Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Сборник. Разкази от Британските острови, 1986

Първо издание

Превод от английски

Съставител: Жени Божилова

Рецензент: Марта Симидчиева

Редактори: Марта Симидчиева, Николай Б. Попов

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Стефка Добрева

Излязла от печат февруари 1986 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Обноските на Една по време на хранене бяха израз на съвършения й самоконтрол. Още като дете тя никога не забравяше, че не бива да се разпростира на масата, нито по някакъв друг начин да притеснява съседите си. Като домакиня никога не досаждаше на гостите си с прекалено внимание. Не настояваше и не увещаваше. Приятелите й я обичаха заради готовността да се жертвува за другите, а на масата тази жертвоготовност заблестяваше някак още по-ярко, защото на нея й сервираха последна, както впрочем бе естествено за домакиня, и винаги вземаше най-малката порция от предлаганото ястие. Бе олицетворение на аристократизма с всичките му нюанси на благородство, които забързаното механизирано общество, изглежда, бе забравило.

Да бъдеш поканен в нейната гостна на чай, поднесен в сребърен ирландски сервиз от осемнайсети век, и да забравиш, че е била изобретена галванопластиката или че изобщо съществува неръждаемата стомана — това бе преживяване, за което по-късно човек разказваше с благоговение. И ако в развеселения поглед, който отправяше иззад чаената чаша, се долавяше лека отсянка на превъзходство, това не се смяташе неуместно за жена с нейната благородна изтънченост. Тя напомняше картина от старите майстори — след грижливото нанасяне на всеки отделен пласт боя канавата бе напълно изчезнала. Завършеното произведение бе истински шедьовър, съвършено неуязвим за оскърбления, защото никога не бе излаган на подобно отношение. Когато бе пиян, мъжът й се разкисваше и започваше да славослови нейното съвършенство и да оплаква собствените си грехове. В редките случаи, когато бе трезвен, той не се интересуваше от никого, дори от нея. Бе умрял, без да разбере, че именно това отдръпване от нейното влияние, а не алкохолизмът му, я бе накарало да го мрази.

Малцината, които имаха дързостта да не споделят разбиранията на Една, никога вече не биваха допускани в кръга на приятелите й или пък биваха принуждавани да осъзнаят грешката си и от този момент нататък се съгласяваха безропотно с нейните кротко изказвани, но нетърпящи възражение мнения. Становищата й винаги бяха категорични и се основаваха на възгледите й за обществото. Благородниците (онези няколко титулувани мъже и жени, които бе познавала бегло в своята аристократична младост) бяха покварени, но имаха предимството да владеят светските маниери; буржоата бяха еснафи, nouveau riche[1]; работниците — мързеливи и тъпи. Приятелите й не смееха да я попитат към коя социална класа принадлежи самата тя от страх да не ги сметнат за досадно неоригинални, което неизбежно се свързваше с липсата на изтънченост. Във всеки случай едва ли биха получили удовлетворителен отговор, защото според собственото й мнение тя стоеше над всякакви класи, както всички културни хора, и би отхвърлила самия въпрос като неуместен. Едно от забележителните й постижения бе именно тази способност да отхвърля надменно и с унищожителна увереност нежелателните въпроси на събеседниците си. Дори само високомерният жест, който съпровождаше думите „Да не обсъждаме това сега“, бе достатъчен, за да сломи и най-упорития противник.

Когато Франк умря, тя изпита по-скоро чувство на облекчение, отколкото истинска скръб. Той отдавна се бе превърнал в бреме за нея. Човек никога не знаеше докъде може да го доведе нуждата му от алкохол. И въпреки че Една имаше доброжелателни съюзници, които го изтръгваха от най-разюзданите му пиршества, от време на време се налагаше да се намесва и тя. Необходимостта да се изправя в кръчмата лице срещу лице с пияниците, чиято недодяланост мъжът й, изглежда, предпочиташе, бе унизителна за нея. Все пак това се случваше рядко, и то само в първите години от брачния й живот, когато все още го обичаше и се тревожеше за него. Хладното надмощие, което постигна по-късно, бе просто бягство от тази обич. И дори да съжаляваше за загубата на нещо прекрасно и нежно, не го показваше. Но пък и тя никога не излагаше чувствата си на показ. Това бе част от обаянието й — удивително, нечовешко, искрящо като диамант качество, което я правеше силна и неуязвима. Приятелите й се прехласваха пред нейните качества, съседите й толкова се страхуваха от достолепното й държане, че не си позволяваха дори една иронична усмивка. Що се отнася до неприятелите й, ако бяха недодялани, те биваха изхвърляни, без дори да знаят защо; ако ли не, то имаха благоразумието да си запазят мнението за себе си.

