Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Сборник. Японски разкази, 1973

Първо издание

Превод от английски

Съставител и бележки за авторите: Евгения Паничерска-Камова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Димитър Трендафилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Излязла от печат февруари 1973 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, ул. „Хр. Ботев“ 3

История

  1. — Добавяне

Тя не очакваше кой знае какво от живота. Единственото, на което се надяваше, беше да получи известна материална обезпеченост, отговаряща на скромното й обществено положение, а когато се омъжи — умерено семейно щастие. За разлика от по-малките си сестри, които бяха успели да си намерят работа с добри перспективи, тя беше в окаяното положение да търси брак, за да може да живее. И което беше най-лошо, годините бързо минаваха, докато тя се колебаеше, и скоро щеше да се окаже много възрастна, за да сключи задоволителен брак.

Сега работеше като касиерка в един евтин ресторант на Гинза. Келнерките бяха всички горе-долу връстнички на най-малката й сестра и съвсем недвусмислено доказваха на Канако, че вече е преминала първа младост. В трикотажната фабрика, където бе работила преди, беше съвсем различно.

Тя често си мислеше за тази фабрика. Предприятието се беше специализирало в производството на японски вид къси чорапи. За нещастие собственикът се увлече по жени. В резултат на това той занемари фабриката и работите й тръгнаха зле. Точно тогава той умря. Вдовицата му беше умна жена. Тя се оказа на висотата на положението и сама пое ръководството. Лека-полека фабриката възвърна предишния си разцвет и Канако отново изпитваше удоволствие да работи там.

Всичко беше наред, докато един ден друга работничка, най-добрата приятелка на Канако, не пострада тежко. Беше си измила дългата коса и както стоеше до една от машините, няколко кичура бяха захванати от зъбното колело. Миг след това машината пое цялата коса с ужасно свистене. Всички се втурнаха натам и някой успя да спре машината. Но беше вече късно. Като туфа трева, изтръгната от някоя морава, косата бе откъсната от корен и на главата остана само един окървавен скалп. Вината, разбира се, беше на самата работничка, но Канако не можеше да не се измъчва от трагичната съдба на приятелката си. Ужасният стон на машините сега я влудяваше и фабриката, преди приятна за работа, започна да й се струва мрачна и потискаща. Собственицата минаваше, общо взето, за благосклонна към персонала си; Канако обаче сега вече я смяташе за чудовище и не можеше да я гледа. Приятелката й се прибра у дома си на село веднага след злополуката. Канако не знаеше подробностите, но разбра, че паричното обезщетение, което момичето получило от фабриката, задето тя погубила целия му живот, било просто смешно. И въпреки това, така й казали на Канако, сумата била по-голяма от онази, която пострадалата би получила от повечето други собственици. Каквато и да беше истината в случая, на Канако вече не й се стъпваше във фабриката.

На следната година тя си остана у дома и помагаше на майка си в къщната работа. Майката на Канако беше противна, грубовата жена, израсла във вътрешността на страната, която след толкова години още не бе възприела по-деликатните градски обноски. Беше упорита стара реалистка и когато не бе подготвена за утрешния ден, преди всичко взимаше мерки да не се похаби дори зрънце от днешния ориз. Когато Канако сядаше да шие, пак усещаше върху себе си орловия поглед на своята майка и не можеше да се отпусне нито за миг.

Накрая атмосферата в къщи стана непоносима и Канако отиде в Шитая, където по-голямата й сестра държеше малка чайна. Там тя можеше да помага в кухнята и за дрехите, завивките и постелките. Когато се налагаше да прислужва на клиенти в чайната обаче, Канако се оказваше много тромава, непохватна по природа, за да бъде от полза. Не че не се стараеше. Сравнителното безгрижие на живота на сестра й я изпълваше със завист и тя полагаше всички усилия да общува с посетителите мъже. И все пак не беше достатъчно уверена за вида или маниерите си. Опитваше се да подражава на другите келнерки, като си пудреше лицето и си къдреше косата, но й беше ясно, че всичко това е излишно. Веднага щом започнеше да се докарва, чувствуваше, че някак си изменя на своята природа.

— Очите ви са също като на нашата мадам — момичетата от чайната често казваха на Канако. — Имате хубаво кръгло лице и прекрасна бяла кожа като нейната. — Канако не можеше да не се усмихне при тези комплименти; и все пак беше й съвсем ясно, че колкото и да прилича силно на сестра си, в някои отношения не притежава никак от привлекателността на по-голямата сестра. Нито веднъж Канако не се поласка да повярва, че притежава някакъв истински чар. Лицето й винаги беше малко изкривено, сякаш се готвеше да заплаче; то напомняше това на Чоджиро, артиста.

