Уилям Сансъм
Опасна възраст

Стаята потъна в мрак.

Мисис Орд, Джанет Орд, стоеше в ослепителната тъмнина, в чернотата, а 75-ватовата крушка пареше пръстите й.

„Къде ли да я сложа?“

Тя подскочи слепешката — с тоя младежки скок към камината петдесетте й години сякаш хвръкнаха в тъмното — и остави нажежената крушка да се търкаля по мрамора, но постепенно очите й започнаха да долавят аленото сияние на електрическата печка и стаята отново изплува от мрака. Сред мекия бакърен отблясък на печката в огледалото над камината лицето й, изгладено от топлата и дружелюбна светлина, изглеждаше ведро и младо. Тя улови търкулналата се крушка и промърмори усмихнато: „Опасната възраст.“ И си повтори, докато я укротяваше: „Опасна възраст наистина. Така ще му бъде много по-добре.“ За миг остана вгледана в лицето си, отразено в онова успокоително огледало; по-скоро вгледана в една фотография от миналото, защото жената отсреща бе седем, осем, девет години по-млада — после отстъпи към лампата и започна да поставя нова 40-ватова крушка.

Натискаш надолу, пъхаш я в металната плът и в стаята отново плисва светлина. Но толкова по-мека! Вече не оня рязък многоватов блясък, а само слабо златисто излъчване. Дълбокото мъртво сияние на жълтия залез? Все едно, то кара цветовете да притихнат, успокоява очите. Така или иначе, въглищата в огъня ще хвърлят достатъчно светлина.

Наведе се и поднесе клечка кибрит към хартията. Съчките запращяха сред жълти пламъци. Стаята в миг оживя. По килимите и под столовете препуснаха сенки. Тя кимна одобрително, отново хвърли поглед към огледалото, после методично обходи останалите три настолни лампи и снабди всяка от тях с нова 40-ватова крушка. „Готово — помисли мисис Орд, когато изправяше схванатия си гръб при последната масичка. — Време беше, безспорно. Така ще му бъде много по-добре“ — добави тя.

За миг се почувствува нелепо, сякаш беше въвлечена в някакъв заговор. Ала с насмешка отпъди съмненията. Това, което прави, е практично; дължи го на самата себе си. И отново се върна при огледалото.

Онова, което видя, й хареса. В омекотената светлина тя видя красива жена на около… четирийсет и три? Черна коса с червеникав оттенък, пищна и тъмна, излъчваща меко сияние на скъпа маслена картина; всички резки светлини чезнат в този приглушен жълт сумрак. Рокля с висока яка, която скрива шията колкото е възможно — защо възрастта на жената личи най-вече тук! — и дълги ръкави. Дълго лице наистина, но сега сякаш нежно изрязано от слонова кост; и очите — винаги се възхищаваше от очите — дълбоки, тъмни, открити. Устните? Очертани ясно с червило, но леко, не прекалено; дълго преди очите й да се срещнат с очите отсреща, устните в огледалото бяха замръзнали в подходяща гримаса — болезнено свити, сякаш беше принудена съвсем сама да се бори с житейските неволи — бедно хубаво създание. Веждите й бяха повдигнати с добре дозирано недоумение.

Понечи да вдигне ръка, за да приглади коси, но в същия миг я свали. Най-хубавото у нея бяха ръцете — изящни и бели. Имаше навика да пърха с тях, да ги излага на показ, да жестикулира. Трябва да престане с това. Да не забравя, че трябва да престане. Лицето изглеждаше добре, преди ръката да се вдигне и да го изобличи. Трябва да държи тези ръце далеч от него. Да не забравя онези стари правила на благоразумието — например, ако имаш жълти зъби, недей излиза на снега.

 

 

Чу как ключът на съпруга й се превърта в ключалката на антрето. Макар че вече двайсет и пет години чуваше този шум все по това време почти всеки работен ден от техния съвместен живот, тя наклони глава, за да го долови по-добре. Огледалното лице се отпусна. По него се разля изражение на мъдра благост. То сякаш се разтопи.

— Здравей, писенце! — повика го тя с приветлив глас, който полетя нагоре като песен.

