Мимеи Огава
Стойката на ръце

Това се случи по времето, когато бях принуден да рисувам улични плакати, за да се препитавам. По цели дни работех големи реклами за пасти за зъби, циркове, бутилкова бира и дамско бельо. Отпърво новото в живота ми напоследък го правеше поносим, но скоро започнах да го мразя и да жадувам за някаква форма на бягство от него, макар и временна.

Преди, когато работех като сериозен художник, не бях проявявал, разбира се, никакъв интерес към картините по рекламните дъски, а още по-малко към хората, които ги рисуват. В най-добрия случай тези картини ми въздействуваха като обида за художническата ми чувствителност. И все пак сега, когато виждах малките рисунки, отпечатани по кориците на бележниците в книжарниците за канцеларски материали, или лъскавите скици, изобразени върху капаците на кутиите с боя, или дори плакатите пред театрите, спирах се и гледах, а понякога те ми действуваха толкова силно, че ме разчувствуваха. Предполагам, причината за това се крие в осъзнатия от мене факт, че сред хората, рисували тези плакати, трябва да има мнозина, които като мен някога са се стремили да станат истински художници, но обстоятелствата са ги принудили да се заемат с тази черна работа.

Това, което ме накара да намразя новото си занятие обаче, не беше просто чувството, че проституирам с таланта си, който навярно притежавах; досаждаше ми безжалостното еднообразие. Скоро научих, че почти всички работници, с които сега прекарвах времето си, страдат повече или по-малко от същото чувство за еднообразие. Те вечно разискваха за възможните начини да скъсат с монотонността в живота си.

Събирахме се вечер около пейките недалеч от квартирите ни в предградието, където живеехме. Един след друг пристигахме от различни посоки, изтощени до крайност от дългия и душен работен ден. Отпускахме се тежко на пейките или ако те бяха вече заети, прикляквахме до тях на алеята и лениво си веехме, както разговаряхме, забравили за хода на времето.

Зададоха се двама млади улични акробати. Единият танцуваше в кръг с маска на лъв, а другият му акомпанираше на дайре. Някакво момиче с червен пояс излезе от магазина за сладолед срещу нашите пейки и даде на момчето една медна пара. По-късно млада жена мина край нас с шамисен, косата й събрана на кок и прикрепена със зелен гребен, понесла бебе на гърба.

— Не е лоша, а?

— Обзалагам се, че е бивша гейша или нещо такова. Ти как мислиш?

Жената се разхождаше напред-назад по улицата пред нас. От време на време спираше и подрънкваше на своя шамисен. След това една грамадна, мръсна наглед жена в напреднала бременност мина с клатушкане край нас. Изгледахме я смаяни. Беше най-противната, която сме виждали. И тъй денят бавно клонеше към своя край.

— Добра работа? По дяволите, добрата работа изобщо не съществува! Тя е само леене на много пот! Ако някой си мисли, че е шега да си изкарваш хляба, направо е луд.

— Не, ако караме все така, доникъде няма да стигнем. Само ще се потим, докато хвърлим топа, това е всичко! Единственият начин да се изкарат пари е, като играеш на комар.

— На комар ли? — обади се един едър мургав зидар по долна риза, клекнал до пейката. — Ще ви кажа нещо за комара. Когато живеех в Шитая, там наблизо имаше едно момиче на около двайсет и четири години. То беше много хубавичко, честна дума! Гледах го как минава пред моя прозорец. Пристъпяше важно със сламените си сандали, вирнало гордо глава. Носеше голяма златна верижка на гърдите и винаги една лъскава лачена чанта. На чантата също имаше златна верижка. Живееше в бедна наглед къща и се чудех как може да си позволи да се гизди толкова. После научих, че играело на комар и изкарвало доста пари. „Ето как се става богат — рекох си аз. — Даже жените го умеят.“ После рано една сутрин на път за работа видях едно момиче да излиза бързо от долнопробен бордей. Зърнах само гърба му, но походката ми се стори някак позната. Проследих го за малко и сетне го видях в лицето, когато вземаше трамвая. Това беше момичето със златната верижка, ей богу! Толкова за комара!