Една от келнерките в чайната беше бивша танцьорка и тя разказа на Канако за лекия живот в танцувалните салони. Канако реши да взема уроци, но още при първото посещение в един танцувален салон напълно се разочарова. Не можеше да понася мисълта да се върти по пода в прегръдките на различни мъже, при това съвсем непознати.

Канако изпитваше безпокойство, че ако продължава сегашния си живот, може да се поддаде на съблазън. Затова прие с радост да работи като касиерка в един ресторант на Гинза, за което й съобщи един от покровителите на сестра й, манифактурист на вълна. Тук поне бе на сигурно място. Но не беше лесно да висиш на касовата машина по цял ден до късно вечерта.

Междувременно се обмисляха и планове за брак. Едно семейство от селото на майката на Канако посети поотделно родителите й с предложение тя да се омъжи за Соичи, сина на мъжа от първата му жена. Първоначално се възнамеряваше тя да се омъжи за Шиничи, доведения брат на Соичи, известно време се водиха преговори между родителите на Канако и майката на Шиничи. Шиничи беше много приятен младеж. Той често се отбиваше в дома на Канако с вързоп дрехи за поправка и се заседяваше с часове, разговаряйки за коне с баща й, голям любител на конни състезания. Канако го опозна доста добре. Шиничи беше съдържател на магазин, това напълно съответствуваше на вкуса й и тя лека-полека свикна с мисълта, че както си му е редът, ще стане негова съпруга.

После съвсем неочаквано пастрокът на Шиничи, Уасао, предложи на родителите на Канако тя да се омъжи за собствения му син, Соичи, три години по-млад от доведения си брат. Родителите й не се противопоставиха. Отпърво Канако имаше чувството, че постъпва непочтено спрямо Шиничи, но тъй като той самият не прояви особена загриженост за това, девойката мълчаливо се примири с новата уговорка и размени традиционните годежни чаши със Соичи, за когото не знаеше почти нищо.

 

 

Соичи, който работеше в голяма фабрика за часовници, където баща му беше майстор, наскоро се бе завърнал от военна служба в Манджурия. Преди да постъпи в армията, той се бе сдружил с лоши приятели, работещи в същата фабрика под надзора на баща му. Под тяхно влияние той започна да играе комар, да посещава барове и публични домове. Тъкмо целта да задоми сина си бе накарала Уасао да се погрижи синът му да стори това веднага след завръщането си от Манджурия. Нямаше крещяща нужда синът на жена му, Шиничи, да се жени и Уасао затова определи Соичи за жених на Канако.

След сватбата младото семейство се премести в дома на Уасао. Бащата им отстъпи втория етаж, който се състоеше от една стая с размери шест рогозки и друга — три рогозки[1]. За себе си, жена си и двете дъщери запази стаите с размери шест рогозки и четири рогозки на долния етаж. Въпреки това Канако скоро установи, че натъпканата с хора къща й пречи да изпита щастието на брачния живот, което бе очаквала така нетърпеливо.

По-малката от двете сестри, неотдавна навършила шестнадесет години, прекара плеврит и след оздравяването си висеше по цял ден в къщи, без да върши нещо. Йошико, другата сестра, беше осемнадесетгодишна. Малко преди това бе започнала да учи шев. След сватбата тя заяви, че й било много тясно да работи долу и постави шевната си машина в стаята от три рогозки на втория етаж. Канако скоро привикна с бръмченето на машината, но когато Йошико почна да си постила в съседство със стаята, където спяха тя и Соичи, сметна това за нетърпимо. Имаше чувството, че чужди очи надзъртат в щатстливия свят, който съпрузите споделяха през нощта, и скоро стана крайно въздържана със своя мъж.

Йошико от своя страна се отнасяше към нея като към по-голяма сестра, дошла по-късно в семейството, и известно време опитва да се държи приятелски. Скоро обаче стана ясно, че двете имат малко общо помежду си. Канако, благодарение на майчиното си възпитание, имаше силно развит усет за практичното, докато Йошико се интересуваше само от филми и ревюта. Младото момиче беше голяма поклонничка на Чоджиро, киноартиста. Наскоро преди това Чоджиро се бе появил в близката зала „Кинши“. Йошико си пробила път през тълпата момичета и млади жени, които се били стекли да го видят. Когато забелязала, че артистът се готви да се качи в колата си, изскочила пред тълпата и се опитала да го доближи, застанал там с официалното си кимоно с качулка. С безумен поглед в очите тя го хванала за ръката и изпискала прозвището му „Чосан“. Сред тълпата настъпило раздвижване и всички шумно аплодирали тази проява. Дори Чоджиро, свикнал да среща екзалтирани поклоннички, се смутил от това и погледнал момичето с дълбока почуда.