Странно бе наистина, че жена с нейното възпитание може да се отдаде с такава страст на една игра. Тя бе запалена градинарка, но в края на краищата това трябваше и да се очаква. Съвършената градина и съвършената дама бяха напълно съвместими. Два пъти седмично идваше и един работник, за да прекопае лехите и да окоси тревата. „Моята градина е моят живот — казваше тя. — Готвя лошо (лъжа, разбира се, или поне скромно подценяване на таланта й), ненавиждам шиенето (самата истина), но без градината си просто бих умряла. Просто бих умряла.“ При тази тъжна перспектива приятелите й се впускаха да я увещават да не се отказва от заниманията си за нищо на света. „Какво ще правим без теб? Ако не си ти, ние сме загубени.“ Тя се усмихваше на думите им с привидно неодобрение, макар да знаеше, че са верни. И градината й процъфтяваше.

Играта бе шахмат. Ако беше бридж, би било разбираемо. Никоя жена не можеше да се смята за образована, без да знае да играе карти, и Една играеше бридж нелошо, но без страст. Шахматът обаче бе игра, която погрешно се смяташе за занимание, подходящо единствено за мъже и вундеркинди. Това бе още едно доказателство за нейните умствени способности. Пък и тя очевидно притежаваше значителен ум, щом бе успяла да изтръгне търговията си от бездната, в която онзи мъж я бе оставил да затъне. „Онзи мъж“ бе наследил мрежа от магазини за платове из цялата страна, но когато умря, вече му бяха останали само два градски клона. Тях Една върна към живот. Те й осигуряваха добър доход, като в същото време й спестяваха противната суетня. „Напълно достатъчни са ми — казваше тя. — Сега съм по-добре от всякога. Парите са долно нещо, ала са необходими. Следя как вървят нещата, но не се меся прекалено много. За щастие управителите ми са хора, на които може да се разчита. Така ми остава време за по-важни работи.“

Интересът й към шахмата се зароди най-случайно. На един търг Една купи старинна маса за шев и в нея откри комплект дървени фигури, изработени в стил „Стаунтън“. Тя често се бе възхищавала на красивите фигури от слонова кост, изработени така изящно от някой източен майстор, но тъй като те нямаха чисто практическо приложение, нито пък бяха изцяло декоративни, инстинктът й на естет не й позволяваше да ги приеме напълно. Всъщност тя с удоволствие спираше поглед върху фигурите, подредени на масата в салоните на своите приятели. Комплектът „Стаунтън“ й се нравеше със своята сурова непретенциозност. Една вечер, когато мъжът й се прибра много късно и бе по-пиян от обикновено, тя извади фигурите и дълго и безцелно ги въртя из ръцете си. На другия ден си купи ръководство за начинаещи.

Шахматът се превърна за нея в мания. Дори нощем, в леглото, тя сякаш виждаше как фигурите се движат по тавана. Диагоналът на офицера, подскокът на коня, равномерната крачка на пешката просто я очароваха. „Бам, бам“ — шепнеше тя с възторг, когато успееше да сдвои двата топа за окончателния удар. С царицата играеше рядко. Подобна мощ според Една нарушаваше хармонията. Да побеждава с царицата, не й доставяше никакво удоволствие. Мечтаеше за противник, върху когото да изпита уменията си. Но такъв човек нямаше. Приятелите й играеха само бридж; мъжът й вегетираше, а не след дълго, когато падна с кола в реката и се удави, престана да прави дори и това.

След трийсет години семеен живот Една отново бе свободна. На петдесетгодишна възраст тя бе вдовица, не съвсем млада, но не и стара, с привлекателна външност и ако не богата, то поне напълно осигурена. Не се чувствуваше самотна, защото отдавна бе привикнала към това малко неудобство. Но беше останала някаква празнота. Докато бе жив Франк, между нея и него зееше пропаст, но със смъртта си той сякаш бе повлякъл след себе си последното нещо, което даваше смисъл на съществуването й. Вече нямаше за какво да се тревожи, нямаше за какво да бъде съжалявана. Приятелите едва ли биха могли да й съчувствуват за загубата, тъй като мъжът й съвсем очевидно бе единствено източник на страдания за нея. Тя започна да прекарва още повече време над шахматната дъска. Отново и отново изучаваше дебютите, ендшпилите, знаменитите партии на шахмайсторите, задачите и етюдите от шахматните списания. Накрая събра смелост и стана член на един шахматен клуб.

