Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Weekend, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невяна Николова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сборник. Разкази от Британските острови, 1986
Първо издание
Превод от английски
Съставител: Жени Божилова
Рецензент: Марта Симидчиева
Редактори: Марта Симидчиева, Николай Б. Попов
Художник: Димитър Ташев
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Стефка Добрева
Излязла от печат февруари 1986 г.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
История
- — Добавяне
В седем и половина са готови за тръгване. Марта е подредила багажа в колата, облякла е децата с подходящи дрехи и ги е настанила на задната седалка, затрупана с образователни игри и кутии с бисквити. Когато всичко в колата е готово, Мартин изгася телевизора, слиза по стълбата, заключва къщата — и предната, и задната врата — и сяда на кормилото.
Уикенд! Само два часа път до вилата в петък вечер; три часа обратно в неделя. А междувременно — радостта от зеленината и гостите. Те са щастливци, истински щастливци!
В петък Марта се прибира в шест и дванайсет с автобуса и приготвя чай със сандвичи за семейството; после маха спалното бельо от леглата и слага чаршафите и калъфите в пералнята за понеделник; взима завивките и постилките от шкафа, книгите и игрите, храната за уикенда — набавяна постепенно през седмицата, за да не е толкова тежка за носене, — папката с работата си от службата, чертожния комплект на Мартин (тя е икономист в рекламна агенция, а той дизайнер на свободна практика) и още — четки за коса, джинси, тениски за преобличане, антибиотика на Джолиън (нали все го боли гърлото), магнетофона на Джени, касетофона на Джаспър и тъй нататък — ах, това „тъй нататък“! — и нарежда всичко — сръчно и бързо — в багажника. През седмицата не могат да оставят почти нищо във вилата. („Все едно направо да поканим крадците вътре“ — Мартин.) После Марта се втурва из къщата — чисти, бърше прах, оправя това-онова, намира котката у едните съседи и я оставя у другите, докато мъжът й и децата пият чая си; и обикновено — с гордост — е свършила всичко, когато те стават сити от масата. Мартин има време само да хване новините по втора програма на Би Би Си, докато Марта прибира масата, а децата се боричкат за по-хубаво място в колата.
— Марта — каза тази вечер Мартин, — трябва да държиш мисис Ходър по-изкъсо. Тя се възползува от добрината ти.
Мисис Ходър идва два пъти седмично да чисти. Тя е на повече от седемдесет. Взима по две лири на час. Марта и плаща от собствената си заплата; ами да, воденето на домакинството е задължение на Марта. Щом Марта е решила да работи — Мартин се съгласяваше, че тя има пълно право на това, макар че не беше много добре за децата, но в края на краищата моралната отговорност беше нейна, — значи трябва да плаща на заместницата си в домакинството. Необорима истина, която звучи високо, ясно и често както от устата на Мартин, така и в сърцето на Марта.
— Мисля, че си прав — отговори Марта.
Не искаше да спори. Мартин беше работил усилено през дългата седмица, а сега трябваше да кара. Марта нямаше книжка. От няколко месеца й я бяха отнели, защото бе карала в нетрезво състояние. Всички бяха на мнение, че наказанието е несправедливо. Марта рядко прекаляваше с алкохола — просто беше твърде заета да приготвя напитките на други хора и да мие чашите им, за да се сети и за себе си. Но на рождения ден Мартин я бе завел на вечеря, както правеше винаги, а изтощението, примесено с възбудата, я направи непредпазлива и ето на, докато разбере какво става, се озова в съда — глоба за ударената улична лампа, нов капак за колата и отнемане на книжката.
Затова сега Мартин трябва да кара колата й до вилата, а той е винаги уморен в петък, в неделя пък му е горещо и му се спи, тъй че тя смята всяко подрънкване, почукване и заяждане на мотора едва ли не за своя вина.
Мартин има малка спортна кола за Лондон и работата си; тя може да изхвръква и да се връща в колоната тъй леко, а колата на Марта е стара лимузина с достатъчно място за децата, кошниците за пикник, завивките, храната, игрите, растенията, напитките, портативния телевизор и всички останали неща, необходими на хората от средното съсловие за един уикенд сред природата. Колата се влачи, вместо да фучи по пътя, и Мартин се ядосва. Той рядко подхвърля остри реплики, но Марта, подобно на всички съпруги, отгатва настроението му по-скоро по онова, което той премълчава, отколкото по онова, което казва, а също и по наклонената му глава и по това, че засмените му весели очи стават още по-засмени и още по-весели, и разбира се — по думите, с които се обръща към колата й.
— Хайде, стара таратайке! Толкова ли са ти силите? Много си стара, ето какво ти е. Престани да се оплакваш. Все се оплакваш. Това е само хълм. Много си широка в ханша. Няма да се провреш оттам.