— Здравей, скъпа — чу се отвън и на прага застана той.

Натежаващ петдесет и пет годишен мъж. Сивокос. С восъчно лице. Едър. Силен. Здрав. Чист в мекия си всекидневен костюм. Съвсем неприличащ на писенце. И с пресилената усмивка на човек с едри зъби.

Енергично прекоси стаята, целуна я по бузата, подаде й с привичен жест сгънатия вечерен вестник, после отиде при огъня и остана там, протегнал ръце към жълтите пламъци, сякаш искаше да ги отблъсне от себе си.

Влезе в стаята и донесе полъх на чужд, студен въздух, на влакове, обеди, кожени кресла и неизвестни срещи. „Цял ден е казвал разни неща — помисли тя — на разни хора. Никога няма да узная какви.“ После се обърна към него:

— Навън сигурно здравата щипе.

— Влакът в шест и десет закъсня. Стрелките били замръзнали.

— Е, писенце, нали е хубаво да се върнеш вкъщи?

Тя отиде при него и го хвана за ръка. Стояха така един до друг и гледаха огъня. Тя хвърли поглед към огледалото.

— На твое място не бих излизала.

Той имаше навика след вечеря да се поразходи из квартала, едно половинчато раздвижване за по-добро храносмилане.

— А, не знам — отвърна той. После някак особено огледа стаята, сякаш душеше въздуха.

— Чудна работа — каза той. — Тук ми се вижда замъглено. А не забелязах вън да има мъгла. Да не е от комина?

— Не, скъпи.

— Е, не съм сигурен. — Той огледа стаята, като бърчеше нос, оголил зъби в своята вечна усмивка. После отиде до барчето. В ъгъла, докато търсеше пипнешком чашите, се спъна в тъмната лъскава орехова мебел и измънка:

— Започвам да ослепявам.

По-късно, като пиеха шери, тя небрежно каза:

— Колко е хубава и уютна стаята, нали?

Кафяво кадифе на дивана, кафяви отблясъци от ореховата маса и столовете, светлокафяви и тъмнозелени възглавници, лъч от алабастров пепелник, хладно примигва сребърна ваза — и над всичко това се лее приглушена жълта светлина. Тя укротява, обогатява, умъртвява.

Само огънят пръска малки искрици живот.

— Да — кимна той.

С грейнал поглед, сякаш току-що й е хрумнало, тя добави:

— Смених крушките, забеляза ли? Сега светлината стана по-мека.

— А, това ли било! — каза той и погледна собствения си стол. — Но ще може ли да се чете така?

— Заради моите ужасни главоболия. — Тя обърна към него големите си тъмни очи и остави устните едва доловимо да потрепват. — От ярката светлина направо ми се цепеше главата.

Той загрижено погледна косата й. Беше както обикновено.

— Не знаех. Не си ми казвала.

— Не исках да те безпокоя, писенце.

— Вземаш ли нещо? Аспирин… или някое от ония нови лекарства?

— Да. И наистина има резултат. Но е толкова по-добре, когато светлината в стаята е омекотена.

Той изпита непресторено съчувствие — но главоболието е нещо объркващо и неуловимо, трудно би могъл да й предложи някаква помощ. Да беше си порязала пръст, щеше да изтича за бинт. И той просто сниши глас и придоби нещастен вид, изпълнен със страхопочитание пред болката.

 

 

След вечеря се настани в креслото и взе някои книжа, които трябваше да прегледа. Бяха гъсто изписани върху жълтеникава хартия, както беше обичаят в кантората. На няколко пъти ръката му се протегна към лампата. Накрая той се извърна в креслото и неудобно нагласи листата под нея, но пак трябваше да напряга очи на слабата приглушена светлина.

Погледна към Джанет, която плетеше, седнала близо до огъня. Отвори уста да се оплаче — но си помисли как тя ще отстъпи, разбира се, ще сложи старата крушка и от това главата ще я заболи отново, а той ще се чувствува грубиян и егоист. „Ще намеря от ония специални лампи за нощно четене, с единичен сноп светлина, дето се слагат над леглото“ — каза си той. После помисли: „Може би в края на краищата ще свикна.“ И като присви очи, отново се наведе над зацапаната жълтеникава хартия.

