност влезе почти тичешком и едва не се препъна на входа на участъка. След нея подтичваше тъничко момиченце на шест-седем години, здраво уловило ръкава на майка си с една ръка, а в другата — стиснало окаляна гумена топка, като зяпаше глупаво към полицаите. Жената сякаш бе изпаднала в унес и напълно бе забравила присъствието на детето.

— Помогнете, моля, помогнете! — успя да каже тя, като се задъхваше, след което бледото й лице се изкриви болезнено и тя се свлече, сякаш смазана от някаква тежест, и се присви на пода.

Приемащият посетителите полицай остана безучастно неподвижен на стола си, но Мийоши, който беше наблюдавал всичко от дъното на стаята, бързо излезе напред, като викаше:

— Хей! Какво е това? Какво става? — и надзърна над перилото на гишето за приемане на посетители.

Извън себе си от болка, жената започна да крачи нагоре-надолу по каменния под като затворено в клетка животно, а кимоното й свободно се разтваряше.

— Помогнете, моля! — викаше тя. — Не мога повече! Раждането започна!

Мийоши, който отначало само объркано зяпаше към жената с широко отворени очи, сега като че ли за първи път схвана положението.

— Бебе ли? О, това вече е нещо сериозно! Какво да правим?

Той се втурна навън, а после, объркан и смутен, започна да подтичва след жената, накъдето и да отидеше тя. Внезапно, като че ли го осени някаква мисъл, той се втурна обратно в стаята към бюрото на отговорника по юридическите въпроси.

— Хей, ти нали си акушерка? — обърна се той към Яе. — Я да ни помогнеш малко. Само ти и никой друг, хайде тръгвай. Бързо де!

— Я, раждане тук? — каза Яе; тя бе свикнала с такива неща и се надигна, без да бърза. Обаче щом погледна жената, кръжаща като обезумяла из стаята и превита на две почти до земята, тя разбра, че повече от половината глава на детето е вече навън и каза:

— Ще трябва да я поставим да легне някъде на рогозка. А вие — тя се обърна към Мийоши — престанете да тичате насам-натам, а бързо постелете някакъв дюшек.

Като водеше жената за ръка, тя последва Мийоши в стаята на дежурните. Двама полицаи се впуснаха да помагат на Мийоши, а и старият пазач също излезе да помогне и когато четиримата с невъобразима суетня успяха най-сетне да положат жената на дюшека, Яе тромаво приведе едрото си тяло, седна, масивна и тежка като скала, и движейки само главата си на една или друга посока, изсипа поток от нареждания към полицаите — да донесат вряла вода, да отидат да купят памук и т.н. — и като си извади кърпичката от джоба и я разстла за всеки случай, да не би пелените да не дойдат навреме, дръпна пълзящата врата зад себе си. За известно време се чуваше само гласът на Яе непрекъснато да повтаря наставнически:

— Сега не се напъвай; не се напъвай!

Скоро след това последва тъничкият тревожен писък на бебе.

— Роди се! — неволно извика един от полицаите.

— Коя ли ще е тази жена? — тихо каза друг. — Изтърси го в последния момент, нали?

Но завеждащият правните въпроси бързо стана от стола си и каза:

— Раждането е сполучливо, това е важното. Даже и недипломирана акушерка е полезна в такъв момент.

И той възбудено се заразхожда нагоре-надолу, като че ли току-що се беше родило собственото му дете.

В този момент той видя да влизат полицаят Сайто и придружаващият го полицай, които се връщаха с колата на участъка след дезинфекцията на помещението на болната от дизентерия, следвани от певеца на молитви, облечен в черни одежди като истински свещеник. Той се извърна да ги приветствува.

— Какво стана? — попита завеждащият правните въпроси. — Значи, той наистина е практикувал медицина, а?

Полицаят Сайто изкозирува и като постави на масата сноп от корени, бурени и кора от дърво и една голяма бутилка с мътна бяла течност, които той бързешком бе прехвърлил в лявата си ръка, преди да отдаде чест, каза:

— Да практикува медицина ли? Не бих нарекъл това медицина. Ето лекарството, което той дава на пациентите си, както сам казва. Хей, ти! Вярно е, нали?