Марта се тревожи за възрастта си, за своята склонност да се оплаква и за ширината на ханша си. Смята че забележките се отнасят за нея. Дали има право? Децата не забелязват нищо, просто им е забавно, че татко се смее весело и говори такива остроумни неща за колата на мама. Мама, която са наказали за това, че е шофирала пияна. Мама, с нейната меланхолия, пуснала корени някъде дълбоко под забързаното, заето, всекидневно „аз“. Заето, ах, толкова заето!
Мартин само би се изсмял, ако тя каже нещо за начина, по който той говори на колата й, и би я предупредил да се пази от параноя.
— Не ставай като майка си, скъпа.
Към края на живота си майката на Марта мислеше, че хората заговорничат срещу нея. Майката на Марта бе водила уединен, изпълнен с подозрения живот и бе направила детството на дъщеря си студено и самотно. Сега обаче, за разлика от тогава, животът на Марта е чудесен — хора, деца, къщи, разговори, ядене, напитки, театри и дори, представете си, кариера. Мартин, който я закриля от враждебния свят — обичаният от всички, непринуден, остроумен Мартин, който вика с пръст останалия свят да се приближи и наслади на думите му.
Да, тя е благодарна — малката сериозна Марта, с нейната стеснителност и умение да изкарва скучните изпити. Как само бе разцъфнал животът й! И при това три деца — Джаспър, Джени и Джолиън, — всички с широкото чело и открития поглед на Мартин, с увереността, която бе плод на нейните грижи и любов, на усилията, които бе полагала за тях още от утрото на техния живот.
Мартин шофира. Марта, без да иска, задрямва.
Подходяща храна, подходящи думи, подходяща пиеса. Доктори за сливиците, зъболекари за кътниците. Конфискувай пистолетите; цензурирай телевизионната програма; поощрявай творчеството. Постоянни запаси от боички и хартия; книги по рафтовете; родителски срещи. Учители по музика. Уроци по танци. Забави. Съученици на чай. Училищни пиеси. Излети. Младежки оркестър.
Марта се стряска от дрямката си. Светофар. Мартин не обича Марта да спи, докато той кара.
Дрехи. Ах, дрехи! Не бива да носиш това, трябва да облечеш онова. Магазини за облекло. Камари от дрехи по ъглите — опрани добре, в очакване да бъдат изгладени, в очакване да бъдат прибрани.
Прибери дрехите от пода в кошовете за пране. Мартин не обича да е разхвърляно.
Творческият порив се ражда от реда, не от хаоса. Пет години у дома, докато пораснат децата; после отново на работа, където трябва да започнеш всичко отначало. Какво, да не би да мислиш, че това време е хвърлено на вятъра? Щом имаш деца, майко, това е твоята награда. Не я чакай от външния свят.
Взе ли достатъчно храна? Винаги е трудно да прецениш.
Храна. Боже мой, храна! Пазарувай през обедната почивка. Мъкни всичко вкъщи. Готви ядене в сряда вечер, за да го сложиш после в дълбокозамразяващия хладилник, докато Мартин е на курс за поддържане на коли и не може да види, че се суетиш нагоре-надолу. Мартин обича да си почиваш вечер. Плодове, месо, зеленчуци, брашно за домашно приготвен хляб. Разбира се, готовият хляб е пълен с разни боклуци. Замразената храна, дори когато си я сготвил собственоръчно, губи вкуса си. Мартин често отбелязва това. Подправки. Всеки обича лют индийски сос. Но разходите!
Отляво — лондонското летище. Вижте, деца, вижте! Конкорд? Не, глупачке, това не е конкорд.
Ах, да бъдеш това, което хората искат от тебе: децата, съпругът, работодателят, приятелите! Осъществимо е, да, осъществимо е, супержена.
Напитки. Домашно приготвено вино. Защо не? В Лондон бъз колкото искаш; и поне знаеш какво има във виното. Сложи го в шкафове нависоко; има достатъчно място; качвай се и слизай по подвижната стълба. Внимателно! Да не се подхлъзнеш. Да не счупиш нещо.
В живота не съществуват злополуки. Злополуките, както казва Фройд, са просто грешки, търсени грешки — дължат се на лошо настроение.
Мартин не може да понася лошото настроение. Мартин харесва стройните жени. Пазѝ диета! Мартин доста харесва секретарката си. Пазѝ диета! Мартин харесва стройни крака и голям бюст. Как да ги постигнеш и двете? Невъзможно. Но опитай, о, опитай да бъдеш такава, каквато трябва, а не такава, каквато си — отвътре и отвън.
Мартин донася цветя и бонбони; грабва Марта и я отвежда далеч от къщи в празнични дни. Прекрасно! Най-добрият съпруг на света! Погледни засмените, весели, нежни очи — ще го прочетеш в тях. Е, устните са се свили в нещо като гримаса. Няма значение. Гледай очите. Любов. Сигурно е любов. Ти се ожени за него. Ти. Без съмнение ти също заслужаваш вярност и любов, нали?