— Така е — намеси се един мъж със сериозен вид, седнал на пейката. — Не може все да си късметлия. И даже да си, не винаги работи машинката. Скоро беше, миналата седмица, четох във вестника, че някой си мъж спечелил на комар всички залагания, нещо такова. Дотогава все живеел трудно и сега отведнъж му паднали към половин милион йени. И какво направил той? Просто се побъркал и убил жена си с една брадвичка! Не, няма полза, когато нещата отведнъж съвсем се променят… Мисля си дали не е по-добре да си я караме както досега. — Мъжът остана загледан пред себе си, като спря да говори. Изглеждаше силно развълнуван от разказаното. След малко стана и си отиде. После един по един и другите почнаха да се разотиват — някои за нощна смяна, други за обществената баня, трети за в къщи. Скоро всички си отидоха освен мене, един тенекеджия на име Чо и още двама.

— Трудно ли е да се научиш на флейта? — попита Кичико, помощник на един инженер. — Иска ми се да се науча.

— Що за идея! — възкликна Чо с усмивка. — Такъв недодялан вол като тебе да свири на флейта! Нужни са години, преди да почнеш да свириш истински на някой инструмент.

— Предполагам, че ти си голям майстор на флейтата — каза Кичико.

— Не, не мога да свиря. Обичам да слушам обаче — обясни Чо.

— Хубава работа тогава; да ми кажеш, че няма да се науча да свиря. Ти самият си непохватно животно.

— Може да не съм годен да свиря, но поне зная как става тази работа. А ти нямаш никаква представа какво нещо е изкуството. Това не е все едно да се научиш да играеш някоя детска игричка!

— О, да, забравих. Ти си голям артист, нали? — рече Кичико със смях. — Голям артист, щом се отнася до пеене на песни в бирарията!

— Умея да стоя на ръце — обяви Чо и целият пламна, но с нотка на истинска гордост. Чо беше доста мълчалив. С голямо кръгло лице — почти подпухнало. Имаше нещо в израза му, което създаваше у хората впечатление, че постоянно се усмихва вътрешно — топло и приятно.

— Да стоиш на ръце? Какво оригинално изкуство! — рекох аз, без да мисля. Всички се изсмяхме, в това число и Чо.

Не зная защо, ала по някаква причина стойката на ръце, с която се похвали Чо, възбуди любопитството ми. След време научих от самия него и от някои негови приятели как е постигнал това умение. Оказа се, че веднъж видял някакво момиче да прави този номер в цирка. Застанало право нагоре на ръце, то минало по дълга тясна дъска, закрепена между две платформи високо над арената. Това направило силно впечатление на Чо. В номера, както изглеждало, нямало никаква хитрост за разлика от много други циркови изпълнения; то просто било плод на дълга практика. Още докато стоял в цирка, му хрумнала мисълта, че и той може да научи този номер.

Оттогава почнал да упражнява стойката на ръце винаги когато имал свободно време — след храна, вечер и през кратките периоди на почивка между работата. То поне нарушавало еднообразието.

Често се обезсърчавал и си мислел, че никога не ще успее да го прави добре. Но продължил да упорствува.

— Заради онова момиче — каза ми той веднъж, — онова момиче в цирка. Просто не ми излиза от главата. Беше истинска красавица, знаеш. Хубави бели зъби, червени устни, прелестни гърди, големи, тъмни, загадъчни очи — най-чудесното момиче, което съм срещал.

Не я видял повече, но стойката на ръце пазела жив спомена за нея. Вън от това предполагам, че е имало скрити подбуди, които са го карали да продължава изтощителното си развлечение. Като ставаше опитен в стойката на ръце толкова, колкото онази девойка, ако не и по-опитен, той не омаловажаваше ли до известна степен съвършенството, видяно от нея за пръв път, и по този начин да я направи поне в това отношение по-малко чудесна? Надминавайки я в изкуството да се стои на ръце, отнемайки за себе си възхвалата, отпърво изцяло предназначена за девойката, не я ли донякъде наказваше той, задето беше така недостижима?

— Бедата беше — призна ми Чо, — че не разполагах с тясна дъска, на която да практикувам високо във въздуха. Но накрая преодолях това неудобство. Намерих една сламена рогозка с тясна черна ивица, върху която да правя стойките. Тази черна ивица замества дъската, а двата й ръба — ръбовете на дъската, поставена на стотици стъпки височина. Така че, когато се упражнявам да ходя на ръце по края на рогозката, се боя да не падна толкова, колкото бих се боял в цирка. Е, сега дотолкова съм трениран, че мога да го направя всеки път дори без да се олюлея. И щом мога да го направя върху рогозката, не виждам защо да не мога да го направя и в цирка, както момичето… Но, разбира се, не съм напълно сигурен в това.