Той рязко се обърна към свещеника, който стоеше зад него. Оскъдните остатъци от коса по главата на този човек бяха ниско остригани, а очите му бяха студени и безизразни. По-рано той бил странствуващ просяк, който ходел от село на село, преметнал през рамо торбата за подаянията. Вместо да изхарчва полученото за алкохол и тютюн, той го икономисвал старателно и миналата пролет си построил в покрайнините на града паянтова колиба при Тора-но-кучи и взел да удря по голям тъпан и да пее молитви. Виенето на тъпана привлякло голям брой стари жени на тайни беседи и всички повярвали, че могат да бъдат излекувани от хронични болести, ако свещеникът се помоли за тях, така че за късо време славата на певеца на молитви от Тора-но-кучи достигнала и до най-затънтените планински селца.

Когато полицаят Сайто пристигнал с най-голяма бързина в колибата, свещеникът не показал ни най-малка следа от смущение, а го приветствувал с неподходяща за случая официалност. На олтар, издигнат в мрачната вътрешност на колибата, били поставени дарения от ябълки и други плодове, подредени на дървени чинии, лакирани в червено, а като допълнителна украса била изложена книга, озаглавена „Сто мъдрости“ или нещо подобно, от която свещеникът очевидно четял на своите почитатели два пъти в годината — през пролетта и есента. Болната жена била положена в съседната стая, в която имало три постели, и била покрита с тънък памучен юрган. Тя едва дишала и по нищо не се разбирало, че вижда лицето на Сайто, когато той се навел и се взрял в нея. Той видял, че това е Кин, старата жена, която прекарала миналата нощ в полицейския участък. Като всички други бабички (твърде бедни и твърде упорити, за да отидат на лекар), които идвали от близо и далеч, щом научаваха за свръхестествените способности на свещеника, така и Кин, на път за в къщи, също се била отбила тук, за да получи помощ. Тя сигурно вече тайно си е била решила да отиде при свещеника, когато Мийоши напразно я беше увещавал да повика лекар. Свещеникът веднага започнал да бие тъпана и да пее молитвите си, като се надявал, че това е още една жертва, попаднала в мрежата му. Той обаче скоро разбрал, че се е нагърбил с трудна задача и като си дал сметка, че ако жената умре при него, това ще му навлече големи неприятности, повикал доктор Йокота да я прегледа.

— Досега колко болни приблизително са идвали да ги лекуваш? — го попитаха.

— Е, даже да приемем най-малко по един на три дни — отговори свещеникът без ни най-малко колебание, — това означава около стотина.

— И всички ли са излекувани?

При този въпрос свещеникът погледна смирено и каза:

— Не знам дали напълно са оздравели, или не, но много са идвали пак, за да кажат, че благодарение на мен се чувствуват много по-добре.

Завеждащият правните въпроси взе от масата няколко листа от живовляк и няколко парчета кора от дърво и ги мушна под носа на свещеника.

— Подобряват се, като гълтат ей от тези боклуци? — извика той гневно. — Но ми кажи честно!

Той взе писмения доклад, който в този момент Сайто му подаде, и изчезна в кабинета на началника на участъка. След няколко минути се върна и каза отсечено:

— В килията!

Полицаят Сайто заведе свещеника в един ъгъл на стаята и го накара да свали пояса си.

— Хайде, тръгвай — каза той и като си пробиваше път към коридора през тълпата полицаи, натрупани пред стаята на дежурните, той безцеремонно повлече повереника си към ареста. Последва тъпо скърцане на резета; след това полицаят се върна и отиде да говори с Мийоши.

— Какво безобразие — започна той. — Болната у свещеника беше бабата, която преспа при нас снощи.

Мийоши стоеше приведен напред, като се взираше напрегнато в жената в стаята на дежурните. След като и плацентата беше излязла, тя лежеше успокоена и очите и бяха затворени.