Солсбъри. Стоунхендж. Вижте, деца, вижте! Мамо, виждали сме Стоунхендж стотици пъти. По-добре заспи отново.
Готвене. Боже мой, готвене! Хората обичат да ходят на вечеря у Мартин и Марта. Направи си предварителен план в обедната почивка. Ако се върнеш в шест и дванайсет, можеш да мариноваш месото, докато биеш белтъците, докато храниш котката, докато слагаш масата, докато чистиш фасула от конци, докато нареждаш сиренето (козе сирене, Мартин обича козе сирене, Марта също се мъчи да го хареса) — ах, легло, сън, покой, тишина!
Секс! Господи, секс! Оргазъм, ако обичате! Мартин го иска. И ти, естествено. Освен това не ти се ще секретарката му да прояви страст, която ти не си успяла да демонстрираш. Нали така? Хайде, по-живо, космичната връзка! Любов. Съпружеска любов.
Секретарка! Може би само долно подозрение, нищо повече. Може би пристъп на параноя, à la мама, мъртва и далечна.
Намерила покой.
Мир на праха й.
Самотна, вкочанена майчице, която не се отказваше от подозренията си докрай.
Почти стигнахме, деца. Почти сме в рая, почти сме на вилата. Вземете си още бисквити.
Истински рози около вратата.
Рози. Кастрѝ, плевѝ, пръскай, торѝ, късай! Пази се от тръните. Една от острите думи на Мартин.
— Марта, как можеш да имаш нещо против розите! За какъв човек съм се оженил? За една антирозова личност?
Зелена трева. О, господи, трева! Тревата трябва да се коси. Спокойна морава, тук-таме по някоя маргаритка, блеснали жълтурчета. Рози и трева, и книги. Книги.
Моля те, Мартин, не можем ли да минем без тези двеста книги, повечето — първи издания от двайсетте години, купени на разпродажбата на книги в „Кристи“ през един от твоите свободни следобеди? Книгите трябва да се почистват от прах.
Мартин, Джаспър, Джени и Джолиън се заливат от смях. Мама казва, че можем да минем без книги; книгите трябва да се почистват от прах!
Рози, зелена трева, книги и спокойствие.
Когато стигнаха до вилата, Марта се стресна, събуди се и леко извика, което накара всички да се разсмеят. Маминият вик при събуждане — така го наричаха.
А сега трябва да разтовари колата, да оправи леглата, да завърти бушоните, да приготви вечерята, докато Мартин пали огън. След това вечеря — свински пържоли в сладко-кисел сос („Свинското месо е толкова безвкусно, ако не е приготвено както трябва“ — Мартин), зелена салата от градината или поне толкова зелена салата, колкото са оставили зайците („Марта, наистина ли ги огради добре с мрежата? Признай си!“ — Мартин), и пържени картофи. Пюрето има прекалено блудкав и тривиален вкус, а готовото пюре на прах е направо невъзможно. Децата изучават нощното небе с помощта на звездната карта. Чудесни деца, твоята награда!
След това прибери масата; сложи тестото за хляба да втасва; Мартин е вече в леглото, изтощен от шофирането и паленето на огъня. („Марта, дървата трябва да бъдат подредени добре. Хайде, накарай децата да свършат тая работа“ — Мартин.) Помети и почисти, оправи антената на телевизора. Заший панталоните на Джаспър — настъпил е подгъва и го е скъсал. („Срамота е да ходи в такъв ужасен вид, Марта. Дори за Джаспър е срамота“ — Мартин.)
Полунощ. Лека нощ. Утре идват гостите за уикенда. Седем на обяд и на вечеря в събота. Седем на закуска в неделя и девет на обяд. („Не се притеснявай, скъпа. Защо винаги есе притесняваш?“ — Мартин.) Господи, забравила си машинката за чесън! Това значи да мачкаш десет минути с гърба на лъжицата и сол. Ами да, кой обича парченца чесън в яденето си? Никой. Във всеки случай не и гостите на Мартин. Така казва Мартин. Сън.
Колин и Кейти. Колин е най-старият приятел на Мартин. Кейти е неговата нова млада съпруга. Джанет, предишната жена на Колин, бе приятелка на Марта. Джанет приличаше на Марта, по-тиха и по-безинтересна от съпруга си. Повлекана и мърморана, си мислеше и казваше Мартин, и разбира се, според мнението на всички — ужасно занемарила себе си. Не че извиняваха Колин, задето я е изоставил, но изкушението беше разбираемо.
Кейти срещу Джанет.
Кейти бе апатична, красива и елегантна. Говореше провлечено. Ръцете й бяха изразителни, стъпалата й — малки и женствени. Нямаше деца.