Когато Канако научи за това, изпита странно чувство. Тя знаеше, че такова лекомислено държане се среща доста често сред по-младото поколение, и все пак и изглеждаше чудно, че тя живееше в една и съща къща с тъй невъздържано момиче. Всеки път, когато погледнеше капризните черти на Йошико, наследени очевидно от майка й, Канако изпитваше интерес и в същото време дълбоко съчувствие към нея.

За да се покаже приятелски настроена, Йошико рече, че ще ушие на Канако лека дреха, за да я носи през ранна пролет. Оттогава насетне тя почна да натрапва на Канако почти същите платове и модели, които самата тя харесваше. Беше още по-досадно това, че Канако нямаше ни най-малко намерение да носи такава дреха. Тя на драго сърце би прибавила още едно кимоно към гардероба си, но облеклото в западен стил й беше чуждо.

Главните занятия на Канако бяха пране и шев. Обикновено работеше през по-голямата част от деня в стаята си на горния етаж, без да размени дума с някого. Готвенето беше грижа на майката и дъщерята. На Канако й се искаше от време на време да приготви за обед или вечеря няколко ястия и сладко да си похапне със съпруга си. Но този дом строго се придържаше към правилото да се готви само едно ястие от ориз всеки ден. Ако готвеха картофи, ядяха само картофи през целия ден; ако беше треска̀, приготвяха се само резенчета треска̀. Никога не се полагаше поне малко усилие да се съчетаят няколко ястия и Канако не можеше да не се чувствува потисната, когато сядаше с останалите от семейството да яде еднообразната им храна. И сякаш за да стане изпитанието по-голямо за нея, в това семейство никога не се ядеше туршия. Каквото и да бе липсвало на Канако в досегашния й живот, тя беше разполагала винаги с изобилие от туршия и оризът без туршия и се струваше съвсем безвкусен. Домът на родителите й бе съвсем наблизо и тя започна да се отбива там на връщане от фризьорския салон или банята. Вмъкваше се през задната врата и си изпросваше малко туршия, която после смесваше в една паница с ориз и чай и лакомо я изгълтваше. И все пак съзнанието, че сега е член на друго семейство, я караше да изпитва срам заради тези посещения и това отнемаше почти цялото й удоволствие.

Мъжът й харесваше нейната коса най-много, когато тя я гласеше по типа на едновремешните матрони. Отпърво си създаваше доста главоболия с тази прическа и привързваше кока с червена панделка. И все пак тя се проникна постепенно от сивата атмосфера на този дом. Настроението, което я обнадеждваше през първите месеци на брачния й живот, изчезна и тя вече не полагаше никакви усилия за прическата си. Защо да разкрасява косата си, когато всичко останало беше тъй непривлекателно?

Точно по това време Соичи се прибра късно една нощ съвсем пиян. Преди това вечерта Канако бе седнала долу при по-малката дъщеря и слушаше плочи. После затопли сакето за свекъра си да го пие, когато се върне от банята. Уасао се прибра и каза, че щял да чака сина си да пият двамата саке, както всяка вечер. Времето минаваше, но младият мъж още не се връщаше. Уасато си спомни за нощните излизания на сина си в миналото и този път сакето не го развесели. Той замърмори някакво плахо извинение за Соичи. Това накара Канако да се чувствува неудобно и тя, като се възползува от първата възможност, го остави и се прибра горе.

Мина десет часът, после единадесет, а още нямаше и следа от Соичи. Канако стана нетърпелива. Тя извади някакви стари снимки от едно чекмедже и почна да ги разглежда. После се зарови в някакви стари списания и книги с разкази, потънали в прах в един шкаф. В този миг усети силна миризма на саке. Соичи се беше върнал. Без да каже дума, той се тръшна на пода като непослушно дете и потъна в пиянски сън. Такова поведение Канако виждаше за пръв път и тя почувствува, че в миг е опознала истинската природа на мъжа.