Още в първата партия жребият я изправи срещу клубния шампион. Тя го разгроми в девет хода. Другите членове се засмяха и отдадоха успеха й на късмета, който съпътствува всеки новак. Шампионът не бе напълно сигурен в това и я помоли за реванш. Предаде се на четиринайсетия ход, когато изгуби царицата си и положението му стана безнадеждно. След тази партия тя се прибра у дома, като по пътя пееше тържествуващо в колата. В къщата цареше весела празнота и тя заключи гаража, градинската порта и външната врата с гордостта на пълновластен господар.

— Всичко това е мое — каза тя. — Целият свят е мой.

Приятелите й започнаха да казват, че тя все пак сигурно е обичала Франк. Единствено скръбта би могла да я доведе до тази мания, да занемари дори градината и къщата. Поканите за следобеден чай бяха преустановени. Една броеше дните, дори часовете до сбирките на клуба. И не защото побеждаваше винаги. Тя също имаше своите неуспехи, но тези партии губеше бляскаво, с финес, необичаен за един провинциален клуб. Членовете на клуба започнаха да се гордеят с нейните изключителни качества. Всяка партия между нея и шампиона привличаше ентусиасти от цялата околност. Дори по време на самата среща Една владееше нервите си до съвършенство. Нейната спокойна, обективна преценка за всяка отделна партия бе ненадмината. Нейната находчивост и дързост, рисковете, които поемаше, жертвите, които правеше, за да завоюва по-изгодна позиция, предизвикваха всеобщо възхищение. Старите й приятели потънаха в далечното безрадостно минало. Новите приятели я въведоха в своето удивително царство на младостта, жизнелюбието и приключенията.

— Забелязваш ли — каза най-старият член на клуба, — че тя винаги жертвува царицата си, преди да матира? Струва ми се, че досега не съм я видял да матира с царицата.

— Да не би да намекваш за някакви фройдистки комплекси? — засмя се шампионът.

— Едно нещо само искам да ти кажа, Боб — не прие шегата му най-старият член. — Не обръщай внимание на царицата и и ще имаш по-добри резултати. Всеки шахматист си има слабо място. Почти съм сигурен, че нейното е именно тук. Царицата, кой знае защо, я смущава.

Бе краят на сезона и шампионът печално броеше загубите си.

— Без съмнение тя е блестящ шахматист — отбеляза той. — Мисля, че просто има дарба. Не виждам как бих могъл да взема превес над нея. Винаги съм смятал жените за слаби шахматисти, може би защото са прекалено емоционални. Или пък защото са твърде практични, за да се посветят на подобни безполезни занимания. При това жените не се славят с особени способности за абстрактно мислене.

— Глупости — отвърна най-старият член. — Научи една маймуна да свири на пиано и току-виж, я обявили за нов Бетховен. Намери слабото й място и ще я победиш.

— Е, не се знае — каза Боб. — Пък и едва ли ще бъде честно. Тя е вдовица и е доста по-възрастна от мен. Струва ми се малко подло да търся слабото й място.

— Такива са правилата на играта. Мъжка решителност за борба, готовност да използуваш всякакви средства — това е същността на шахмата. Защо не опиташ да цъкаш през зъби като стария Бренан навремето? Това може да я извади от равновесие.

— Ти наистина си бил подлец, Чарли — отряза го Боб. — Аз обаче няма да играя по тези правила.

— Тогава ще продължаваш да губиш. Или може би предпочиташ да бъдеш победен от една жена, която има повече пари, отколкото е полезно за нея, и която принуди мъжа си да се пропие! Аз го познавах навремето. Свястно момче беше. Разочарован съм от теб.

Боб извърна глава.

— Ти играй по твоите правила — каза той, — аз ще играя по моите.

Когато Боб слезе по стъпалата пред сградата на клуба, тя отключваше колата си. За миг той се поколеба, после я повика. Тя вдигна глава и го погледна въпросително.

— Чудех се дали бих могъл да ви предложа да пийнем по нещо. — Отказът й бе учтив и мигновен. — Тогава може би едно кафе? — Тя вдигна вежди и той изведнъж се почувствува млад и неуверен. За миг изразът на лицето й се смекчи и тя вече не изглеждаше нито така неподвластна на времето, нито така уверена в себе си. — Моля ви — настоя Боб. — Моля ви, приемете!