Джанет стъпваше тежко върху плоските си възголеми ходила. Нещо не беше в ред с тях. Извиваха се леко навън, когато се движеше. Джанет имаше две деца. Честно казано, наистина беше отегчителна. Но Марта я обичаше. Когато Джанет идваше на вилата, винаги измиваше съдовете. Не така, както правят повечето гости — те мият съвестно и после ги оставят да се изцеждат, а Джанет ги избърсваше и прибираше. Освен това Джанет измиваше ваната, слагаше децата да седнат (дори и най-малките) и с нея те мируваха и бяха доволни, така че възрастните — мъжете де — можеха да продължат с разговорите, шегите и любовта си към уикендите сред природата, докато Джанет се взираше в пространството пред себе си, благодарна сякаш за спокойствието и щастлива.
Джанет работеше и в градината. Плевеше ягодите, докато мъжете отиваха на разходка. Големите и ходила се загнездваха здраво в земята и стъпкваха понякога някое растение, но това нямаше значение, о, нямаше значение! Милата Джанет; Джанет, която разбираше всичко.
Но ето че Джанет си отиде и се появи Кейти.
Кейти разговаряше с мъжете, разхождаше се с мъжете и отместваше пепелника малко раздразнено, когато Марта се опитваше да прибере чашите около него.
Съдовете са скучно нещо, сякаш казваха маниерите на Кейти, и домашният уют е скучно нещо и всеки, който се грижи за тия работи, е глупак. Като Марта. Пепелта трябва да си остава там, където е, дори ако е в маслото, и разговорът никога не бива да се прекъсва.
Чук-чук. Кейти и Колин пристигат в един и петнайсет в петък през нощта, тъкмо когато Марта си е легнала. „Нали нямате нищо против? Виновна е лунната светлина. Не можахме да й устоим. Да бяхте видели Стоунхендж! Да не ви обезпокоихме? Ама и вие си лягате с кокошките!“
Марта набързо забърква няколко омлета. С яйцата за събота вечер. („Марта прави чудесен омлет“ — Мартин.) („Мила, направи един от твоите омлети с гъби — и не забравяй да запържиш гъбите отделно, с лимон. Иначе сокът им отива в яйцата и разваля целия вкус.“) Гъбите за съботната вечеря. Но никакви забележки — учтивостта преди всичко.
При появата на Колин и Кейти Мартин напълно се е разсънил. Изважда бутилка уиски. Чаши. Лед. Кана с вода. Сега чакай. А като свършат, заставай отново пред пълния със съдове умивалник. Два часа през нощта.
— Остави съдовете за утре, мила.
— Ще ми отнемат само секунда.
Лъчезарна усмивка, нито следа от самосъжаление. Самосъжалението може да провали уикенда на всички. Марта знае, че за да успееш с приготвянето на закуска за седем души, умивалникът трябва да бъде празен. Трудно ядене е закуската. Особено пък ако трябва да държиш бекона, яйцата и доматите в отделни тигани. („Отделните тигани запазват вкуса на отделните продукти!“ — Мартин.)
Тя се суети наоколо по нощница. Виж, ако това беше Кейти… Но у Марта има нещо толкова делнично. Не че е лошо качество — вдъхва увереност; но все пак тази тясна нощница, широкия ханш, трийсет и осемте години — всичко това е малко смущаващо. Марта го забелязва в погледа на Колин и Кейти. И в погледа на Мартин. На Марта й се иска да не вижда толкова много неща в погледа на другите. Същата беше и майка й. Мила моя мъртва майчице! Оценявах ли те истински?
Това е вторият уикенд, през който Кейти ги посещава с Колин, но този път без Джанет. Колин е фотограф; отначало Кейти бе негова помощничка. Най-напред Колин и Джанет; после Колин, Джанет и Кейти; сега Колин и Кейти!
Кейти плевеше с гумени ръкавици, по погрешка скубеше маргаритки вместо плевели и се заливаше от смях заедно с всички, когато й посочваха грешката, но маргаритките, тъй или иначе, умираха. Вярно е, че с течение на годините Колин бе станал доста богат и доста известен, а за какво му е на един доста богат и известен мъж съпруга като Джанет, когато подръка е Кейти?
През първия уикенд „Колин — Джанет — Кейти“. Кейти бе подала глава от банята. „Хей — бе извикала тя, хванала в ръката си влажна хавлиена кърпа с явно отвращение, — намерих само тая. Дали няма някоя суха?“ Марта се спусна да донесе суха кърпа, като по чудо намери една и я подаде на Кейти, която й прати очарователна усмивка и каза: „Не мога да понасям влажни кърпи“ — сякаш говореше на някоя слугиня, когато в къщата не достига персонал, а след това изразходва цялата вода, така че Марта нямаше с какво да измие чиниите.