— Онова момиче наистина много ти е повлияло — рекох на Чо един ден. Чо ме погледна сериозно.

— Също като рисуването — отвърна той. — Когато видиш нещо красиво, то те пленява по някакъв начин, нали, и те кара да пожелаеш да го нарисуваш. Сядаш и работиш като луд, опитваш се точно да го възпроизведеш, нали? Е, същото е с мен. Само че, като не мога да рисувам, опитвам се да подражавам на това, което съм видял. Толкова ли е чудно?

Обяснението му ми се стори съвсем логично.

— Виж какво, Чо — рече Кичико същата вечер, когато пръв път чух за стойката на ръце, — защо още сега не ни дадеш възможност да те видим как го правиш? — Той се изсмя и се огледа. Последните лъчи на лятното слънце линееха; небето бе изгубило своята яркост и станало леко прозрачносиньо. Подухна ветрец и матови, с неопределен цвят облаци се понесоха високо над главите ни.

— Наистина ли толкова искате да видите? — запита весело Чо. Той стана и се облегна напред на една от пейките. От тежестта на тялото му пейката се измести леко върху пясъчната алея.

— По-добре да го направя ей тук — каза той. Долепи здраво ръце върху земята до пейката и се изправи нагоре два пъти, отпускайки се леко пак на същото място. После, като държеше краката си плътно един до друг, се изтласка бавно нагоре, докато застана отвесно във въздуха. Петите на сламените му сандали стърчаха срещу ведрото вечерно небе. Пълничките му ръце бяха леко извити, за да поддържат тежкото, набито тяло. Когато кръвта нахлу в главата му, лицето стана толкова тъмно, че трудно можеше да се различи от земята.

Кичико подсвирна от възхита.

— Добре — рече той. — Страшно добре! — Доста хора се бяха събрали от околността да гледат изпълнението на Чо и всички изразяваха възхищението си от това, че държеше краката си неподвижно във въздуха. Когато застана пак на крака, две местни момчета разносвачи и няколко други предприемчиви младежи започнаха да опитват същия номер. Като си тръгнах, обърнах се и видях всички с леките им ризи да стоят надолу с главите край пейките в гъстеещия здрач.

 

 

Наблизо имаше голям стоманолеярен завод. Повечето от работниците бяха на постоянна работа там, но имаше и немалко временно наети, които идваха от другите фабрики или от мините и обикновено напускаха след време. Една вечер, както се бяхме събрали край пейките, към нас се присъедини някакъв дребен, буден наглед мъж.

— Вие сте нов тука, нали? — запитах аз.

— Да, познахте. Току-що си намерих работа като стругар в онзи там железодобивен завод. Дадоха ми и квартира наблизо.

Той скоро стана член на нашата група. Всички го намирахме интересен, защото беше прекарал живота си, местейки се от място на място, и можеше да опише какви ли не неща, непознати за нас. Макар необразован, той умееше да говори и като ни разказваше за трудностите, които е срещнал, необикновените места, където е работил, странните обичаи, които е наблюдавал в други краища на Япония, и усилията на работниците да подобрят условията на живот, чувствувахме как се изтръгваме от сферата на ограниченото ни съществуване.

Живите му очи блестяха, когато описваше живота там долу в мините Асо, където бе работил преди.

— За да стигнете до първия рудник, слизате сто и петдесет стъпки с клетката. После слизате още сто и петдесет до следващия. Има всичко дванадесет рудника. В най-долния температурата е почти петдесет градуса по-висока от тази на повърхността. А толкова много от нас работеха там най-долу! Въздухът се изпомпваше през отвора на рудника. Но след като постоиш малко там, ставаше толкова трудно да дишаш, че дробовете ти просто ще се пръснат! Участвувах във войната и мога да ви кажа, че да прекараш в такава мина там долу, е по-лошо, отколкото двадесет и четири часа под неприятелския огън.

И не ги слушайте, ако ви разправят, че миньорският труд не е опасен! Там долу зависиш от милостта на машините, а те постоянно се повреждат. Един от колегите, които познавах, теглел една пълна вагонетка, за да я вкара в асансьора. Той си мислел, че асансьорът си е на мястото, но нещо се било повредило и стъпил заднишком в празната шахта, откъдето полетял на сто стъпки надолу с пълната вагонетка отгоре. Чуваше се как пищи по целия път надолу!