— Добре тогава — съгласи се тя весело. — Ще ми бъде много приятно. Вие пеш ли сте или с кола?

— С колело — каза той. — Не ползувам кола.

Това я заинтригува.

— По стечение на обстоятелствата или по принцип? — попита Една, но без да изчака отговора му, добави: — Нищо чудно тогава, че изглеждате толкова свеж и красив. Ако искате, можете да сложите колелото си в багажника. Ще ви спести необходимостта да се връщате по-късно, за да го вземете.

Като по чудо, но съвсем на място тя извади найлонова връв и двамата здраво завързаха велосипеда.

В колата той крадешком започна да изучава профила й. На младини трябва да е била красива жена. Чертите й все още подсказваха това. Неочаквано го прониза чувството на съжаление, че не я е познавал още тогава и че сега бе с десет години по-млад от нея. Привлекателна, финансово осигурена жена, която може да играе шах, тя бе добра партия.

— Женен сте, нали? — попита тя любезно.

— Не. — Той й хвърли бърз поглед, за да разбере дали отговорът му я е зарадвал. По лицето й не се забелязваше нито следа от интерес. Той въздъхна.

— Няма защо да го казвате с такъв отчаян глас — отбеляза тя. — На вас по-скоро ви е провървяло. Семейният живот съвсем не е идилия.

Той отново й хвърли бърз поглед. Без съмнение по лицето й се четеше гневна горчивина.

— Е — каза той, — предполагам, че в крайна сметка всичко зависи от партньора. Някои хора изглеждат доста щастливи. Имам познати, които наистина случиха в брака. Понякога им завиждам. Самотата на неженения е тъжно нещо.

— Самотата на женения е не по-малко тъжна — отвърна тя. — И тази самота е далеч по-лоша. Никога не се женете единствено за да избягате от самотата. Повярвайте ми и помнете моя съвет.

Тази изповед и съветът й го изненадаха. Тя изведнъж му стана симпатична.

— Вие сте истински спортсмен. Зная, че не ви е било никак лесно да претърпите поражение от един новак, при това жена. Мога да си представя какво говорят другите членове.

Той се поколеба за миг, а после, без сам да знае защо, й разказа как най-старият член го бе посъветвал да потърси слабото й място. Искаше му се да си прехапе езика от яд. Беше проиграл едно вероятно предимство, а отгоре на всичко сигурно я бе настроил против себе си.

— Може би е прав — отвърна тя безучастно. — Защо не опитате? Той, естествено, не ме обича много и не е трудно да се досети човек за причината. Струва ми се, че беше близък приятел на моя съпруг. А старите приятели никога не се забравят. Може би ме смята виновна за смъртта на Франк и за начина, по който живееше. А може би наистина съм виновна. Обичах го броени дни. Мразих го дълги години. Сега почти се радвам, че умря. Но дори и да не се радвах, пак не бих пропиляла живота си в празни самообвинения, че той пропиля своя. Ей богу, и без това вече съм пропиляла достатъчно. Никога няма да обичам отново. Мисля, че вече просто не съм способна на това. И ако смятате, че със своята откровеност съм ви дала ключ за разгадаване на личността ми — нещо, което може да ви помогне при следващата ни партия, — е, тогава, желая ви успех.

Той не се сдържа и се разсмя на последната й небрежно подхвърлена забележка, а само след миг тя също се разсмя. Докато пиеха кафе, те продължаваха да се усмихват един на друг. Когато заключваше градинската порта и вратите у дома, тя все още се усмихваше.

Приятелите им наблюдаваха смаяно все по-задълбочаващата се връзка между тях. Най-старият член не можеше да скрие отвращението си. Сега вече Боб и Една играеха шах в нейната гостна и тя не го побеждаваше толкова често.

— Защо жертвуваш царицата си по този начин? — попита я той.

— Аз не я жертвувам — отвърна тя. — Просто я отстъпвам. Разликата е значителна.

— Все пак мисля, че това е грешка — каза той. — Зная, че обичаш да дебнеш с офицера и да нанасяш прословутия удар по диагонала, но ако трябва да играеш с някой наистина силен шахматист, не можеш да си позволиш да останеш без царица.