Бедата е там, че на вилата човек не може да изсуши нищо. В къщата няма необходимите условия, а Мартин изпитва ужас от въжета за пране, защото загрозявали гледката. Той се трепе по цяла седмица в града, само и само да се наслади на природната гледка през уикенда. И накрая какво, да я разваляме с провесени хавлиени кърпи — само това липсваше! Но след това Марта купи повече кърпи, та дано вече няма недоволни. Както винаги в неделя вечер ще отнесе обратно девет мокри хавлиени кърпи в найлонова торба, за да ги изпере в Лондон.
Тази събота сутрин, веднага след закуска, Кейти отиде до колата (тя и Колин имаха нова „Ламборджини“ — трудно беше да си представиш Кейти в нещо по-скромно) и се върна, размахвайки нова хавлиена кърпа „Ив Сен Лоран“. „Вижте, милички! Тоя път си донесох своя собствена.“
Не бяха донесли нищо друго. Нито плодове, нито месо, нито зеленчуци, нито хляб, да не говорим за кутия бонбони. Предишната вечер енергично се отправиха към леглото, а след това спалнята за гости се затресе и залюля с всичка сила: естествено, кой би помислил за съдове пред такава алтернатива, но как щеше да се отрази това на децата? Нямаше ли да ги обърка? Първо Колин и Джанет, сега Колин и Кейти?
Марта плахо отваря дума за това пред Мартин, който я поглежда с нескрито възмущение.
— Колин ми е приятел. Не го каня, за да ми носи нещо. — И Марта се усеща дребнава. — Освен това разбери, боже мой, че не можеш да опазиш децата от секс завинаги. Не бъди чак толкова целомъдрена.
Така че Марта се усеща и глупава. Дребнава, капризна и глупава.
През седмицата Джанет се беше обадила на Марта. Продали къщата, без да я питат, и я накарали да се премести с децата в един малък апартамент. Кейти се опитвала да убеди Колин да намали издръжката, бе казала Джанет.
— Няма смисъл човек да е материалист — споделя Кейти. — Лично аз не притежавам нищо — нито дом, нито семейство, нито приятели, нито вещи. Вижте ме! Имам само себе си и един куфар дрехи.
Но Кейти изглеждаше напълно доволна от „себе си“, а дрехите бяха потресаващи. Тя си пийна доста и стана забавна. Всички се смяха, дори и Марта. Кейти се бе омъжвала два пъти. Марта недоумяваше как е възможно човек да прехвърли трийсетте, без да се сдобие с нещо — съпруг, деца или собственост, — и да не го е грижа за това.
И все пак Марта добре съзнава силата на тази безпомощност. Ако Колин е всичко, което Кейти притежава на тоя свят, как тогава би могъл да я изостави? И на кого? Къде ще отиде тя? Ах ти, умнице Кейти!
— Чашата ми е мръсна — казва Кейти и Марта се извинява. Скача да я измие, а Мартин повдига многозначително вежди, към Марта, не към Кейти.
— Не би било зле да си слагаш парфюм — с упрек казва Мартин на Марта.
Кейти буквално се облива с парфюм. Но Марта никога няма време да се парфюмира, макар че Мартин й подарява шише след шише. Всяка сутрин Марта скача от леглото, за да се справи с някакво бедствие — мяукаща котка, кашлящо дете, развален будилник, подранил раздавач. Кога да се парфюмира? Но все пак Мартин се дразни. Би трябвало да полага повече старание да му се хареса.
Тялото на Колин излъчва отпуснато блаженство, той изглежда елегантен и по-млад от Мартин, макар че двамата са почти на еднаква възраст.
— Младостта е заразителна — същата нощ казва Мартин в леглото. — Така е, откакто намери Кейти.
„Намирам“ — като някакво съкровище. „Откривам“ — нещо вълнуващо и прекрасно в сивия делничен свят на улегналите брачни двойки.
В събота сутринта Джаспър се убожда на някаква дъска („Марта, защо Джаспър е без обувки? На какво прилича това?“ — Мартин) и Марта го завежда в болницата, за да извадят забилата се в крака му треска. Тя тръгва от вилата в десет и се връща в един — те все още се припичат на слънце и пият, а сред високата трева проблясват празни бутилки. Тревата не е окосена. Не забравяй бутилките! Парчетата стъкло означават още сутрини в болницата. Само не се дразни! Забавлявай се! Като другите. Опитай поне!
Но картофите — необелени, масата — неприбрана, нищо непипнато. Цигарени фасове се търкалят сред остатъците от препечен хляб, бекон и сладко.
— Можехте да обелите поне картофите! — избухва Марта.
Ах, лошо настроение! Върховен грях. Всички я поглеждат с недоумение и неприязън. Мартин също.
— Боже мой — възкликва Кейти, — нима традиционният неделен обяд е предвиден за събота? И картофи? Не съм вкусвала картофи от векове. Това е просто възхитително.
— Иначе децата ще се разочароват — отвръща Марта.