— Бабата ли? — Той се извърна и се ококори. — Казах и да повикаме лекар, ама тя не ме послуша. Ще оживее ли?

— На нейната възраст е малко вероятно — каза Сайто. — Преместили са я в инфекциозната болница, но е зле и почти няма надежда.

От предната част на главната канцелария, в която сега нямаше никого с изключение на дежурния полицай, се чу отмерено тупкане на гумена топка, но шумът рязко спря и малко момиченце влезе тичешком, шумно тракайки с дървените подметки на обувките си. То си мушна главата между струпалите се полицаи и се провикна с всичка сила:

— Мамо, гладна съм! Дай ми нещо!

Но когато погледът на момиченцето се спря върху сбръчканото лице на новороденото, увито в горната дреха на майката и безшумно махащо ръчички и крачета, очите му се разшириха и се втренчиха с нямо удивление.

— Как е? — подвикна един от полицаите към Яе. — Всичко наред ли е?

Яе, приклекнала на пода, както винаги тежка и тромава, се усмихна и тесните ъгълчета на очите й се присвиха.

— Такова леко раждане не се среща често — каза тя. — Малко е дребничко, но иначе е чудесно, здраво бебе. — Тя оправи краищата на завивките, после се обърна към стария пазач и подвикна: — Хей, татенце, дали нямаш малко течно масло, а? И помада за коса „Камелия“ или нещо подобно ще свърши работа.

— Ех, пък ти, каква ти помада за коса у хора с плешиви глави като мене!

Старият човек се засмя, но скоро се върна от килера с бутилка сусамово масло. Яе, след като натри малко от него по телцето на бебето, започна да го къпе в кофа с топла вода. Полицаят Сайто, виждайки, че майката продължава да лежи неподвижно със затворени очи, изведнъж изкрещя така гневно, че всички стоящи край жената подскочиха стреснато:

— Хей, вие, откъде сте дошли? Какво правите тук?

Жената, която лежеше неподвижно, със здраво затворени очи, поради обзелото я чувство на стеснение от това, че не бе могла да се овладее и изпитваща желание да потъне в земята от срам, сега стреснато отвори очи и започна да се извинява.

— Да ви се натрапя в такова състояние, господа, и да ви създам толкова главоболия. Просто не зная какво да кажа… — започна тя.

— Ами, нищо няма — каза Мийоши, като възпираше опитите й да се изправи. — Трябва да поспите. Не ставайте още.

Но жената като че ли не го чуваше и продължи, без да има намерение да ляга отново:

— Досега бях в Хигашинѐ, но там не можех да остана повече…

Две широки следи от сълзи се появиха неочаквано на лицето й — лице, така изтощено и изгубило цвят, та човек би помислил, че притежателят му не е повече в състояние да изпитва мъка или страдание. После внезапно сълзите и рукнаха като пълноводни потоци след пороен дъжд.

— … Нямаше къде да отида, та си помислих, че бих могла да дойда тук за помощ.

Мийоши напрегнато разглеждаше лицето й.

— Я слушай — попита той ненадейно, — не си ли работила в циркова трупа, когато си била малко момиченце?

Жената беше явно смаяна.

— А откъде знаете това? — възкликна тя, като учудено се взираше в него.

— Значи, е вярно, а? С теб имаше и дете, та помислих, че това може да си ти. Вярно е, нали? — повтори Мийоши.

Когато й разказа цялата история — как майка й, Кин, изминала пеша тридесетте мили от Аказава само за да я намери, се разболяла от дизентерия и сега била настанена в инфекциозна болница, — Йошие, която беше седнала на рогозката и сега се взираше пред себе си със зашеметен поглед, каза:

— Трябва да я видя поне веднъж; Ще бъде ужасно, ако умре! — и се изправи на краката си, залитайки.

— Чакай! Стой! — извика Мийоши. — В това състояние не можеш никъде да ходиш.

— Нищо ми няма — отвърна тя упорито. — Трябва да я видя, поне веднъж.

Но въпреки цялата си решителност само след няколко мига лицето й стана мъртвешки бледо и тя грохна изтощена на пода.