— Почти всичките ми загуби досега — каза тя — се дължат именно на желанието ми да запазя царицата. Записах се за участие в следващия открит турнир на клуба. Там най-добре ще си проличи дали съм права. Повечето хора стават невнимателни, след като противникът им жертвува царица. А когато е невнимателен, човек прави грешки. Аз обаче никога не греша.

— Никога? — попита той, като си помисли за Франк.

— Вече не. — Тя го погледна със смразяваща хладина. — Вече никога не греша.

Необяснимо защо, по гърба му полазиха тръпки.

Боб не пожела да участвува в открития турнир.

— Искам да помагам на Една — сви рамене той, когато най-старият член изрази учудването си. — Тя страшно се е запалила. Пък на мен вече ми мина времето.

— Наивник си ти — каза най-старият член. — Пълен наивник. Ей тук те държи тя, ей тук. — Той сви дланта си в шепа.

Боб поклати глава.

— А ти си един озлобен старец, който търси повод да се заяжда с Една само защото е бил приятел на Франк.

— Виж какво, за Франк може и да греша. Той от край време си беше слабохарактерен, дори преди да я срещне. Но в нея има нещо толкова… по-добре да не го казвам. Имам чувството, че ако се ръкувам с нея, дланите й ще бъдат студени и лепкави. Като риба. Студенокръвна.

Сега вече Боб се ядоса.

— Престани да се занимаваш с нея! И изобщо — какво, по дяволите, знаеш ти за нея!

— Това, че е десет години по-стара от теб — извика най-старият член, когато той вече се отдалечаваше. — Това зная за нея.

По-късно Боб и сам не бе сигурен дали единствено отвращението му от злобата на Чарли не го бе накарало още същата вечер да направи предложение на Една. Но той помнеше с положителност собственото си чувство на облекчение, сякаш нечия ръка го бе сграбчила само миг преди да полети в пропастта, когато тя каза:

— Много мило от твоя страна, Боб, но все пак отговорът ми е „не“. Поне засега. Може би след време. Но тогава аз ще бъда още по-стара и вече наистина ще е прекалено късно и за двама ни. Най-добре просто да забравим за това. Научих се да превъзмогвам тази самота, но онази, другата… не бих искала да я изпитам отново; а освен това едва ли съм най-подходящата съпруга за теб.

Той не намери достатъчно смелост или може би неискреност, за да започне да я увещава, и дори му се стори, че тя го погледна с нескрита ирония, сякаш друго от него не можеше и да се очаква. „Да го вземат мътните онзи стар дявол — помисли си Боб с яд. — Той докара нещата до това положение със своята злоба. Вместо да се занимава с личния ми живот, ще стори по-добре да си седи у дома пред камината и да предъвква шахматни задачи. Още следващия път, като го видя, ще му го кажа право в очите.“ После се обърна към Една:

— Възрастта, както и всяко друго нещо, е относително понятие.

— Относително спрямо какво? — попита тя. — Или може би ще ми предложиш да поемем на космическо пътешествие? Не, Боб, ние ще си останем на тази планета, а колкото до стареенето, то не ме тревожи. В някои отношения дори сега се чувствувам по-млада от всякога и в известна степен това е благодарение на теб. Всъщност главното е не толкова че аз съм прекалено стара за теб, колкото че ти си прекалено млад за мен.

Необяснимо защо, в този момент той се почувствува ограбен, сякаш с отказа си тя го бе лишила от някакво вълнуващо преживяване. Незрял, неулегнал четирийсетгодишен ерген, на когото току-що са отнели последната възможност да възмъжее.

Откритият турнир продължи два дни. Както се и очакваше, Една се представи добре. На финала тя трябваше да играе с един седемнайсетгодишен младеж, който нямаше какво да губи в тази среща, но за когото една победа би означавала много. По природа весел и общителен, той бе насърчаван от цяла тълпа млади привърженици. Една не бе така невъзмутима, както обикновено. Юношеската му дързост сякаш я изваждаше от равновесие. Тя седеше напрегнато пред шахматната дъска и пръстите й нервно барабаняха по масата. Той не бе от онези млади хора, които би срещнала при нормални обстоятелства в живота си, и съвсем очевидно не бе нито впечатлен, нито смутен от аристократичния й вид. Самоувереността му бе направо унищожителна. Още по-унищожителна обаче беше неизчерпаемата му веселост. Той явно гледаше на случая с пълно пренебрежение. Дори самият Чарли бе толкова подразнен от неговото лекомислие, че започна открито да подкрепя Една:

— Използувай я тази царица. За какво мислиш, че стои там? Момчето играе добре. При това не се спира пред нищо, което го прави още по-опасен. Все едно, че за него правилата на етиката не съществуват.