Това беше самата истина. Съботният и неделният обяд светеха като маяци в техния живот, вдъхвайки им увереност. Обядът в събота: риба и пържени картофи. („Сготвени вкъщи са много по-вкусни, отколкото купени“ — Мартин.) Неделя. Както обикновено — месо, картофи, грах, ябълков пай. О, разбира се — и йоркширски пудинг. И вечният проблем — на колко да включи фурната? Месото трябва да се пече на слаба фурна, а пудингът — на силна. Как се постига това? Също като големия бюст и стройните бедра.
— Престани най-сетне да се тревожиш — казва Мартин. — Като стане време, аз ще приготвя вечерята. Треските винаги си излизат сами — нямаше нужда от болница. Остави живота да те поеме, мила. Отпусни се върху вълните му — това е истината.
И Мартин праща на Марта далечна, възвишена усмивка. Ръката му лежи върху тънката мургава ръка на Кейти с многото златни гривни.
— И въобще, ти трепериш прекалено много над децата — казва Мартин. — Това не е добре за тях. Няма ли да пийнеш нещо?
Тъй че Марта притеснено се намества върху стъпалото и си налива чаша сайдер, недоумявайки как, ако закъснеят с обяда, ще успее да разчисти всичко и да извади месото от маринатата за твърде официалната вечеря, предвидена за довечера. Маринованото овнешко трябва да се пече поне четири часа на слаба фурна. Само че фурната на вилата е много малка, човек не може да я използува едновременно с грила, а Мартин обича рибата печена на грил, не пържена. По-малко холестерол.
Но тя не казва нито дума. Подобни подробности от домакинството са много скучни, а Мартин смята дори най-малкото оплакване за сцена. А да правиш сцени, е чиста неблагодарност.
Това е истинският живот. Нима не е така? Изискани приятели с големи леки коли, уикенди сред природата, питиета преди обяд, рози, птичи песни…
— Не прекалявай с алкохола — предупреждава Мартин и разказва на другите историята с отнетата шофьорска книжка.
Децата са гладни — Марта отваря консерва фасул с наденици и ги затопля на печката. („Марта, нима децата трябва да ядат този боклук? Не могат ли да почакат?“ — Мартин.)
Кейти също е гладна — поне така казва, за да оправдае децата. Тя е много мила с децата — с повечето деца. Само дето не обича особено децата на Колин и Джанет. Бе заявила това на Колин и той го беше приел. Сега ги вижда само веднъж в месеца вместо веднъж в седмицата.
— Нека аз да приготвя обяда — казва Кейти на Марта. — Горката, ти си направо затрупана с работа.
И Кейти изважда от хладилника всичката храна, която Марта е приготвила за неделния пикник — камамбер, салата, колбаси, — приготвя чудесна салата от домати само за две минути, отваря бутилка бяло вино („Не е много студено, скъпа. Май трябваше да го сложиш да се охлажда?“) и слага всичко на масата за пет удивително компетентни минути.
— Не ни трябва нищо друго, скъпа — казва Мартин. — Ти си просто смешна с тази риба и картофи в събота! Какво може да бъде по-приятно от това? Или по-просто?
Нищо. Само че лекият обяд за девет човека в неделя е изяден вместо рибата за шест човека в събота, а може ли рибата да стане разтегателна? Не. Кейти си е пийнала доста. Тя лепва целувка върху челото на Марта.
— Милата, смешна Марта — казва Кейти. — Напомня ми за Джанет. Аз наистина харесвам Джанет.
Колин не иска да му напомнят за Джанет и заявява това на Кейти.
— Мили, Джанет е житейски факт — отговаря Кейти. — Ако мислиш за нея повече, може би ще започнеш да й плащаш по-малко.
И тя се прозява, протяга стройното си тяло на бездетка и се усмихва на Колин с предразполагащите си очи на непослушно малко момиченце, а Мартин я гледа с възхищение.
Марта се изправя, оставя ги, взима кутия с боя и започва да боядисва стената на банята в бяло. Бялата лъскава повърхност й харесва. Марта умее да боядисва. Нанася боята равномерно и гладко. Краката й пулсират. Страхува се, че може да има разширени вени.
Навън в градината децата играят федербал. Те са в лошо настроение, но се успокояват, когато вдигат глава и виждат, че майка им отново работи както обикновено, че както винаги прави живота им по-добър и по-приятен — организира, планира, мисли отнапред, предотвратява злополуки, прави приготовления, суетяща се и досадна като кокошка с малките си — част от естествения скучен пейзаж на света.
В събота вечер Кейти си ляга рано; става от стола си, протяга се, прозява се и надниква в кухнята, където Марта мие тенджери. Колин бе прибрал масата, а Кейти бе сгънала салфетките в красиви форми, докато Мартин духаше огъня, за да го разпали както трябва.
— Лека нощ — казва Кейти.
След три минути Кейти се появява отново, размахвайки укорително хавлиената си кърпа „Ив Сен Лоран“, цялата подгизнала.