Известно време след тази случка младото семейство се премести в малка къща под наем, недалеч от дома на родителите. Уасао, който би се противопоставил енергично на такава промяна, не беше в състояние да го стори. Защото една вечер, когато Канако му наливаше саке, той й направи такова предложение, че напълно я разяри. Жена му беше отишла тази вечер до близкото кино. Бе взела със себе си по-малката дъщеря, а Йошико остана в къщи. Душевното състояние на по-голямото момиче непрекъснато се влошаваше и когато дойде време за вишневите цветове, девойката вече бе изпаднала в истинска лудост. След като отмина най-опасният период, стана ясно, че натурата й съвсем се е променила. Момичето, което преди бе страдало от маниакална лудост, сега стана крайно потиснато. От време на време изпадаше в пристъпи на страшна депресия, но повечето време бе сравнително спокойно. Произходът на болестта на Йошико, изглежда, се криеше в натрапчивата й мисъл за любимия Чоджиро. Една нощ тя скочи от леглото с викове, че Чоджиро минавал под прозореца, и се опита да изтича на улицата. А всъщност бе събудена от група работнички, прибиращи се шумно след кино; това по някакъв начин бе възбудило спомена за паметната среща с Чоджиро, когато тя го бе хванала за ръката. Уасао беше съвсем сигурен, че склонността на дъщеря му към лудост е наследена от майката, която го обичаше така много, и се чувствуваше окован от вериги, от които никога не ще се отърве. Той въздъхна тежко и отпи нова глътка саке. До тази година Уасао винаги бе съблюдавал най-строга пестеливост. Не правеше обаче никога възражения, когато жена му се облечеше и излезеше по покупки. Тя се чувствуваше винаги ужасно самотна, когато той отидеше на работа, и понякога не изтрайваше да остане в къщи. Жена му истински го обожаваше. Дори пред децата тя се сгушваше любовно в сериозния си съпруг и му причиняваше най-голямо смущение. Фактът, че беше две-три години по-възрастна от Уасао, разпалваше чувствата й още повече.

— Ти знаеш, дъще — каза той на Канако, — аз наистина обичам старата. Докато тя е жива, с нищо няма да й създам излишни грижи. Но когато умре, ще си намеря някоя по-добра. В края на краищата каква полза да се потя и да трупам пари, щом от това не мога да изпитам никакво удоволствие? Както става сега, връщам се от работа право в къщи всеки ден. Не стъпвам в чайна, никога не ходя на конни състезания, нито пък имам друго някакво удоволствие. Изпия само бутилка-две саке, позавърти ми се главата, изгасям лампите и си лягам. Понякога това страшно ми досажда, казвам ти. А има толкова начини един мъж да се забавлява на този свят, ако си има малко пари. Защо да не желая и аз да върша онези неща, които обича Соичи? Повечето мъже на моята възраст, когато си осигурят прилично положение като мен, намират една-две любовници. Не си мисли от това, че чакам старата да умре. Но понякога не мога да се отърва от чувството, че ще бъде добре тя да свърши по-скоро. Не просто защото искам да съм свободен. Помисли си само какво ще стане, ако аз умра пръв! Ще бъде ужасно за бедната ми жена, а останалите от семейството ми също ще изпаднат в доста лошо положение.

Уасао бъбреше превзето. Той пресуши чашата си и я подаде на Канако.

— Хайде, налей си малко саке — рече той.

Канако смяташе за достатъчно досадно дори само да му налива сакето; да я карат да пие, беше двойно по-неприятно.

— Аз ли? — изсмя сетя. — Невъзможно!

— Срам те е да пиеш, така ли, дъще? Опитай, приятно е.

Той долепи чашата до устните й, но когато тя отново отказа, престана да настоява и продължи нестройния си монолог.

— Моето момче е ужасен глупак — рече той, — но аз пак го обичам много, ти знаеш. Разбира се, децата ми за мен са еднакви и няма истинска причина да обичам някое повече от другите. Но Соичи е жив образ на покойната ми жена. И мисля, че затова се безпокоя за него най-много. Ако можеше да имаш дете от него, дъще, щях спокойно да предам парите си в други ръце. Бедата е… да, мисля, че това нещо трябваше да ти се каже, преди да се омъжиш, но на времето бе ужасно трудно да се спомене. Сега вече като съпруга ще разбереш съвсем лесно и ще се убедиш, че то не е чак толкова страшно. Истината е, че Соичи водеше много бурен живот, преди да постъпи в армията, и в резултат на това сега не може да има деца. Не е толкова страшно, нали? И все пак ми е мъчно, че родословието ми ще свърши, когато Соичи умре. Сега, моля те, недей да мислиш, че използувам всичко това за извинение. Противно ще ми е, ако си мислиш така. Но да речем, че родиш за Соичи дете. Разбираш какво искам да кажа, нали, дъще?

Канако бе слушала внимателно това, което имаше да й съобщи свекърът, но изведнъж изражението й се промени. Тя скочи на крака и избяга горе, без да обърне ни най-малко внимание на извиненията му. След малко той я чу тихичко да излиза навън. Не се опита дори да я задържи.

Така плановете на Уасао за сговорно семейство, в което всичките пари да остават заедно, изведнъж рухнаха. Младата двойка нае отделна къща и семейството се разцепи.