„Драги Дневнико, би могла да напише тя, сигурно съм глупава, сигурно се престаравам, но това, което правя, в крайна сметка е практично и е мое право. Щом се грижа за външността си по хиляди други начини, защо не и по този? И най-накрая, кой има полза от това? Той. Защото именно той гледа. И колкото съм по-приятна в неговите очи, толкова по-малко ще го изкушават другите, толкова по-щастлив ще бъде. За нас жените животът се изменя. Мъжете, естествено, нямат същите тревоги, но затова пък имат своята опасна възраст. Животът и за тях се изменя, в известен смисъл…“

И беше напълно права. Това наистина бе опасната възраст за нейния Бъртрам и тайно, макар и с насмешка над себе си, той я понасяше доста тежко.

Колко скрити погледи към афишите на въздушните линии! Колко пъти нозете му забавяха ход край бляскавия, празнично осветен магазин за бельо по пътя за гарата! „Ориент Лайн“ пори бялата пяна в синьо море сред палми и слънце с цвят на игличина… Илюминатори! А като минаваше край вариетето със стриптийз, съвсем, съвсем случайно поглеждаше към невероятните голи гърди и веднага вдигаше виновен взор към сградата, сякаш оглеждаше фасадата й, неузнаваемо променен за заблуда на случайните минувачи в инспектор от градския съвет.

Но освен мечти наоколо имаше и живи жени, особено бедните момичета, които днес се обличат толкова богато. О, лъсналият за миг сатенен хълбок на някоя келнерка!… Или момичето зад чашата бира на бара в бюфета на гарата — в огледалото отзад момичетата стават две, задно и предно, — усмихнато и готово да бъде заговорено, и все пак помежду им стоят мраморният бар и цял арсенал условности. Но всички тези фантазии се предвождаха от най-близката и най-опасната — незнайното момиче от незнайна кантора, чието камгарено бедро топлеше неговото в автобуса, с оная нейна плашеща миризма и с лекия дъх на розово-свежа пудра!

Ала жените съставляваха само част от неговите опасения и тревоги. Едно много по-значимо безсилие караше неспокойния му ум да се занимава упорито с възможностите за сексуална изява. Сексът беше само една страна от цялостния стремеж към власт, а властта бе онова, което Бъртрам Орд изведнъж започна да желае така отчаяно на своите климактерични петдесет години. Отчаяно искаше да се изяви, да остави следа, да бъде различен — а едреещият му корем му подсказваше, че това е неговият последен шанс, че трябва да се действува, сега или никога. „Никога“ бе стръмното плъзгане на годините към гроба. „Сега“ бе точно днес, този обикновен сив отрязък от часове с неговите часовници, с вкуса на тютюн, с писмата и автобусите и с болката в мускулите на гърба.

През последните двайсет години от своя живот бе живял в един и същ дом, работил в една и съща кантора, пътувал с едни и същи влакове, ял едни и същи храни, пил едни и същи напитки, вървял по едни и същи улици и посещавал приблизително едни и същи хора, прекарвал едни и същи три седмици почивка всяка година. И макар да посещаваше различни курорти, всички те, с общата им рамка от времетраене и летен климат, с еднообразието на привидното им разнообразие, се бяха слели в нещо еднакво и сега, когато погледнеше назад, те сякаш бяха не части от реалния живот, а филми с ярки цветове, целулоидна лента, запечатала събития, случили се някога с някого, който смътно приличаше на него, но положително не и с него самия.

Бавното изплащане на къщата, умереното израстване в службата, общото изкачване нагоре към едно положение на сравнително благополучие навремето му се струваха задоволителни: винаги имаше ново стъпало, към което да се стреми, а маневрирането, макар и трудно и продължително, допадаше на мъжката му потребност да влияе върху околните и да търси изява: преди винаги бе имало предвкусване, тръпка.

