Рут Рендъл
Тъмносиньо ухание

Вярно е, че не беше минал нито ден, без да мисли за нея, освен в годините на средната си възраст. Тогава се бе увличал по други жени, но никоя не обикна толкова, че да я направи своя втора съпруга. Прехвърлил вече петдесетте, споменът за нея го връхлетя с предишната си сила. Гледаше как другите мъже се примиряваха със средната възраст, очакваха старостта с любещи съпруги до себе си и си казваше: „Ех, Катерин, Катерин…“

След като тя го напусна, той никога вече не работи и не живя в родината си. Компанията, която го нае, го пращаше по всички краища на света. Години наред прекара в Южна Америка, Африка, Антилските острови, като се връщаше само по време на отпуск, и то невинаги. Все пак имаше намерение, когато се пенсионира, да се прибере у дома. Затова именно през една от тези отпуски си купи къща. Тя беше в града, където и двамата бяха родени, но той избра квартал, възможно най-отдалечен от този, в който тя бе заживяла с новия си съпруг, и далеч от мястото, където някога бяха живели заедно, тъй като по времето, когато я купи, мисълта за Катерин бе започнала да го спохожда всеки ден.

На шейсет и пет се пенсионира и се завърна в родината си. Взе самолет, а насъбралите се вещи изпрати по море. Между тях беше и пистолетът, купен от самия него преди четирийсет години, с който бе смятал да се застреля, ако усети, че животът му става непоносим. Но дори тогава не стигна до крайност. Ядът, който изпитваше, и омразата, която хранеше към нея, го крепяха, така че никога дори не зареди малкия неупотребяван автоматичен пистолет.

Беше зима, когато се завърна, мрачна и влажна и много по-студена, отколкото в спомените му. Снегът заваля и той се затвори вкъщи, седеше си на топло, с никого не се виждаше. Пък и нямаше с кого, познатите му или бяха заминали отдавна, или бяха измрели.

Трите големи сандъка с багажа му пристигнаха — толкова бе успял да натрупа за четирийсет години, три сандъка, пълни с всевъзможни дреболии — и той ги разопакова с любопитство. Сам бе прибрал единствено пистолета, слугата му се бе погрижил за всичко останало. Натъкна се на неща, които отдавна бе забравил, че притежава, книги, дребни антикварни предмети, а в плик, който мислеше, че е унищожил в онези първи дни след раздялата, намери всичките й снимки.

Една вечер в началото на пролетта той разглеждаше тези снимки. Жената, която идваше да му чисти, бе внесла в стаята тумбеста саксия със сини зюмбюли и въздухът бе наситен с тяхното тежко упойващо сладникаво ухание. „Катерин, Катерин…“ — мълвеше той и прехвърляше снимките. Ето я в тяхната градина, на брега на морето, косата й, развята от вятъра. Колко различен щеше да бъде животът му, ако тя беше останала при него! Ако той бе играл ролята на добродушен съпруг, преглътнал обидата, примирил се, простил. Ала как би могъл да го понесе? Как би могъл да я задържи, като знае, че е бременна от друг?

От мириса на зюмбюлите му призля. Пъхна снимките обратно в плика, но въпреки дебелата кафява хартия той като че ли продължаваше да вижда лицето й. Тя беше малко по-възрастна от него — сега сигурно наближаваше седемдесетте. Навярно е стара, грозна, може би и дебела, скована от артрит, някога стегнатите страни увиснали, очите хлътнали сред бръчки, източената бяла шия набраздена, лъскавата кестенява коса побеляла. Сега никой мъж не би я пожелал.

Той стана и се вгледа в огледалото над камината — не се е променил много, не е и остарял. Поне така твърдяха всички. Той, разбира се, не беше и преживял много, а именно животът състарява. Не беше плешив, по-слаб, отколкото на двайсет и пет, очите му все така мечтателно блестяха, пълни са надежда. Тя беше с четири години по-възрастна от него и тази разлика би проличала, ако сега застанеха един до друг.