Канако бе щастлива от промяната. Мислеше си, че най-сетне тя и съпругът й ще заживеят самостоятелно. Спомни си трикотажната фабрика, за която не бе мислила отдавна. Когато работеше там, даваше част от припечелените пари на майка си и това бе голяма помощ за семейните разходи. Защо сега да не помага на мъжа си, като си осигури малко работа? Веднага щом се настаниха в новата къща, тя отиде при собственичката на фабриката и поговори с нея по този въпрос. Споразумяха се тя да си работи в къщи, като поправя чорапи, излезли от машината със заплетени нишки, скъсани и с други дефекти.

Канако начаса се залови за работа и за нейно задоволство установи, че изкарва достатъчно, за да изплаща наема и да купува ориз за храна. Докато Соичи й даваше непокътнат плика с месечната си заплата, щяха да имат достатъчно, за да ходят по два-три пъти в месеца на кино, да се нахранят в ресторанта при един от универсалните магазини, когато са на покупки, и дори да внесат нещичко в пощенския си спестовен влог.

— Няма да ви преча да живеете отделно, щом сте решили — им каза на сбогуване Уасао, — но отсега нататък ще трябва сами да се справяте с паричните си нужди. Разбира се, ако се разболеете или нещо такова, ще се помъча да ви помогна, но по-добре не разчитайте много на мен.

Канако реши да не му иска пари, каквото и да се случи, и в съответствие с това изгради плановете за новия си семеен бюджет. Всичко би било наред, ако Соичи и даваше цялата си заплата, както се бяха разбрали. Но той постъпи така само първия месец. Към края на втория месец Соичи пое работата на друг във фабриката и Канако щастливо очакваше допълнителните пари, които той ще донесе. Когато дойде денят на заплатата обаче, Канако установи, че всичките й планове са били напразни. Възползувал се от факта, че баща му вече не го контролира, Соичи се бе върнал пак към стария си навик да играе комар и бе успял да загуби повече от половината си месечна заплата. Дойде си в къщи пиян и без дума да продума, хвърли плика с парите на пода. Канако го взе и изпразни съдържанието му.

— Това ли е всичко? — запита тя, стиснала в ръка двете единствени банкноти.

Соичи не отговори. Той само стоеше и приглаждаше разрошената си коса.

Когато се преместиха в новата квартира, Соичи извади сандъчето си с инструменти и се зае да поставя лавици, да натъкмява радиото, което бе донесъл от бащината си къща, и други такива неща. От време на време водеше жена си на някой празник на светилище и си купуваха по нещо от някоя сергия — малко декоративно дърво или клетка с пеещи насекоми. Или пък друг път заключваше къщата и завеждаше Канако на кино. Веднъж отидоха да видят някакъв западен дансинг в увеселителния павилион на парка Сумида и толкова ги плени веселото преживяване, че се върнаха в къщи чак призори.

На всичко това настъпи край сега, когато Соичи пак се бе събрал със старите си другари комарджии. През обедната почивка те сядаха да играят, притулени зад купчина сандъци, в един от складовете на фабриката. Вечер отиваха в някоя къща и играеха до късно през нощта, а понякога и до зори. Повечето от тях бяха подчинени на Уасао. Формално майсторът не биваше да позволява работниците му да играят комар, но всъщност той почти винаги си затваряше очите за това, което ставаше. Беше придобил навика да авансира пари под лихва на онези, които не можеха да си платят дълга от играта, и това го принуждаваше да плаща загубите на Соичи от собствения си джоб, когато синът му изостанеше много с уреждането на дълговете си. Уасао тайно кипеше заради глупостта и неумението на сина, който въпреки пълната липса на опит се залавяше да играе с изпечени комарджии. Но нищо не можеше да направи. Всъщност той самият съвсем не беше невежа в тази игра и не би имал нищо против комарджийството на Соичи, стига младият човек да беше в състояние да спечелва по малко пари от време на време — колкото, да кажем, да си плати за някое и друго посещение в публичен дом. Но дори в онези редки случаи, когато Соичи успяваше да спечели, приятелите му по комар, убедени, че баща му е спестил добри пари с течение на годините, бяха достатъчно хитри да не го пускат да си върви, докато печели. Веднъж Соичи не се върна в къщи цели два дена. Канако го очаква до късно през нощта, поправяйки чорапите, излезли от фабриката с дефекти. Сега всичките им семейни разходи трябваше да се покриват от нейните средства. Новогодишните празници щяха да настъпят само след няколко дена, но тя нямаше достатъчно пари даже да си купи нова яка на кимоното. Соичи бе започнал да трупа дългове. Бе заемал пари, откъдето завърне, трийсет йени от един човек, петдесет от друг, докато дълговете му заедно с лихвата достигнаха около четиристотин йени. Независимо от всичко той трябваше да плати тази сума преди края на годината. И си блъскаше главата как да измъкне парите от баща си. Бедата беше, че Уасао нарочно бе поверил на жена си правото да разрешава такива въпроси. Соичи намираше за крайно трудно да се обърне към мащеха си за това. Въпреки доброто й сърце тя имаше много остър език и всяка молба за пари щеше да бъде посрещната с викове като „Ти, глупав тъпако!“ или „Ти, негодна измет!“ А на Соичи никак не му се нравеше подобна перспектива.