Сега беше свършено с това. Всички разумни цели бяха постигнати. И като погледнеше назад, можеше да види само сивите релси, по които се беше движил; вече не беше способен да изживее миговете на удовлетворение от дребните успехи, до днес подслаждали очевидно небогатия на събития негов жизнен път.

Всъщност беше оставил в живота толкова трайна и естествена диря, колкото е по силите на обикновения градски човек. Създаде семейство, отгледа синове и дъщеря, които напуснаха дома по релсите на своя собствен живот. Бе преуспял според мащабите на големия град, мащаби също тъй ограничени, както мащабите на дивия звяр, който по инстинкт се придържа към определено късче земя, без да мисли за целия останал свят.

Но неспокойният ум на човека рядко се задоволява със своето късче земя, светът, пространството и времето неспирно го мъчат. И така, Бъртрам Орд, прехвърлил петдесетте, като премисляше обикновените успехи на своя живот, виждаше само, че той, казано с оная неопределена фраза, която замъгляваше ума му, не е направил нищо. Какво не е направил? Бъртрам би отговорил неясно, дръзко, сантиментално. Не е обиколил нос Хорн. Не е видял пирамидите. Никога не е пилотирал самолет. Дори не е плувал с надуваема лодка около Нийдълс (никога не е слагал яхтсменска шапка). Нито пък е бил на война. (Все негоден. Така че никога не е получавал медал за храброст. Не може да се види във въображението си с почерняло от кордит^[1] лице, понесъл се в атака с неистов рев.) Никога не е залавял крадец със собствените си ръце, не се е захващал с отглеждане на пилета, никога не се е облягал на Дългия бар в Шанхай, облечен в бял костюм. Никога… и тъй нататък. Никога — но Сега бе тук и сега, Сега полека си отиваше — и какво точно би могъл да направи?

Би могъл да изтегли парите си, да напусне жена си и да отплава с някой лайнер на изток. Или на запад. Но не би го направил никога. Беше прекалено честен, прекалено грижовен. Освен това много обичаше Джанет.

Е, тогава някоя вечер би могъл да се прибере у дома с някакъв план, който решително и коренно променя всичко. „Скъпа, в Съсекс се предлага една ферма за мента. Ще разпродам всичко. Вземаме я.“ Спомни си, че действително беше видял такава обява. Странна ферма наистина! И всъщност такова едно решение не е бог знае какво! Ала и Джанет знае какво! Усети как кръвта се отдръпва от лицето му, като си представи своите многочасови доводи, увъртяната софистика, дългите мрачни погледи, нейния непобедим здрав разум.

И така, състоянието му накрая намери отдушник в секса. Сексът бе, на първо място, част от желанието да се утвърди. И сега, понеже всички други амбиции бяха някак несъстоятелни, сексът, който му беше подръка или в краен случай зад някой тъмен градски ъгъл, предлагаше най-леснодостъпния път за действие. На този път можеш да стъпиш и да се оттеглиш без усложнения. По него няма нищо необратимо. Няма изгаряне на мостове, нито решителен скок в дълбокото. Всъщност, макар че Бъртрам Орд едва ли би го признал точно сега, във всяко бъдещо приключение от подобен род би имало нещо почти конвенционално.

 

 

Месец след като бе подложен на приглушеното осветление на Джанет, той предприе такова приключение.

По ирония на съдбата, макар че импулсът вече живееше у него, именно осветлението доведе до първата му необмислена постъпка.

Трудно се четеше така. Здравият разум подсказваше на Орд да си купи лампа за четене с тъмен абажур и да я инсталира до стола си. Но когато спомена за това, Джанет видимо се огорчи, по лицето й се разля сладко примирение и понеже не искаше да я измъчва, той отхвърли идеята. Но не само затова. Защото Орд и другояче се бореше с петдесетте си години. Не му се щеше да признае, че има трудности с четенето. След като се видя принуден да скове устата си в изкуствени челюсти, прие това като пръв белег на физическия си упадък. Твърдо бе решен да се бори срещу всякакви нови доказателства за телесно разпадане. Още изкачваше стъпалата почти на бегом, макар че се задъхваше от това; ако на някое шумно събиране се случеше да не чува съвсем добре, никога не се навеждаше напред, а предпочиташе да наблюдава устните на събеседника си и силно напрягаше очи, вместо да си поръча очила за четене. Зад всичко това стоеше идеята, че тренировката и усилието са полезни. „Не оставяй машинката да ръждяса“ — казваше си той.