Както виждате, напрежението там долу те прави небрежен в края на краищата. Много приятели станаха на парчета от динамита, който сами бяха заредили. Понякога дори се случваше да съборят подпорите по време на работа и оставаха живи погребани.

Но ще ви кажа и нещо странно. Докато си там долу в мината, толкова си погълнат от своята работа, толкова си доволен, че на теб нищо не ти се е случило, и така упорито се опитваш да си отваряш колкото можеш повече очите, щото нямаш време да се тревожиш за нищо друго. Едва когато след смяната излезеш горе, тогава започваш да мислиш. Гледаш други хора да се разхождат там, а те не са слизали в мината никога през живота си. И почваш да се питаш: „По дяволите! Аз не съм по-различен от тях. За какво тогава прекарвам цял ден долу в онази ужасна дупка?“

Ей така започнаха да си мислят мнозина от нас. Не беше трудно да накараме и другите да разберат това. По дяволите, ние рискуваме живота си там долу всеки ден, за да изкарваме печалби за компанията! Събрахме се всички и смятахме да представим скромни искания за нашата безопасност — не по-високи надници, казвам ви, а само за безопасността ни. Но сред нас имало шпионин. Издаде плана ни и компанията се погрижи той да не се осъществи.

След време двама зализани, добре облечени мъже дойдоха и ни казаха как трябва да се организираме. Те никога не бяха помирисвали мина по-долу от отвора на шахтата, но претендираха да знаят всичко за мините. Ние, миньорите, сме си простички хора, но веднага познаваме кой лъже и кой казва истината. Ако онези двамата наистина имаха присърце нашите интереси, щяхме да го почувствуваме и да тръгнем с тях. Но не трябваше много време, за да разберем, че те са от ония, дето си изкарват парите от нашите неволи — и то доста добри пари. „Първо честта, после живота“ — учеха ни в армията. Та онези двамата искаха честта и живота — и двете, — всичко за наша сметка. Мръсни изменници — на какво можеха да ни научат? Добре беше за тях, че офейкаха, преди да ги спипат ръцете ми!

Никой, ако не е бил истински работник, няма да проумее това. То не се учи от книга. Трябва да си работник, трябва да живееш като работник, ден след ден, година след година. Това е единственият начин да можеш да разбереш „работническия проблем“.

— Не сме се родили, за да живеем като роби или животни! Ние, работниците, заслужаваме същия дял от националния доход както всички други. Това е, което бих искал да кажа на обществото.

„Социалист“ — помислих си аз и се запитах дали и другите са го разбрали. Те седяха, слушаха мълчаливо и от време на време забелязвах Чо да въздиша, сякаш покъртен от нещо, което работникът бе казал.

Един ден, както вървях по обляната в слънце улица, спрях като закован на място. Някои от нещата, които малкият човек бе казал, внезапно изплуваха в главата ми с необикновена сила. Сякаш крача по тесен железопътен мост само с една линия и изведнъж ми хрумва мисълта: „Какво ще правя, ако сега ме връхлети някой влак?“ Може би ще дойде времето, когато ще трябва да взема такова решение. Тази мисъл накара сърцето ми да заудря като чук.

Малкият човек ни разказа един ден за някаква изоставена мина. Рудата се била свършила и миньорите всички отишли по другите мини. Електрическото захранване обаче още не било откачено и една сутрин светлините били запалени в чест на група журналисти, дошли на посещение. Един от тях се отлъчил и докато да разбере, се изгубил здравата в лабиринта от травербани и галерии, които извивали под земята като огромна змия. Сигурно е тичал насам-натам, обзет от все по-силна уплаха, из тези странни, напуснати коридори стотици стъпки под земята. Виковете му за помощ трябва да са били заглушени от дебелите стени. А после влетял стремглаво в отворената шахта на асансьора и паднал стотици стъпки в непрогледната тъма.

Тази история дълбоко ме покърти и дълго време все си представях ужасната гледка.

Лека-полека стигнах до убеждението, че колкото и еднообразна и неблагодарна да е сегашната ми работа, трябва да бъда доволен поне от това, че не създава заплаха за живота ми.

— В края на краищата — казах аз една вечер — защо работим всъщност? В крайна сметка то става, за да изкараш достатъчно, че да поддържаш живота си. В такъв случай влизаш в пълно противоречие, ако се заемеш с работа, при която рискуваш живота си.