Както седеше и шиеше чорапите, Канако си спомни какво й бе доверил мъжът й преди няколко дена. „Ако не изплатя тези пари — беше рекъл той, — няма за какво повече да живея.“ Беше доста малодушен, в това нямаше съмнение, но Канако не можеше да не се безпокои да не би в момент на отчаяние той да посегне на живота си. Навярно сега той лежи на някоя железопътна линия и чака влака да го прегази. След един пристъп на апандисит той съвсем му отпусна края. „Зная си аз, няма да живея дълго — изтърси веднъж, — затова трябва да използувам малкото време, което ми остава, и да правя, каквото си искам.“

Канако не можа да заспи спокойно през цялата нощ, все се вслушваше дали няма да отекнат стъпките на мъжа й на вратата. Най-сетне зората настъпи и тя чу хлопането на капаците, отваряни в съседните къщи, и как хората излизат да изпразнят кофите си. В съседство имаше голям двор, където една строителна компания складираше камъни и скални отломки, а зад него малка къща, където живееха един човек, който поправяше чадъри, и трудолюбив амбулантен търговец на стари железа, кореец, женен за японка. Точно от другата страна на стената имаше един вдовец с две деца. Доскоро този човек беше полицай от уличното движение, спечелил си добро име. Сега бе прикован на легло от туберкулоза и трябваше да напусне работа.

Канако бе забелязала, че кореецът амбулантен търговец всяка вечер облича спретнато памучно кимоно веднага щом се върне от работа, после отвежда децата си на баня. Семейството изглеждаше щастливо. „Хората говорят какви ли не некрасиви неща за корейците — помисли си Канако, — но те могат да бъдат по-добри от мъжете японци.“ Жената на този търговец често разговаряше с Канако в задния двор и Канако започна да се пита дали бракът на тази жена с чужденец не е по-щастлив от нейния.

Тя започна да наблюдава и другите съседи. Туберкулозният полицай бе посещаван редовно от лекаря в болницата, ходеха да го видят и разни членове на кварталния комитет. Тя научи, че едно от децата му умряло от туберкулоза тази зима и че бащата се заразил от него. Другите две деца несъмнено бяха обречени също да прихванат болестта в недалечно бъдеще.

В съседната къща живееше една около петдесетгодишна жена. След като бе работила цели двадесет години като приходяща чистачка в една петролна компания, тя получила парична помощ поради уволнение в размер на хиляда йени. Този късмет я накарал съвсем да се отпусне и през следващата година тя похарчила цялата сума по магазини и театри. Сега преживяваше криво-ляво, като извършваше всякаква работа и използуваше скромните надници на петнадесетгодишната си заварена дъщеря.

Канако беше свикнала да вижда всички тези хора от сутрин до късна вечер, но едва сега започна да мисли за тях. Те й се струваха ярка илюстрация на това как съдбата си играе с хората. Животът, както Канако си мислеше, беше наистина много тъжно нещо.

Призори Канако успя да си подремне малко. Когато се събуди, Соичи още не се беше върнал. Хрумна й, че той може да е отишъл в чайната на сестра й и като помоли една съседка да наглежда къщата, тръгна за Шитая. Но мъжът й не беше там.

— Дотегнаха ми вече тези истории с него — каза тя на сестра си. — Искам да го напусна и да работя тук при теб.

Сестра й се изсмя.

— Странно — рече тя. — Ти беше тази, която все говореше за женитба. Но виж какво, Канако, безспорно най-разумното е да отидеш да поговориш с неговите родители.

— Не искам да виждам тези хора.

— Добре, тогава да се обадя по телефона на Уасао във фабриката. Той несъмнено трябва да научи за дълговете на сина си.

В резултат на телефонното обаждане Уасао дойде направо от фабриката с работното си облекло. Беше вечер, когато той достигна до чайната в Шитая. Като научи за дълговете, начаса се сети кой е дал на сина му парите.