Затова продължаваше да седи в тази осветена в жълто стая, взираше се в книжата си и понеже очите му вече бързо се изморяваха, често вдигаше поглед и се оглеждаше наоколо.

При неговата дейна натура навярно за пръв път съзерцаваше собствената си всекидневна със съзнание, незаето от други неотложни проблеми. Видя я добре, навярно за пръв път. И откри, че това е една скучна, скучна стая.

Макар че електрическата светлина е жълта и може да се нарече „топла“, самата й равномерност лишава стаята от живот. Тя едновременно стопля и умъртвява. Тя е светлина, безплодна като последната унила позлата на уморено залязващо слънце, без искрицата реален живот, която трепка в пламъчето на привидно по-мъртвата зелена светлина на газта. Именно под тая мъртвешка пергаментовожълта светлина Орд се огледа наоколо и осъзна застоя, обхванал неговия живот. На отсрещния стол, чудесно запазена, седи Джанет, почти изправена и неподвижна, а ръцете и се гонят като мишки над плетката в масивния скут. По-долу, равномерно като неонов надпис, светят червените пръчки на електрическия огън. Твърде често — злополучна пестеливост — те двамата се лишаваха от блясъка на истинския огън.

Бъртрам Орд трябваше да напусне тази стая.

Винаги бе имал навика, в дъжд и в хубаво време, да се поразходи след вечеря. Сега започна да излиза по-рано и по-дълго да остава навън. Джанет виждаше това, но го смяташе за обикновена потребност от физически усилия; зима беше, навярно се чувствуваше обездвижен. Тя никога не споменаваше за това и се поздравяваше за сдържаността си: известна независимост, казваше си тя, ето кое е най-сигурната пречка пред свободата.

Беше и права, и не. Защото, колкото и да е ограничена, свободата си е свобода. Не може просто да си волен като вятъра. На волния вятър му трябва небе. И ето, в девет часа Бъртрам Орд, свободен за малко, върви под небето на декемврийската вечер, гази снега и носи в ръка заклана гъска. Отбил се беше у един приятел наблизо да вземе гъската, която му бяха донесли от провинцията. Наблизо и все пак извън обичайната орбита на неговите вечерни разходки: така че, макар и недалеч от дома, Орд се озова в малко позната територия, из улици, които му бяха почти неизвестни. (Интересно е да се отбележи, че когато, подтикван от импулса да се освободи от нещо, Орд удължи своите вечерни разходки, той не разшири даже с педя обикновения си маршрут — просто започна повече пъти да обикаля улиците, по които вървеше всяка вечер.)

И така, при тази непривична обстановка, с непознатите улици, със снега, който променяше формата и звука на всичко наоколо, и с мъртвата птица в ръка, не беше толкова чудно, че и самият Орд започна да се държи необичайно, когато една млада жена, тъмен силует с кожи, шапка, шал и пакети на фона на лъчистия сняг, на слизане от автобуса обърна към него бледото си лице и се усмихна. И през ум не му мина, че тя може би се усмихва, както понякога жените се усмихват или се смеят просто защото правят нещо, например слизат от автобус. Не, Орд знаеше, че тя се усмихва точно на него и незабавно предприе първата стъпка към свободата. След миг вече клечеше и се правеше, че връзва обувката си, а през това време ловко следеше в коя посока ще тръгне тя.

Ловко ли? Че откъде такова умение и изобретателност след толкова години на невинност? Но нали често през последните месеци бе правил точно това пред магазина за бельо.

След минута той се изправи и пое по притихналата улица след тъмния загадъчен силует на увитата в топли кожи жена, забързана през наветия край стените на къщите сняг.

Тя сви на ъгъла. Двайсет метра след нея, Орд също сви — сдържаше дъха си от страх да не би да е изчезнала безвъзвратно. Не, ето я — краката й, детински и нежни, проблясват като студени пръчки от целофан между дебелото кожено палто и ботушите.