Може би е починала. Той се губеше в догадки. Не бе чул нищо след съдебното решение за развода и женитбата й с онзи мъж. Олдред Сидни. Може би Олдред Сидни е покойник, а тя вдовица. Спомни си колко силно му въздействуваше това име при различни обстоятелства, какви бурни чувства предизвикваше:

„Да ви запозная с новия директор Сидни Робинсън.“

„Заминаваме за Австралия, по-точно за Сидни.“

„“Камерон и Сидни" — недвижими имоти. Фирмата е на вашите услуги."

Дълго време трепваше, щом чуеше да се споменава „Сидни“ — новото й фамилно име. Недоумяваше как хората могат да го произнасят така безучастно. Мина му през ума, че сега Олдред Сидни бе на не повече от седемдесет; нямаше основание да предполага, че е умрял.

„Познавате ли Катерин и Олдред Сидни? Живеят на номер 22. Възрастни, да, семейство. Така силно са привързани един към друг, толкова са мили.“

Катерин едва ли живее на същото място, та това са четирийсет години. Той влезе в антрето и взе телефонния указател. Миг-два седя неподвижен, книгата лежеше в скута му, наложи си да диша дълбоко, за да успокои ускорените удари на сърцето си. Отвори указателя на буква „С“. Олдред е толкова необичайно име, едва ли има друг Олдред Сидни. Не го откри, въпреки че имаше много абонати с име О. Сидни, чиито адреси не му говореха нищо. По-късно се мъчеше да си обясни какво го бе накарало да продължи да чете имената, да остави погледа си да шари между редовете и да попадне на нейното име — ясно и недвусмислено: нейното — Сидни, Катерин, Аурора Роуд 22…

Не е умряла, все още живее там, телефонът е на нейно име. Олдред Сидни сигурно не е между живите. За какво му беше да отваря указателя! Вече съжаляваше. Прекара една почти безсънна нощ, а когато на сутринта се събуди от леката дрямка, името й трептеше на устните му: Катерин, Катерин…

Представи си как й се обажда: „Катерин?“ — „Да, на телефона. Кой е, моля?“ — „Не ме ли позна? Опитай се. Години минаха оттогава, Катерин.“

Във въображението му такъв разговор бе напълно вероятен, но не и в действителност. Едва ли ще я познае по гласа. Срещне ли я на улицата, ще я отмине. В десет часа изкара колата и се отправи на север, мина реката и пое нагоре из предградията. Преди четирийсет години мястото, където тя живееше, бе извън града, отделяха го поля и гори.

Премина по нови улици, цели квартали му бяха непознати. Ако не носеше карта, нямаше да знае къде се намира. През тези четири десетилетия полята и горите бяха изтикани и се гушеха в покрайнините на малкото градче, превърнато в предградие. Най-сетне се озова на Аурора Роуд. Никога преди не беше идвал тук, къщата й също му беше непозната, макар че на всяка карта безпогрешно би намерил улицата, като че ли името й бе написано с червени букви, за да гори в съзнанието му.

Ето я пред очите му. При мисълта, че е вече тук, че домът й е пред него, му се зави свят. Затвори очи и захлупи лице върху волана. После се извърна към малката спретната къща. Боята отвън беше ярка, нова, а входната врата отпреди петнайсет години бе заменена от масивна дъбова врата, издадената напред ниша бе превърната в еркер. И все пак къщата му се видя неугледна и жалка. Вътрешно се надсмя над покойния Олдред Сидни, несъумял да осигури нещо по-добро за жена си.

Ами ако застане на вратата и позвъни? Не би го сторил. Ударът би я сразил. Той самият бе отдавна готов за такава среща. Тя обаче бе неподготвена да застане лице в лице с този бивш свой съпруг, по чиято външност годините почти не бяха оставили отпечатък. Някога с радост би вкусил плодовете на подобна жестокост, това щеше да бъде неговото отмъщение. Представяше си как се изправят един срещу друг: той — хубав, запазил външността си мъж, по чиито страни все още личи загарът на тропиците, със стройно и стегнато тяло, а тя — грохнала стара жена, натежала, побеляла и повехнала. Въздъхна. Всякакво желание за жестоко отмъщение го бе напуснало. Сега, напротив, искаше да бъде милостив, да бъде добър. Не беше ли висша проява на доброта и милосърдие да пощади спокойствието й? Да отмине къщата и да я остави на дребните радости на старостта.