— Хм, трябваше да задържа Соичи да живее при мен — рече той. — Щях да го възпра от тази глупост. Не казвам, че няма да направя нищо за него, но не виждам как мога да скрия това от старата. Тя ще вдигне страшна патардия, когато работата опре до плащането на тези дългове. Изглежда, си мислите, че много лесно се оправям с жената — щом като съм й поверил да държи парите. Така обаче съм си осигурил мир и щастие в къщи. Е, ще гледам да наредя нещо. И все пак ужасно е заради глупавия ми син да си дам паричките, които съм спестявал с пот толкова години. — Той седеше, потънал в мисли, и не се докосна до уискито и порцията сирене, оставени пред него.

С помощта на брата на първата си жена Уасао започна да разпитва издалеко, за да разбере къде се намира синът му. Навярно Канако имаше известно основание да бъде загрижена. Бе съвсем възможно Соичи да е скочил под някой минаващ влак или да се е хвърлил в кратера на остров Ошима[2]. Колкото и трагично да изглежда това, каза си Уасао, то не може да се смята за абсолютно нещастие: поне щеше да го избави от грижите по непрокопсания му син.

На следния ден също нямаше вест, но вечерта на двадесет и осми, точно в началото на новогодишните празници, родителите на Канако известиха, че Соичи се е завърнал. Значи, след тридневното отсъствие момчето му е живо и здраво. Уасао искаше да го види веднага и взе със себе си парите, които тайно бе оставил настрана.

Соичи вечеряше, когато баща му дойде. Очевидно той бе участвувал в продължителна игра на комар. Беше небръснат, бузите му бледи и изпити, но хлътналите му очи живо блестяха.

— Ти си невредим, синко — рече Уасао. — Това е най-важното за мен. Не зная какво щях да правя, ако нещо ти се беше случило. Какво са четиристотин-петстотин йени, щом ти си здрав и читав.

Сълзите потекоха по лицето му, когато взе ръцете на сина си в своите.

 

 

Един ден през следващото лято Канако се появи сама на задния вход на чайната на сестра си. След кризата през декември тя бе ходила там само два пъти — веднъж да посети сестра си за Нова година, а втория път заради сезона на вишневите цветове. И двата пъти съпругът й я придружаваше. Сестрата бе решила, че брачният живот на Канако се е подобрил. Като се има пред вид характерът на Соичи, това донякъде я изненада, но в същото време се бе почувствувала много по-спокойна.

Сега един поглед към посърналото лице на Канако й даде да разбере, че оптимизмът й е бил неоправдан. Тя остави настрана киносписанието и изключи електрическия вентилатор, който разхлаждаше пълничкото й тяло.

— Какво е станало? — попита тя.

— Нищо… всъщност нищо — отговори Канако и погледна неловко встрани. Скоро се разбра, че тя отново идва да говори със сестра си, че иска да се раздели със Соичи. Желанието на Канако за раздяла обаче беше доста слабо и веднага щом се изправи пред прямата си, делова сестра, почувствува как решителността й се стопява.

След декемврийската криза Соичи си беше дал вид, че вече се въздържа. Пак не носеше в къщи цялата си заплата, но Канако реши, че тя също може да опита да промени отношението си и избягваше да говори за пари. Соичи не закъсня да се възползува от това.

Един ден той заяви, че го награждават със знак за отличие осма степен и военен медал заедно с малка пенсия за службата му зад граница. Радваше се като дете, получило от родителите си сабя-играчка.

— Случайно видях съобщението в един брой на „Държавен вестник“ в млечния бар — каза той на Канако.

Канако много се зарадва.

— Това е чудесно! — възкликна тя. — Наистина чудесно. Няма да забравиш да ми купиш малък подарък, нали?

— Хм — измънка двусмислено Соичи. — Не очаквам да ми останат кой знае колко пари. А, знаеш ли, обещах да почерпя всичките си приятели.

— Какво? Толкова си избързал?

— Да. Но ще почакам, докато ми дадат ордена.

След няколко дена Соичи получи официално съобщение. Отиде в отдел „Военни въпроси“ на военното министерство и там получи кутийка с ордена на бялата полония и военния медал. На връщане към къщи той ги показваше поред на познатите си.

Два дена след това покани седмина свои приятели на вечеря. Поръча храната в един ресторант наблизо, купи и голямо количество саке. След като се наляха с доста алкохол, пуснаха радиото и слушаха естрадна музика. Един от компанията, който въпреки грубата си външност и дрезгавия си глас си въобразяваше, че има артистичен талант, получи вдъхновение и изпълни свой рецитал. После неколцина от гостите пяха народни песни. След това някой шумно изрази съжалението си, че липсва акомпанимент на шамисен.

— Хайде да отидем някъде да се повеселим. Какво ще кажеш, Соичи? — предложи един от приятелите.