Бяха на някаква странна улица. Между гъсто засадени дървета, високи и стари, с черни дънери, заобиколени с трева, прегърбена под тежестта на снега, тя водеше нагоре, към един хълм. Тук къщите бяха по-високи, на известно разстояние една от друга, с градини отпред и с добре оформени живи плетове. Той ускори ход. Това бе неочаквана приказна страна; дърветата-часовои създаваха странното усещане, че пътят непременно води нанякъде.

Закрачи по-бързо. Наклонът растеше. Гъската не беше увита; хванал я беше за шията. Белите й пера безжизнено се люлееха и докосваха снега. Сред тези дървета, с безшумните си стъпки и с мъртвата птица в ръка, имаше чувството, че е ловец. Понякога, проблеснала в светлината на някоя улична лампа, жертвата отпред придобиваше по-ясни очертания. После се губеше, замъглена от меката грейнала белота.

Но се смаляваше. Нямаше спор. Колкото и да се силеше ловецът, жената го изпреварваше. По някое време Орд почти затича. Но годините и търбухът му тежаха. А и гъската подскачаше нагоре-надолу на тънката си шия — усещаше как ще се скърши.

Нямаше ясна представа какво точно би направил на тази жена, ако някога я настигне. Долавяше смътно, че жената го прие, че още го приемаше.

При челото на хълма дърветата внезапно изчезнаха и пътят се раздели на две. Той спря. Ето я — още по-далеч. Само той и тя — през цялото време не се появи друга жива душа — сами със снега и с плътното черно наметало на небето с неговия кристален въздух.

Спря до една пощенска кутия и я остави да си отиде.

Спря, пое дълбоко въздух със запъхтени гърди и се усмихна с чувство на победител!

Истината беше, че той не искаше да продължи. Беше се отказал от жената така, по собствено желание. Би могъл да я последва. Но предпочете да спре. Беше господар на себе си, на положението, а само да беше поискал, и на нея. Обърна се и си тръгна, изпълнен със задоволство. Той беше действувал.

Чувството за победа трая няколко седмици. Всъщност беше направил огромна крачка. Имаше за какво да мисли. Можеше, седнал вечер в креслото, да извика, когато поиска, в представите си видението на оная усмивка, на женското тяло в кожите, загадъчно в зимната нощ, видението на самия себе си, широкоплещест, поел през снега. Бе като влюбен младеж, който отново и отново си спомня образа на своята любима. Но за разлика от влюбените младежи нямаше реална възможност, която да го подтиква; сега неговите възможности бяха въображаеми.

 

 

Светлините още хвърляха своите тъмножълти отблясъци върху притихналите мебели. И само месец по-късно мъртвата стая го накара да заживее отново. Този път той действително спря една млада жена пред пощата.

И това стана съвсем недалеч от собствената му кантора! Тя пускаше цял куп пликове. Трябваше да я изчака, докато пъхаше в процепа писмо след писмо. Беше млада, силно гримирана; от ушите й висяха две златни буренца; на фона на това грубо украшение младите й очи изглеждаха трогателно.

Внезапно той се развълнува — и когато се наведе да я заговори, изпита чувството, че ръбът на меката му черна шапка расте, че сребърната му коса се удължава с няколко сантиметра, а едрото му лице се сбръчква от израз на мазно мошеничество: чувствуваше се като някой от онези порочни, добре охранени булевардни развратници със сатанински вид и посребрени коси, които понякога гледаме по френските филми.

— Такова малко девойче, а пък колко много любовни писма! — Той сви устни като същински сатана.

Момичето се изненада. То пусна в процепа и последното писмо.

— Така излиза — отвърна то.

— Басирам се, че сте уморена след целия този труд — усмихна се той. И нямаше значение, че минават двайсет души, че пощата е на ъгъла до кантората, че някой може да види.

Гърдите му се разшириха от бодрост и сигурност и той направи лек поклон:

— Ей там, само на трийсет крачки, се извисяват дверите на кафене „Кардома“. Ако милейди благоволи, аз ще бъда най-щастливият от смъртните.