Отново запали колата и се отдалечи. С изненада откри, че Аурора Роуд се намираше на границата с отстъпващата пустош, паважът и сивият бордюр на тротоара свършваха в полето. На младини сигурно се бе разхождала там понякога — по същата пътека в сянката на дърветата. Той излезе от колата и сам тръгна по пътеката. Не след дълго съзря в далечината влак, който ту се появяваше, ту се скриваше сред зелени ливади, дървета, скупчени червени покриви, докато се натъкна на табела, сочеща пътя към гарата. Навярно оттук бе минавала и тя, за да посрещне Олдред Сидни след работа.

Седна на груба пейка край пътеката. Пред очите му се откриваше прелестна гледка, пощадена от цивилизацията. Къщи почти не се забелязваха. Тревата бе свежозелена и чиста, в крайпътните шубраци проблясваха белите цветове на джанките, чийто мирис достигаше тръпчив и по-остър от уханието на зюмбюлите. Времето бе необичайно топло, грееше слънце. Земна пчела прелетя като спомен от миналото лято. Той отпусна глава назад и заспа.

Споходи го неприятен сън — спомен от далечната младост, когато той беше още момче, а тя почти зряла жена. Както и тогава тя му каза направо, без срам и свян, че детето, което носи, не е негово. В съня тя му се присмя, въпреки че не помнеше да го е направила в действителност, разбира се, че не. Стресна се и се събуди. В първия миг не разбра къде се намира, край него минаваха хора и разговаряха — сигурно те го бяха събудили. Той стана, върна се по пътеката и се качи в колата.

През цялата седмица се канеше да й позвъни. Страстно жадуваше да я срещне. Като че ли беше отново влюбен, във властта на безумни копнежи, неподозирани страхове, странни приумици. Един ден си каза, че ще й се обади следобеда точно в четири, когато часовникът удари четири, ще брои до десет и ще набере номера. Ала когато настъпи часът, той преброи до десет, но ръката му, сякаш парализирана, отказа да посегне и да вдигне слушалката. Какво толкова му пречеше да позвъни по телефона на една остаряла жена, която някога му е била близка?

На следващия ден късно следобед отново се озова на Аурора Роуд. Срещна три възрастни жени, които вървяха заедно, но не по посока към нейната къща, а като че ли оттам идваха. Едната от тях не беше ли тя?

И в трите лица — едното бледо и набръчкано, другото румено и стегнато, третото восъчножълто и отпуснато — той потърси чертите на своята Катерин. Наблюдаваше походката на всяка и се опитваше да разпознае нейната. Една от жените беше във виненочервено палто, нахлупила върху сивите си коси безформена и жалка касторена шапка в същия цвят. Някога това бе любимият цвят на Катерин, носила го бе на сватбата си с него, а навярно и на сватбата с О. Сидни. Но това не беше тя, защото, като се приближи, надзърна в колата, погледите им се срещнаха, и толкова.

Мина време, той подкара по улицата, после спря, остави колата и тръгна по пътеката. Тревата бе осеяна с посипалите се цветове на джанките, глогът напъпваше. Лъчите на слънцето едва проникваха през белите облаци. Този път не седна на пейката, свърна встрани и тръгна под дърветата, сухата трева пружинираше под краката му. Отдалече се разнесе пухтенето на влак.

Не очакваше, че толкова много хора ще поемат от гарата по този път. За по-малко от две минути се размина с десетина души. Даде си вид, че не се разхожда безцелно — за здраве, да речем, — защото какво ли щяха да си помислят те, като го срещнат под дърветата без другар, без блок за рисуване под мишница, дори без куче. Отмина и последният, или поне на него така му се стори. В този момент долови тихи стъпки, сякаш някой ходи с леки обувки по сух пясък.

По-късно щеше сам себе си да убеждава, че е разпознал вървежа й. Честно казано, в момента не беше съвсем сигурен, не смееше да допусне подобна мисъл, не се доверяваше на собствената си памет. Тя се появи внезапно — изникна от тунела дървета, скриващ пътеката. Вървеше към Аурора Роуд и мина покрай него на не повече от десет метра. Онемял, замръзна на мястото си, стоеше като закован. Имаше усещането, че и най-малкото движение ще му струва живота. Тя не бързаше, стъпваше меко, пружиниращо, такава я беше запомнил; леко и спокойно носеше товара на годините си, както бяха леки стъпките й върху пясъка; косата й — прошарена, стройната й фигура — малко понапълняла. Забелязваха се очертанията на двойна брадичка, фините й черти бяха някак загрубели, но само това. Той бе съхранил нещо от младостта си, но и тя също — сякаш в името на този миг.