— Може би точно в това се крие слабостта му — засмя се тя, благодарна на Чарли за неочакваната подкрепа.

Те седяха един срещу друг пред дъската — хора с различна възраст, пол, произход и житейски опит, две пълни противоположности. Началните ходове бяха играни бързо и без сериозно обмисляне. Но когато двете страни си размениха първите пешки и фигурите започнаха да напредват, въздухът над масата сякаш се наелектризира. Една, която играеше с лишените от инициатива черни фигури, размени кон за офицер и когато вдигна очи, срещна гневния поглед на Чарли. Тя се прозя леко, изискано потупвайки с ръка полуотворената си уста. Той се обърна към Боб и измърмори:

— Прави го само за поза. Нервна е като дива котка. Това момче ще я направи на пух и прах. И тя напълно си го заслужава.

— Мисля, че наистина губи позиции — съгласи се Боб. — Този младеж, изглежда, ще я накара да плати за грешките си. Под привидното му лекомислие всъщност се крие изключителна агресивност. Но кой знае? Може би у нея също има стаена агресивност.

— Най-после и ти го призна — изсумтя Чарли. — Не познавам по-агресивна жена от нея. Външно овладяна, но отвътре клокочи. Може би тъкмо затова не иска да играе с царицата. За нея тя сигурно е кутията на Пандора.

— Говориш много загадъчно — отвърна Боб. — Това е просто една игра.

— И това го казваш ти, човек, който й е посветил повече от двайсет години! Нищо чудно тогава, че яде такъв пердах от Една. Шахматът е всичко. Животът и смъртта, доброто и злото. Дори Сатаната играе шах, вярвам, че поне това знаеш. Когато човек съгреши, Дяволът му обявява шах и ако грешникът не успее да отбие атаката със своето разкаяние, Дяволът казва: „Мат, приятелю!“ и го отнася в ада. Отгдето спасение няма.

Последните думи бяха произнесени с мелодраматично мрачен глас. Лицето на Чарли бе придобило присмехулно сатанински израз и преди отново да обърне поглед към шахматната дъска, той подигравателно сложи два пръста на темето си, подобно на рога.

Една седеше на стола, облегната назад и със затворени очи. Младежът отегчено отри нос с опакото на ръката си и се прозя. При звука на издишания въздух Една внезапно се наведе напред и каза:

— О, извинете! Аз ли съм на ход?

Младежът решително протегна ръка към дъската и игра царица на Г1. Тя погледна часовника върху масата, после вдигна очи към Чарли. На него му се стори, че долови в тях лека усмивка, и се наведе над рамото на противника й, за да разгледа по-добре разположението на фигурите.

— Много ви моля! — каза младежът. — Пречите ми да се съсредоточа.

Както раздразнението, прозвучало в гласа на момчето, така и самото признание бяха напълно неочаквани и докато един разпоредител настойчиво дърпаше Чарли по-далеч от масата, той успя да огледа дъската. После излезе, за да потърси Боб, и го намери да пуши усамотен в съседната стая.

— Прав си — каза му той. — Това е просто една игра. Печели само победителят.

Откъм залата долетя бурен изблик на радостни възгласи. Чарли се втурна вътре, следван от Боб, и двамата видяха, че младежът приема поздравления от тълпата; Една седеше тихо на мястото си, с все същата усмивка на устните.

— Какво направи, за бога? — не успя да сдържи гнева си Чарли. — Беше ти в ръцете. И ти знаеше, че ти е в ръцете.

— Това е просто една игра — каза тя. — А игрите са за децата.

— Предложила си му царицата, но той не е приел жертвата — досети се Чарли. — Знаех си, че някой ден ще се провалиш с тази царица. Жалко, много жалко!

Тя разпери ръце и каза кротко:

— Всеки може да сгреши.

Боб покровителствено хвана едната й ръка между дланите си и каза:

— Ти си напълно права. Това наистина е просто една игра. Ела с мен да пийнем нещо.

Неочаквано Една се усмихна и на двамата.

— С удоволствие — каза тя и остави Боб да я изведе от залата, сложил собственически ръка на рамото й.

Чарли понечи да тръгне след тях. После се спря.

— Е, това е то — заключи той. — Ето че и теб те матираха, моето момиче.

Бележки

[1] Новобогаташи (фр.). — Б.пр.

Край