— А? — присви тя очи.

— О, чашката кафе съвсем не е каприз — мис? — засмя се той.

Всичката нежност се изпари от погледа й.

— Ти, дядка, май се опитваш да ме сваляш? — каза тя.

Цялото му самочувствие, надуто като балон, меко осветената „Кардома“, реното, което щеше да ги откара до „Фонтенбло“, коприненият халат, с който щеше да излезе на терасата на другата сутрин — всичко това се олюля застрашително.

— Мога ли да ви предложа чаша кафе? — попита той. Усмивката му угасна и зъбите му полека се скриха зад устната.

От нежното личице изпод грима срещу него изригна цялото презрение на младостта:

— Стар мръсник — каза момичето. — Ще ти дам аз едно кафе — че даже и някое ченге отгоре.

То се изсмя, после съвсем явно го огледа от горе до долу, завъртя се на пета и си тръгна, закършило стан.

 

 

Отново седеше у дома при жълтите светлини, при плоската гръд на Джанет, бежовата й блуза с наборите и дългия провиснал перлен гердан.

„Приличаш на старо куче — мислено й казваше той, — на овчарско куче.“ И в следващия миг си помисли: „Но ти си моето собствено старо овчарско куче, моята Джанет, която ухажвах на ония чаровни двайсет и три години.“ После в просъница се връщаше във времето, когато току-що се бяха оженили, при своя тогавашен образ и при очарованието на нейната младост, клюмаше добродушно в мъртвешки затъмнената стая и вземаше изпомачканите си книжа. Много обичаше Джанет. Временните му забежки заемаха съвсем изолиран участък от неговото съзнание. Както става често, той изпитваше две противоположни чувства едновременно.

Но сега имаше и два противоположни интимни спомена, с които трябваше да се оправи: усмихнатата жена на снега и присмехулното момиче от пощата. Странно, те не се изключваха взаимно. Според настроението си той превключваше като реле от единия на другия. На практика презрителната усмивка се оказа по-силна. Няколко месеца тя му пречеше да заговори друга жена. Но когато бе по-благодушно настроен към себе си, надмощие вземаше победният миг на снега: този миг бе действителен, той потвърждаваше силата му и подсказваше, че някога ще се повтори, но това ще стане при удобен случай и на спокойствие.

 

 

Сега, при намалените светлини, Джанет чувствуваше, че е по-красива в неговите очи и го обичаше повече, отколкото през доста от изминалите години. Започна да проявява допълнителни признаци на внимание към него. Купи му някакви чудновати чехли-чорапи, с които той шляпаше безшумно из къщата като огромен сив гном. Хранеше го с избрани късчета месо от чинията си. Купи му издълбана топка за голф на медна поставка, за да си слага в нея кибрита близо до креслото.

И при всички тези прояви на грижовност тя невъзмутимо го гледаше как се напряга над книжата. Съпоставено с предимството да се радваш на красива жена и на по-щастливо семейно огнище, това неудобство изглеждаше толкова дребно.

Винаги, при това искрено и с любов, си представяше, че той я вижда такава, каквато е била преди десет години. Всъщност от доста време насам тя му приличаше повече на предница, украсена със сложно жабо, отколкото на друго нещо. Имаше навика да извръща към него целия си торс, когато му говори. Като профил му бе почти непозната. Отдавна се бе уморил да следи движенията на устните й. И вместо да среща очите й, което изискваше внимание, той свеждаше собствения си поглед под нивото на брадичката й и се вторачваше в плоската зона между раменете, която обикновено съдържаше някаква успокоителна плетеница от набори и шевове и — зиме и лете, пролет и есен — все тоя провиснал дълъг наниз от перли. Това не беше проява на неприязън; просто така му беше по-лесно.

Но сега дори тази ограничена гледка започваше да се замъглява: всъщност вече не виждаше малките наборчета и шевовете, макар че перлите светеха съвсем отчетливо.

Един ден вместо чашата с шери взе малката топка за голф.

— Значи трябват очила — каза той, докато плюеше кибритени клечки. После добави: — Сигурно накрая всички стигаме дотук.