Искаше да надникне в очите й, сини като зюмбюли, но тя гледаше право пред себе си, скоро се скри зад завоя на пътеката и се изгуби от погледа му. Той с мъка се добра до пейката и седна. Чудото беше станало, просто невероятно! Представял си я бе стара, а я виждаше млада, спомни си, че винаги го бе изненадвала. Каква разнолика, удивителна жена!

Беше слязла от същия влак. От работа ли се връщаше? На тази възраст? Нищо чудно. Защо пък не. Сидни е покойник и без съмнение я е оставил с оскъдни средства. Сидни покойник… Представи си, че отново я ухажва, прощава й, спечелва я.

„Съгласна ли си да се омъжиш за мен, Катерин?“ — „Държиш ли на мен все още — след всичко, което се случи?“ — „Всичко беше само един дълъг лош сън…“

Ще я приеме в своя дом, заедно ще прекарват вечерите, заедно ще пътуват, тя отново ще бъде негова съпруга. Пред приятелите ще се шегуват: „Откога сте женени?“ — „Миналата седмица се навършиха две години, откакто сме женени, а другия месец — четирийсет и пет от сватбата.“

Въпреки всичко няма да й позвъни. И утре по същото време ще седи на пейката, ще чака тя да мине край него и да го познае.

Преди да излезе от къщи, дълго се вглежда в своите стари снимки, прибрани заедно с нейните. На тях беше по-пълен и не носеше очила. Прокара ръка по високото си открито чело и се запита защо на снимките то изглежда толкова ниско. Модата в мъжкото облекло не беше наложила големи промени. Спортното му яке много приличаше на онова, което бе носил по време на сватбеното им пътешествие.

Тъкмо излизаше, когато го лъхна тежката гнилост на миризма на прецъфтелите зюмбюли. Тъмносини цветове с тъмносиньо ухание… Без да се замисли, прекърши цветовете и ги хвърли в кошчето.

Ясният ден го накара да свали гюрука на колата. Когато стигна Аурора Роуд, полето и пътеката, махна очилата и ги пъхна в джоба си. Без тях не виждаше много ясно и като тръгна, от време на време се препъваше.

Пейката беше свободна, той седна по средата. До ушите му достигна тракането на влака, после го видя да се носи покрай бухналите корони на дърветата, покрай ъгловатите червени покриви и подредените зелени градини. Очакваше този влак да му донесе щастие за цял живот. Ами ако тя невинаги пътува с него? Ако вчерашното й появяване е било случайно и тя не се е връщала от работа, а от гости?

Нямаше време да си отговори — пътниците започнаха да минават край него по един, по двама. Сториха му се по-малко, отколкото вчера. Чакаше, вкопчил ръце една в друга, а когато тя се приближи, за малко да я изпусне — толкова тихи бяха стъпките й.

Без очила зрението му беше толкова слабо, че я видя като в мъгла — безплътен дух на жена, призрачно видение. Беше убеден, че не греши — позна отривистите й движения, енергичната й походка, непроменена от възрастта; непроменено бе и неповторимото й излъчване, което той би усетил дори лишен от зрение и слух.

Отново се разтрепери, но когато тя наближи, се овладя, впери очи в нея, надигна се от пейката. Сега вече и тя го погледна. Беше изминала разстоянието бързо, лицето й изведнъж застана на фокус — той прочете слисване, подозрителност, която прерасна в доловима тревога. Въпреки всичко беше сигурен, че го е познала. Понечи да каже нещо, гласът му прозвуча дрезгаво:

— Не ме ли позна?

Тя побърза да се отдалечи, затича се. Не вярвайки на очите си, той зяпна подире й. Откъм гарата се зададе някакъв мъж — премина тунела от дървета и скоро я настигна. И двамата се обърнаха, като си говореха. В този миг той чу гласа й, малко променен от възрастта, малко по-остър, отколкото при първата им среща преди повече от четирийсет години. Притиснал глава с ръце, той стана от пейката и тръгна сред дърветата. Беше го погледнала, сякаш го бе познала, после му обърна гръб.