Струваше ми се невероятно някой да бъде толкова луд, че да извършва работа, при която всеки миг може да бъде убит. По-късно научих, че подобна логика не винаги е в сила и че за да скъсат с непоносимото еднообразие в живота си, някои хора всъщност наистина вършат неща, окачествявани единствено като безумни прояви.

Чо и малкият човек станаха приятели и често ги виждах заедно. Една вечер, когато на връщане от работа отивах да се обадя на Чо, го намерих да стои пред магазина си и да разговаря с малкия човек. И двамата ми кимнаха. Малкият човек държеше карта в ръце.

— Ето тук — рече той и посочи едно малко парче земя, вдало се в синьото северно море, — тук е Николаевск. За там съм решил да поема. Един мой приятел работи там и ме вика при себе си. — Той погледна към тъмносиньото небе. — Когато реших да напусна мините — продължи той, — първо си помислих да си опитам късмета нейде много далеч — на Сахалин, в Камчатка, някъде там. Но после реших, че ако отида в Токио, ще срещна много интересни хора, хора, на които да мога да говоря, хора, които ще имат същото отношение към нещата. Винаги съм обичал много да говоря, знаете, още от момче. Да, доста ви обикнах вас, приятели, но не съм точно човекът за вас. Затова сега си отивам. Няма да вървя направо в Николаевск. Ще прекарам зимата на работа в Хокайдо и ще се опитам да пресека морето за към континента идната пролет. — Той млъкна за малко. — Мисля, че причината е такава: много обичам да пътешествувам — добави той със смях. Сбогувахме се с него и го изпратихме с очи, докато се изгуби в далечината.

— Попита ме дали не искам да отида с него — рече Чо. — Бих го направил, ако не беше старата ми майка. Тя ще загине без мен.

Тръгнахме бавно по улицата. Няколко стръка увехнало грамофонче стояха в черна негледжосана ваза на един прозорец срещу магазина. Беше наистина учудващо колко синьо е небето. Под тази дълбока, странна, притихнала синева покривите на къщите с черните керемиди се губеха тъжно в далечината като дюни край морския бряг.

Никой от нас не видя повече малкия човек. Научихме, че си бил намерил работа в някаква фабрика в Ои. Без съмнение добрал се е до Хокайдо и може би вече е в Николаевск. Където и да се намира, сигурен съм, че разпалено излага теориите си.

Често мислех за него. Спомнях си ясния поглед на неговите очи, когато не говореше. В тях се отразяваха непознати планини, облаци, плуващи в далечни небосводи, безкрайно далечни звезди и понякога тъмният, бушуващ океан. Да, той беше скиталец и чувствувах как като всички някогашни скиталци има в себе си песен, която да го утеши в часовете на униние и която постоянно да го подтиква към нови места и нови идеи. В сравнение с него членовете на нашата група, пуснали корени тук в скучното предградие, ми изглеждаха хора, изтощени от еднообразието на работата си, хора, в които всичкият дух за приключения е закърнял. Така си мислех поне до следващото събитие.

 

 

Целия ден рисувах върху ламарина грамаден плакат за реклама на дамско облекло. Вечерта, когато свърших, реших да намина към магазина на Чо. Беше душна, знойна вечер и макар че лятото бе към своя край, слънцето още грееше много силно. Нямаше ни най-лек полъх на вятър. Когато пристигнах, Чо стоеше по риза и панталони в защитен цвят; майстореше лъскава ламаринена кофа.

— Ходил ли си някога на женския цирк в Асакуза? — попита той, когато ме видя.

— Не, никога. Ходил съм веднъж на опера — това е всичко.

— Ще ми се да отида в увеселителния парк на Асакуза — каза Чо, като бършеше потта от лицето си.

— Асакуза — повторих аз. — Няма да е много трудно. Не е чак толкова далеч да се отиде там.

— Всичко е наред, ако имаш пари. Тогава можеш да отидеш и на планина за през лятото. Но кога ще намеря време да отида в Асакуза? Мисля, че това е целта, която се преследва, като не се оставя свободно време на бедните. — Лицето му бе грейнало в усмивка, той сякаш си представяше веселите, оживени места за развлечение в Асакуза.

Не след дълго и Кичико, помощникът на инженера, дойде при нас. Носеше къса работна дреха.

— Е, как сте в тая жега? — рече той с дрезгавия си глас. — Какво ново има? Нещо интересно?

— Не — отговори Чо. — Впрочем, Кичи, къде беше ти миналата вечер?

— Миналата вечер? Ах, да, след работа отидох долу на реката в Рьогоку да се разхладя. — Седна на тезгяха на Чо и почна да си вее.