— О, господи — възкликва Марта, — Джени сигурно си е мила косата.
И Марта е принудена да измъкне Джени от леглото, за да й се скара, макар само за да покаже, че знае как трябва да се постъпва в такива случаи. А това означава, че Джени ще се цупи през целия уикенд, което от своя страна значи, че трябва да й подарят нещо или да я заведат някъде през седмицата, иначе още през следващата седмица ще получи пристъп на астма.
— Суетиш се около децата прекалено много — казва Мартин. — Затова Джени има астма.
Джени е с приятна външност, но не е зашеметяваща. Може би баща й е разочарован от нея? Мартин никога не го е казвал, но Марта се страхува, че си го мисли.
По едно яйце и по един портокал на всяко дете всеки ден. Тогава всичко ще бъде горе-долу наред. И наистина се оказва така. Астмата е в съвсем лека форма. Спокойна, тиха среда, бе казал докторът. Ах, усмихвай се, Марта, усмихвай се! Семейното щастие зависи от теб. 21 X 52 портокала годишно. Всеки един трябва да бъде купен, носен, обелен и след това измит. А картофите? 12 X 52 фунта годишно? Мартин обича картофите добре обелени. Не може да понася черни корички от обелките в устата си. („Признай, че не е много приятно, нали?“ — Мартин.)
Марта сънува, че яде въглища с пълни шепи и й е вкусно.
Събота вечер. Мартин се люби с Марта три пъти. Три пъти? Колко е енергичен и естествено твърде възбуден от звуците в съседната стая. Мартин казва, че я обича. Мартин го казва винаги. Той е нежен любовник: познава значението на предварителната любовна игра. Марта също. Три пъти.
Господи, сън! Джолиън сънува кошмар. Джени е събудена от нощна пеперуда. Мартин спи непробудно. Марта обикаля през нощта из къщата. Има луна. Тя сяда до прозореца и пет минути гледа навън в лятната нощ, чувствува се успокоена и отива да си легне отново, защото утре сутринта трябва да бъде свежа.
Но не е. Успива се. Другите са отишли на разходка. Оставили са й бележка, мила бележка: „Не те събудихме. Изглеждаше уморена. Приготвихме студена закуска, за да не цапаме много. Остави всичко така, докато се върнем.“ Но вече е десет часът, а на обяд ще дойдат още гости, затова тя прибира хляба, маслото, трохите, конфитюра, лъжиците, разсипаната захар, овесените ядки, млякото (вече вкиснато) и мръсните чинии, помита подовете, почиства набързо, грабва чаша кафе, започва да приготвя ястие с ориз и риба, а също и шоколадов крем и по средата на всичко това сяда да закусва с много хляб и конфитюр. Широк ханш. Сеща се за работата от службата в папката и разбира, че няма да може да я свърши. И без това Мартин смята, че е абсурдно, да носи работа от службата за уикенда. „Това са почивните ти дни — казва той. — Откъде-накъде ще ти се налагат?“ Марта обича работата си. Работата й не се нуждае от усмивки. Марта просто я върши.
Кейти се връща разстроена и разплакана. Седи в кухнята, докато Марта шета, и пие чаша след чаша джин с битер лимон. Кейти обича джина с лед и лимон. Марта плаща за всички напитки от своята заплата. Това е част от сделката между нея и Мартин — договора, според който и беше позволено да работи. Всички неща, които веселят душата, потисната иначе от работещата съпруга и майка, трябва да бъдат плащани от Марта. Алкохол, летни почивки, бензин, екскурзии, пудинг, електричество, отопление — това е тяхна интимна шега. Не че има някакво значение — нали парите са общи. Просто да не повярваш как расте заплатата на Марта, скоро ще стигне дохода на Мартин. Някой ден ще го задмине. И тогава?
Честна дума, работата в службата е просто играчка.
Тъй или иначе, горката Кейти плаче. Открила е, че Колин държи в портфейла си снимка на Джанет и децата.
— Той не се е освободил от нея. Преструва се, че се е освободил, но не е. Тя го държи като в примка. Децата са виновни. Неговите проклети деца! Хленчещата Мери и оная лигла Джоана. Той мисли само за тях. Аз не знача нищо.
Но Кейти не вярва на думите си. Тя добре знае, че значи доста нещо. Колин влиза в кухнята вбесен. Изважда снимката и я запалва гневно с клечка кибрит. Само миг и те се превръщат в пепел и дим — Мери, Джоана и Джанет. Пепелта пада на пода. (Марта я помита, когато Колин и Кейти са си излезли. Щеше да бъде неучтиво, ако го бе направила, докато бяха там.)
— Върни се при нея — казва Кейти. — Върни се. Не ме интересува. Честна дума, предпочитам да бъда сама. Ти си едно мило старомодно същество. Е, хайде, прав ти път! Гледай си твоя живот, а аз ще си гледам моя. Кой го е грижа?