Едва се добра до дома си, сразен от мисълта, която дори не му бе дошла наум, когато се пенсионира — той нямаше за какво да живее. През последната седмица бе живял заради нея, с надеждата отново да я спечели. Потърси малкия автоматичен пистолет, зареди го, сложи предпазителя и го огледа. Реши, че ще й пише какво е намислил — докато тя получи писмото, всичко ще бъде свършено — или по-добре да я види още веднъж, ще я принуди, ако трябва, и след това ще го направи.

Още на другия ден към пет и половина следобед спря колата пред нейната къща на Аурора Роуд. Тя щеше да се появи всеки момент. Той седеше в колата и чувствуваше как пистолетът издува джоба му. Не след дълго се появи мъжът, който я беше застигнал предишния ден, но сега беше сам, премина по Аурора Роуд и свърна в една от преките.

Тя закъсняваше. Остави колата и тръгна да я търси, защото не можеше да понася повече своето бездействие, болката, напрежението, от което му прилошаваше. Ужасеното й лице беше непрекъснато пред очите му — отвращението й от него, прераснало в страх.

Някакъв влак затрака зад короните на дърветата и червените върхове на покривите; чу го да спира на гарата. Дали и вчера зелените багри бяха така ярки? Отблясъците на зелената трева и младите букови листа, зелените пъпки на глога изгаряха очите му. Отмина пейката и продължи, където по-рано не беше и стъпвал, навлезе в сенчеста горичка с надвесени над пътеката дървета. Като гълъби шушнеха стъпките й по пясъка. Той застина, чакаше я да се появи.

Като го видя, тя забави крачка и колебливо се приближи, вдигнала ръка към лицето си. Той пристъпи към нея с думите:

— Моля те. Не си отивай, моля те. Толкова ми се иска да поговорим…

Днес не беше свалил очилата си, очите му нямаше да бъдат измамени. Безпогрешно изтълкува израза на лицето й. Погледът му срещна враждебност и безкрайна уплаха. Сега едва ли можеше да го отмине, без да се сблъска с него. Понечи бързо да се върне назад и в момента, когато се обърна, той стреля в нея.

С първия изстрел я повали. Затича се към мястото, където беше паднала, но очите му не я виждаха, струваше му се дребна и далечна през червената мъгла на отмъщението. Стреля още веднъж, и пак, докато най-сетне бялата ръка без венчален пръстен, с която тя се бе опитала да защити лицето си, се отпусна в смъртта.

Пистолетът беше празен. По дрехите му имаше петна от нейната кръв, не им обърна внимание, пет пари не даваше дали някой е видял, дали са се чули изстрелите, единствената му мисъл беше да се върне час по-скоро вкъщи, за да зареди пистолета, този път за себе си. С учудване забеляза, че краката му се движат, при това напълно нормално, или поне на него така му се струваше. Не чувствуваше нищо, нито болка, нито страх, дишането му се успокои, въпреки че сърцето му все още биеше ускорено. Хвърли последен, невиждащ поглед към тялото на тревата и се отдалечи, излезе от зеления тунел и стъпи отново на пътеката. Слънцето очертаваше по земята ярки правоъгълници и дълги трепкащи сенки. Вървеше по Аурора Роуд към колата, паркирана пред къщата й.

Тъкмо посягаше да отключи, когато входната врата се отвори и на прага излезе стара жена. Позна една от трите, които бе срещнал при второто си идване, тази в тъмночервеното палто. Тя се приближи до портата и надникна, обърна се тревожно наляво, после отстъпи крачка и му се усмихна. Втренченият му поглед, изглежда, я накара да го заговори, да прояви учтивост към непознатия.

— Чакам дъщеря си — каза тя. — Закъснява, обикновено взема първия влак.

Той опря изстиналите си ръце на решетката на портата. Усмивката й се стопи.

— Катерин — произнесе той, — Катерин…

Тя вдигна към него питащи очи, сини като зюмбюлите, които бе изхвърлил.