— Слушай, Чо — рече Кичико след малко. — Какво ще кажеш, ако ти предложа да изкачим оня комин до предачната фабрика? Оттам ще видим чудесна гледка.

— В тази жега? — учуди се Чо. — Колко мислиш, че е висок?

— Хайде, не бъди страхливец — рече Кичико със смях. — Двеста и петдесет стъпки е висок.

— Височината не ме плаши — заяви Чо. — Когато бях момче, все се катерех по дърветата.

— Добре тогава, да вървим.

— Ами ти? — каза Чо и погледна към мен.

Спомних си как веднъж надничах от един прозорец на четвъртия етаж на една административна сграда. Паважът долу изглеждаше бял и сух на силното слънце, а от горещината твърдата настилка сякаш пускаше искри. Изведнъж си представих как кръвта ми ще обагри тези напечени бели камъни, ако падна от прозореца.

Погледнах към Чо, но не отговорих.

Точно тогава Кичико обърна очи към мен.

— Хайде — рече той. — Можеш да опиташ да нарисуваш върха на комина. Ще бъде по-интересно от тези твои плакати!

Бях твърде страхлив, за да призная, че се боя от височините.

— Добре, ще дойда — казах аз и дори симулирах известен ентусиазъм.

Тримата излязохме от магазина на Чо. Отбихме се в един магазин за сладолед и си поръчахме по чаша вода с лед. После продължихме за предачната фабрика. Тя се намираше сред голяма прашна равнина на края на града. Докато бъхтехме пешком, песента на щурците кънтеше в моите уши като врящо гърне. Пост се стичаше по челото ми. Всички гледахме напред към комина, който се издигаше пред нас под синьото, изпъстрено с облаци небе. Беше току-що завършен и скелето още се виеше около него чак до върха като чудовищна змия. Не се виждаше никакъв дим.

Достигнахме комина след петнадесетина минути.

— Сигурни ли сте, че е двеста и петдесет стъпки? — запита Чо, като погледна нагоре. — Оттук не изглежда толкова висок.

— Иди по-близо и ще се убедиш. Свят ти се завива само като стоиш под него и гледаш нагоре. — И той отметна глава и погледна към върха. — Представи си как са работили там горе, а? — добави той. — Не могат ме накара за нищо на света да работя на такъв комин.

Свалихме си саката и ги хвърлихме на земята край солидната тухлена основа; после си събухме обувките и чорапите и наплюнчихме длани. Стъпих с един крак на нестабилното скеле и погледнах назад към града: под тъмносиньото небе върховете на покривите се точеха в непрекъснати черни редици; изглеждаха много стабилни.

Кичико почна да се изкачва пръв; след него тръгна закръгленият Чо и накрая аз. Стъпалата не бяха поставени едно над друго, а кръжеха около комина в безкрайна спирала. Тесните железни напречници се врязваха остро в меките пети на краката ми.

Не си бях представил как ще изглежда това изкачване. Докато другите двама непоколебимо се изкачваха нагоре около комина, аз започнах да изоставам все повече. Когато достигнах горе-долу средата, изведнъж ми се стори, че няма да мога да продължа. Но като погледнах надолу, реших, че ще бъде също толкова трудно, ако почна да слизам. От този миг напрегнах всеки мускул на тялото си, за да продължа изкачването. Петите вече не ме боляха, но краката трепереха неудържимо и въпреки че се задържах здраво на всеки напречник, имах неприятното чувство, че всеки миг тялото ми може да полети от само себе си във въздуха.

Тук горе вятърът духаше доста силно и чувах как някои от по-хлабавите дъски на скелето шумно тракат. Ако някой от тези крехки напречници ми се изплъзне или пък се счупи, краката ми ще изгубят опора и ще полетя с все сила надолу. При тази мисъл студена пот обля цялото ми тяло. Ръцете ми бяха много лепкави и бях сигурен, че ще се изплъзнат, като се хващам за горните напречници. Ако можех да ги избърша или да ги натъркам с пясък!

Погледнах нагоре и видях, че Кичико е достигнал върха на комина. Той стоеше на тясната зидарска площадка, която ограждаше там комина, и се бе облегнал с двете ръце на нисък, опасен парапет. Оглеждаше пейзажа. Сега и Чо достигна върха и заедно с Кичико загледа възхитен панорамата. От време на време те надничаха надолу по комина, за да видят докъде съм се изкачил.