През януари предишната година, след смъртта на мъжа, който работел в памучния завод, Йошие останала без никаква издръжка и решила, че щом са настъпили лоши времена, по-добре ще е да се прибере в родното си село, където се надявала да намери осиновителката си. Продала оскъдното си имущество, набавила си пари за пътуването и успяла да стигне до тези места след отсъствие от двадесет години. Но снеговете я спрели по пътя, като завалели, и както винаги валели, докато изглеждало, че къщите ще бъдат зарити до покривите със сняг. И тъй като тя нямала и представа какво трябва да направи в безпомощното дирене на лице, наречено Кин, която можело и да е жива, а можело и да не е и чието село не представлявало за Йошие нищо друго освен един смътен детски спомен, тя наела евтина квартира в този град, близо до железопътната станция. Хазайката й, виждайки я да седи по цели дни и тревожно да се взира в посивялото небе, се смилила над нея, наела я за прислужница и й позволила да остане с детето си колкото си желае.

После, подмамена от обичайните обещания за женитба, Йошие по най-глупав начин се оставила да забременее от някакъв пътуващ търговец на дървен материал, който всеки месец отсядал за кратко в същия дом със стаи за даване под наем. Щом като бременността й станала явна, мъжът престанал да отсяда в дома. Мисълта да се покаже в това състояние пред добрата хазайка била непоносима за нея. Тя старателно прикрила с широкия ръкав на кимоното си вече забележимата изпъкналост на фигурата си и се преместила в странноприемницата „Сейфу“. Времето за раждане неизбежно наближавало, а тя нямала и представа къде ще отиде, когато моментът дойде. После се срещнала с един съчувствуващ й сладкодумник на име Яшичи, който, за разлика от търговеца на дървен материал, много скоро я взел в къщата си да живее с него. Но и той също явно не търсел друго освен временно развлечение и разтревожен, че нещата могат да вземат сериозен обрат, ако чака до раждането, той използувал за извинение караниците между дъщерята на Йошие и неговото дете от покойната му жена и последвалото от това влошаване на отношенията с тъщата му, мушнал една банкнота от пет йени в ръката на Йошие и я изпъдил от къщата.

Успокоена след огромните усилия при раждането, Йошие, със замислен и неспокоен поглед в очите си, се беше обърнала да наблюдава мълчаливо бебето, лежащо до нея, което непрекъснато плачеше и бършеше лицето си.

Мийоши излезе забързано от вътрешния кабинет, където той и завеждащият правните въпроси бяха обсъждали нещата с началника на участъка, и Мийоши се обърна към Яе:

— Слушай, ти можеш сега да си ходиш, тъй че не би ли могла да вземеш тази жена със себе си и да я подслониш? Какво ще кажеш, а? Ще го направиш ли? По-късно ще поговорим за подробностите. Казвай?

Яе, както си беше приседнала на пода, се извърна тромаво и погледна Мийоши.

— Разбира се, старши. Ако нямате нищо против, в моята къща има доста място — отговори тя с израз, сякаш именно това бе очаквала; и веднага започна да се подготвя за път.

Скоро отвън, пред натрупания със зяпачи вход, палеха мотора на колата на участъка и Яе, взела бебето на ръце, с огромни усилия успя да се промуши през вратата на колата и зае място на седалката до Йошие и дъщеря й.

— Да караш бавно — поръча тя на полицая Кобайаши, който беше седнал на кормилото; после, като се обърна важно към тълпата полицаи, събрали се, за да ги изпратят, тя се провикна:

— Ако пак имате нужда от моята помощ, повикайте ме!

Бележки

[1] Една стотна част от йена. — Б.пр. ↑

[2] Триструнна японска китара. — Б.пр. ↑

[3] Японска оризова ракия. — Б.пр. ↑

[4] Представител на драматична школа, в която участвували предимно мъже — богато и пъстро облечени актьори, които играели, като изпълнявали танци със стилизирани движения, придружени с песни. — Б. пр. ↑