— Господи, Кейти, толкова шум за нищо! Тя просто се е оказала на снимката. Не е там нарочно за да дразни някого. А аз наистина се чувствувам неловко заради нея. Никак не й е леко.
— А на теб леко ли ти е, Колин? Тя умее да слага сол в раната, можеш да бъдеш сигурен. Ти нямаш ли права? Да не говорим за мен. Нима не мога да очаквам поне малко преданост?
Сдобряват се преди обяд горе, в спалнята за гости. Хари и Берил Елдър пристигат в дванайсет и половина. Хари не обичал да бърза в неделя. Берил сипе извинения за закъснението им. Донесли са земни ябълки от тяхната градина.
— Прекрасно — възкликва Мартин. — Плодове на земята. Сега ще приготвим чудесна супа. Не се мръщи, Марта. Аз ще я сваря.
„Не се мръщи.“ Очевидно Марта не се е усмихвала достатъчно широко. Същесвува опасност, искаше да каже Мартин, Марта да развали уикенда на всички. Но скоро в градината се нуждаят от неговата помощ — един от кленовете, изглежда, е започнал да съхне и Марта трябва да довърши земните ябълки сама. Капакът на миксера изхвърча и всичко наоколо е залято с пюре.
— Хайде да обядваме навън — предлага Колин. — Ще облекчим Марта.
Мартин поглежда намръщено към Марта; според него да се правиш на мъченик пред гостите, е непростимо провинение.
Всички с готовност се включват в изнасянето на столовете, но Марта от опит знае, че никой не помага да ги внесат обратно. Джолиън го ужилва пчела. Джаспър киха ли, киха от сенната хрема, не може да намери книжните кърпички, а не иска да използува тоалетна хартия. („Нима е възможно да си забравила книжните кърпички, скъпа?“ — Мартин.)
Берил Елдър е симпатична.
— Много обичам да ме канят на обяд — казва тя, донасяйки крема за своя пудинг, докато Марта измъква една муха от врящата на печката тенджера. — Лошото е само, че някоя друга жена трябва цял ден да се върти край печката. Но поне не съм аз.
Берил също работи, като секретарка, за да могат децата да ходят на частен пансион, където тя не обича да ги праща. Но съпругът й произхожда от доста солидно семейство, а тя е била само машинописка, когато са се оженили, така че животът й представлява цял куп от компромиси за едно или друго. Хари наскоро се бе отказал от безумния работен ритъм на борсовия посредник и бе станал художник, избирайки честността пред парите, но този избор бе единствено негов и не можеше да бъде наложен на момчетата.
Кейти намира ястието от ориз и риба твърде странно, върти вилицата в чинията и говори за италианските ресторанти, в които е ходила. Мартин се обляга назад, попивайки слънцето, и възкликва:
— Да, това е истинският живот!
Той проявява благородство и приготвя кафе, но капакът на кафемелачката изхвръква и из цялата кухня се посипват зърна от кафе, най-вече между многобройните готварски книги, които Мартин подарява на Марта година след година за Коледа. Поне тях няма нужда да носят обратно вкъщи в края на всеки уикенд. („Крадците няма да се сетят да ги откраднат“ — Мартин.)
Берил заспива и Кейти я наблюдава подигравателно. Устата на Берил е отворена, в нея личат много пломби, глезените и са дебели, кръстът и е започнал да губи линия, тя явно не полага грижи за себе си.
— Обичам жените — казва Кейти. — Изглеждат толкова прекрасни, когато спят. Бих искала да бъда просто една земна жена.
Берил се стряска, събужда се и започва да досажда на мъжа си с молби да си тръгнат — нещо, което той съвсем не желае да направи, така че двамата остават, и толкова. Берил смята, че трябва да се върнат, защото по-късно ще ги посети майка му. Глупости! След това Берил се опитва да накара Хари да не пие повече от домашното вино и всички й се смеят. Хари ще шофира, защото Берил не умее, а той вече има ужасен белег на слепоочието си от предишна катастрофа. Няма значение.
— Горкичката, много се престарава — смее се Кейти, когато двамата най-после си отиват. — Никога няма да се омъжа. — И Колин я поглежда с копнеж, защото повече от всичко на света желае да се ожени за нея, а Марта прибира чашите от кафето.
— О, но моля те, не прави това — казва Кейти, — не можеш ли най-после да седнеш, Марта? Караш всички ни да се чувствуваме неудобно.
И Мартин поглежда свирепо към Марта, която сяда, но Джени я извиква и Марта се качва горе, защото Джени е получила първата си менструация, и Марта плаче неудържимо, макар да знае, че трябва да престане, защото това трябва да бъде радостно събитие за Джени, иначе цялото й бъдеще ще бъде помрачено, но Марта просто не може да спре.
Дъщеря й Джени — съпруга, майка, приятелка.