Накрая и аз стигнах до върха. Той беше по-широк, отколкото си бях представял, докато се катерех — имаше към шест стъпки в диаметър. Краката ми така трепереха, щото ми се струваше, че няма да мога да стоя на площадката при другите двама. Затова приклекнах внимателно върху дъските и се хванах с две ръце за долната част на парапета. Зъбите ми тракаха, цял треперех.

Вече ни най-малко не ме интересуваше какво впечатление правя на другарите си. Единствената ми цел в момента беше да изтръгна съчувствието им, за да ми помогнат някак да достигна благополучно земята. В други случаи те биха се изсмели, ако ме видеха в такова състояние, и навярно щяха дори да ме дразнят. Сега обаче само поглеждаха към мен сегиз-тогиз, без да се усмихват или да кажат нещо, сякаш бе съвсем естествено да бъда в такова състояние. До известна степен това тяхно отношение усили още повече безпокойството ми. Бих посрещнал едва ли не с радост всякакви закачки от тяхна страна. Вместо това чух Чо да казва:

— Погледни ей там, Кичи. Морето изглежда съвсем близо, нали? И виж онези трамваи. Приличат на малки пълзящи буболечки… А каква е онази кула?

— Това е дванайсететажната пагода в Асакуза — отговори равнодушно Кичико.

Аз гледах само в дъските под мен. Усещах главата си празна, а пред очите ми се мержелееше. Все пак забелязах между широките пролуки на дъските как хората долу приличат на малки черни бобчета. При тази гледка гърлото ми се схвана и дишах с голямо усилие. „Трябва да стоя спокойно — казах си аз. — Ако се опитам да гледам към морето или дванайсететажната пагода на Асакуза, свършено е с мен.“

След малко видях, че слънцето залязва и че цялото небе се е обагрило в червено. Защо, за бога, се покачих тук? Как ще сляза сега долу? Сигурно ще изгубя опора по тези безкрайни стъпала. В главата ми нахлуха мисли за досегашния ми живот, който в момента ми изглеждаше безкрайно далечен, и си спомних със срам как бях проклинал еднообразието и как никога не съм бил истински благодарен за неговата безопасност.

Само на няколко стъпки от мен зееше огромното, черно, празно гърло на комина. Долавях някакво далечно клокочене, идващо от дълбините му, наподобяващо рева на грамадно чудовище. В същото време изведнъж усетих целият комин да се люлее, макар съвсем леко. Бях забравил, че високите сгради и комините се клатят при вятър.

Обзе ме чувство на отчаяние. Точно тогава чух една учудваща забележка от устата на Кичико.

— Мисля, че няма да можеш да направиш онзи твой номер ей тук — рече той.

Погледнах към Чо, който стоеше точно над мен. Лицето му в този миг изглеждаше още по-грамадно. Той се усмихна странно и се огледа.

— Защо да не мога — възрази Чо след малко. — Мога да стоя на ръце където и да било. Бедата е, че тук няма подходящо място за опора на ръцете. Тези проклети дъски се огъват всеки път, когато стъпиш на тях. Освен това площадката е много тясна и парапетът ще пречи, когато си вдигна краката.

— Хайде да се обзаложим. Ако го направиш тук горе, двамата ще ти дадем по един йен — каза Кичико след малко. — Какво ще кажеш? — добави той, като погледна надолу към мене. — Ще му дадеш един йен, нали?

Прецених всичко това като шега. Чо беше решителен, но не и луд. Той несъмнено знаеше, че това ще е равносилно на самоубийство. Кимнах мълчаливо към Кичико. Ще участвувам в шегата, щом искат това.

— Ще ми дадете по един йен, така ли? — попита Чо. — Това прави цяла надница.

— Само че виж какво — изрече Кичико с нервен смях: — ако направиш грешка, край с тебе. Ще трябва да сляза долу и да ти събера останките.

— Няма нужда да ми го казваш. И сам го разбирам твърде добре — отговори Чо. — Бедата е — продължи той, сякаш си говореше сам, — че няма къде да си сложа ръцете. — Той заоглежда площадката. После очите му се спряха на дебелия железен ръб около гърлото на комина. Наведе се и надникна в широкия чер отвор.

— Ако го направя — продължи той, — ще използувам за опора ей този ръб.

И опипа повърхността на върха на комина.