— Добра идея — подкрепи го друг гост. — Да наемем момичета да ни свирят.

— Не, по-добре да останем тук — възпротиви се трети. — Орденът на бялата полония ще почне да плаче, ако му устроим такова тържество.

Междувременно сакето се лееше волно и скоро всичкото се свърши. Канако се питаше дали да излезе и да купи още, когато забеляза, че едно семейство от гостите е станало и се готви да си върви. Уасао се изправи на крака, напъха кесията в джоба си надълбоко и побърза да си отиде. Тогава Соичи дойде при жена си.

— Пари — прошепна й той на ухото. — За бога, дай ми малко пари!

Канако отиде до чекмеджето си и извади оттам тридесет и трите йени, които смяташе да внесе в пощенския им влог. Чак когато подаде парите на мъжа си, тя съзна, че ги хвърля на вятъра, без да се замисли, и по-късно се проклинаше, задето бе постъпила толкова овчедушно.

Сега, седнала в стаята на сестра си с паничка шербет пред себе си, Канако усети как горещи сълзи нахлуват в очите й.

— Той, разбира се, не се прибра през онази нощ — рече тя. — Три йени и няколко дребни монети, само това ми остави. А преди няколко дена ми каза, че следващата половинка от отпуската си искал да прекара на морския бряг. Цяло лято не съм излизала нито веднъж и бях сигурна, че ще ми предложи да отидем заедно. Но не, оказа се, че се е уговорил да върви в Еношима с някакъв негов приятел, затова не можел да ме вземе. Това вече наистина не се търпи. Сега трябва дори на кино да ходя сама. И онези тридесет йени — никога не съм очаквала, че ще отиде да ги похарчи всичките.

Канако притисна носна кърпа до очите си.

— За това и ти донякъде си виновна — рече троснато сестра й. — Трябва да вършиш нещата по-решително.

Както обикновено те се обадиха по телефона във фабриката и вечерта Уасао пристигна в чайната. Придружаваше го брат му, точно копие на Соичи. Беше много горещо, но Уасао не се докосна до изстуденото кафе, оставено пред него. Седеше, бършеше чело и се оплакваше от паразитния живот на децата си.

— Няма да се опитвам да те възпра, ако искаш да се разделиш с него — рече той, след като му разказаха за последните прояви на Соичи. — Но все пак, дъще моя, и ти си постъпила много глупаво, щом си му дала толкова пари. Зная какво прави жената в подобни случаи. Тя дава парите, преди да е разбрала какво върши. Но точно затова искам да те посъветвам нещо. Трябва да бъдеш малко по-твърда, Канако. Трябва да се държиш по-строго със Соичи, вместо само да униваш. Причината, дето той постъпва лошо, не е, щото не те харесва, а понеже си твърде мека с него. Бих те посъветвал да му дадеш още една възможност да се поправи. Самият аз обаче съм скъсал с него и всъщност нямам право да те моля за това.

Чичото, който дотогава не се беше обадил, изрази мнението си:

— Твърдо вярвам, че трябва да се върнеш при мъжа си — рече той.

При тези думи сестрата на Канако възприе по-твърда позиция.

— Да, Канако — каза тя, — ти наистина не бива да продължаваш по този начин. Всеки път нещо не е в ред и ти започваш да се чувствуваш нещастна, започваш да говориш тези своеволни думи за раздяла. В края на краищата бракът е съвсем различно нещо от онова, което ни представят филмите и романите.

— Да, зная, че е така — отвърна Канако. — Но не мога да повярвам, че прилича и на нашия брак. Мъжът ми никога не е показал, че с нещо ме цени. Нито веднъж. А сега предполагам, че си е намерил и друга. Каква глупачка съм била!

— Но наистина, Канако, трябва да се вслушаш в това, което всички ти казват. По-късно винаги ще имаш възможност да скъсаш с този брак, ако той се окаже напълно безсмислен.

Накрая Канако отстъпи пред настойчивостта на чичото и реши да опита още веднъж.

 

 

Няколко дена по-късно в чайната се получи голяма снимка на Канако и мъжа й. На нея Соичи беше в униформа; Орденът на бялата полония и военният медал бяха грижливо закачени на гърдите му. Канако си бе направила косата по старовремския стил и носеше копринено кимоно на шарки. Зад двамата се виждаше едно светилище Шинто, което закриля душите на падналите във войната.

Бележки

[1] Всички стаи в японски стил се измерват с броя на сламените рогозки (татами), които могат да се поместят на пода. Една рогозка има размери 90/180 см. — Б.пр.

[2] Кратерът на планината Михара, вулкан на остров Ошима (на около 90 км югозападно от Токио), е обичайно място за самоубийства. — Б.пр.

Край