— Лошото е, че е много хлъзгав. — Изведнъж изразът му се промени и с чувство на ужас разбрах, че ще се опита да направи номера. Поисках да го възпра и запелтечих нещо, но думите не излизаха от устата ми. Едничкото, на което бях способен, беше да клеча там и да го гледам неотлъчно с хлътналите си очи. „Положително — мислех си аз — той няма да направи това за два йена, колкото и да му се иска да прекара един ден в Асакуза. Нима продължаваше да се опитва по някакъв необясним начин да надмине онова момиче от цирка? Или пък искаше да се изтръгне от своята незначителност и да скъса с еднообразието по свой собствен начин?“ Отговорът не ми беше известен. В следния миг чух Чо да казва:

— Добре. Приемам баса. Съгласен съм. — В гласа му вече нямаше нито следа от смях.

— Чакай малко — рече Кичико и изведнъж стана съвсем сериозен. — Знаеш какво ще стане, ако се подхлъзнеш.

— Ако се подхлъзна, това ще бъде моят край. — Имаше нотка на пренебрежение в гласа на Чо, когато подхвърли тези думи. Обърна се към града и впи поглед в него за известно време. Слънцето бързо изчезваше зад хоризонта и снопчета облаци със странна форма плуваха в потъмняващото небе. И все пак върхът на нашия комин беше яркочервен от последните лъчи на слънцето, сякаш озарен от огромни пламъци.

Чо си плю на ръцете и грижливо изтри длани с една носна кърпа, за да отстрани всякаква мазнина. После окачи кърпата на парапета и като се стегна, постави здраво ръце върху желязното гърло на комина. Известно време остана така, загледан в огромния чер отвор, от чиито дълбини идеше продължителното ръмжене. Погледнах го. Очите му бяха изпъкнали, късият дебел гръб — издут, чести тръпки пробягваха по ръцете, а ниско остриганата глава беше мокра от пот. През това време коминът се полюляваше ритмично на вятъра.

Чо събра крака и ги долепи колкото можеше повече, за да не закачи с тях парапета. След като веднъж ги е изправил нагоре, ще бъде късно после да им оправя положението. Ако тогава направи недобре разчетено движение и изгуби равновесие, или ще падне стремглаво в дълбокото двеста и петдесет стъпки гърло на комина, или ще политне назад през парапета и ще стане на пихтия, като се удари в твърдата повърхност долу.

Сега краката му се бяха отлепили вече от площадката и се намираха на няколко стъпки във въздуха. Главата ми се завъртя и трябваше да погледна надолу. Когато следния път отново вдигнах очи, Чо лека-полека изправяше нагоре крака. Миг след това те бяха съвсем изпънати и сега той стоеше на ръце, а тялото му опънато в чудесна права към вечерното небе. Предчувствие на облекчение нахлу в мен.

Кичико не откъсваше очи от Чо нито за миг. Продължаваше напрегнато да го следи, сега, когато той бавно събра крака и започна да повтаря описаната вече въздушна линия. Като избягваше ловко парапета, той полека отпусна крака върху площадката. За пръв път, откак бе започнало изпълнението, си позволих да погледна право в Чо. Силата на цялото му тяло, изглежда, бе съсредоточена в издутите мускули на неговите ръце. Забелязах как някаква тръпка премина от тила към раменете му. Косата бе наквасена от пот.

Стойката на ръце завърши успешно. Известно време никой от нас не проговори. Чо стоеше, впил поглед в празното пространство, с немигащи изпъкнали очи. Лицето му не беше бяло, а по-скоро съвсем изгубило цвят, като на мъртвец. Около ъгълчетата на устата открих студена, мрачна гримаса на присмех към самия него.

Светкавично си спомних, че бях виждал вече такава усмивка. Една кола профуча по улицата, където вървях, и едва не прегази някакъв човек, който работеше на трамвайните линии. По чудо той се отърва, макар че колата просто ожули работните му дрехи. След това той остана да стои скован посред улицата и продължаваше да държи голямо гранитно паве. Очите му бяха широко отворени, а на лицето му имаше странна усмивка. Колата изчезна в далечината и хората, спрели при инцидента, продължиха бързо пътя си: човекът обаче остана да стои така, загледан право пред себе си в пространството.

В този миг забелязах как някаква черна птица обръсна с полет върха на комина и се открои рязко върху тъмното небе.

Кичико слезе пръв долу и аз след него. Като се обърнах назад, видях Чо да стои още на площадката. Лицето му беше лице на мъртвец. Изглеждаше потънал в мисли.