Вадеше клечиците от устата си и се чувствуваше не толкова глупав, колкото унизен от това, че накрая се наложи да направи такова изявление.

— Очила ли, писенце? — запита Джанет, сякаш никога не си е представяла подобно нещо, като заради него се правеше на учудена. Но мислено веднага свърза намаленото осветление и четенето с присвити очи и тогава нещо твърде ужасно й мина през ум: ако зрението му се влоши макар и съвсем мъничко, то за в бъдеще дори и на силна дневна светлина тя ще бъде предпазена от прекалено внимателни огледи.

— Сигурно всички стигаме дотук — повтори той и оголи зъби в облекчена усмивка.

Произнесем ли нещо на глас, то, колкото и ужасно да е, става факт, а фактите, колкото и да са ужасни, имат свойството да бъдат потвърждавани. Това вече можеше, веднага и на място, да реши и да си вземе една малка лампа с абажур. Просто до днес беше отлагал това; сега вече щеше да уреди нещата.

Джанет внезапно помисли: „Очила ли? Но тогава той ще се взира в мен през лещи.“ Ала после се усмихна. Познаваше своя Бъртрам. „Никога няма да ги сложи, когато не чете. Всеки друг, но не и моето писенце, което толкова обича да се върти пред огледалото.“

 

 

Да приемеш така самодоволно вестта за миопията на съпруга си — това е първата стъпка по нанадолнището от грешката към злото. А освен това е и неблагоразумно. През следващите дни Бъртрам отиде на очен лекар, взе рецета за очила, купи си лампа — и след няколко седмици най-накрая си намери нова жена.

Към това го подтикнаха две неща: първо, подсъзнателният импулс да уреди всичко надделя. И второ, мисълта, че тези очила, едно ново доказателство за телесен упадък, са в джоба му, усили желанието му да утвърди онова, което е останало от него.

И това се случи на перона на Лондонския мост, където, като отдавнашен пътник, той беше добре позната фигура!

Бе някак объркана вечер, имаше мъгла и всички влакове закъсняха поне с половин час. Потрепвайки от повторното включване на двигателите, електрическите червеи напредваха предпазливо и пак се спираха в гъстата бяла мъгла, надупчена от святкащите семафори и заплашителните сигнали на влаковите спирачи.

На препълнения перон една жена изпусна своя роман до самите му нозе. Той се наведе и бързо го вдигна. И жената му благодари с усмивка.

След една усмивка всичко е някак по-лесно. Така стана и с Бъртрам Орд. По лицето на тази жена той прочете, че тя го одобри. Потребността от самоутвърждаване се надигна у него и той заговори. Бъбреше за мъглата и закъснението, за перона и влака и с една подчертана, дяволита любезност успяваше да превърне всички тези неща едва ли не в лични комплименти. Когато вдигна книгата, чието заглавие не успя да прочете, той каза:

— Явно много обичате да четете. Истинско удоволствие е да срещнеш човек, който вижда по-далеч от вестника си.

Тя се изчерви. Мислеше за книгата, „Любовта идва при Глория“; досега я прегъваше, а заглавието криеше с длан. И макар че стояха на светло под една лампа, очите му не видяха ни червенината й, ни това, че кожата на лицето й е груба, а шията гъмжи от възпалени пъпчици.

Вагоните бяха претъпкани. Той седеше плътно притиснат до нея и въпреки дрехите между тях пропълзя топлина.

Понеже не можеха да четат, разговаряха през цялото това пътуване с неговия мирис на влакова нечистотия, с ледената струя откъм прозореца, където една кожена ръкохватка неспирно трептеше, под редицата вестници и палта, които се поклащаха и запречваха светлината, през дим от лули и воал от мъгла, прецедена от непрогледната бяла мъгла вън. Тя още му се усмихваше. Всъщност това беше по-лесно, отколкото да говори. Но имаше и друго. Беше самотна. С тая нейна ужасна кожа не можеше да се похвали с много обожатели. Рядко й правеха комплименти. Добре виждаше, че господинът вече не е млад, но въпреки това започна да изпитва топлота към него.

Колкото до Бъртрам, той чувствуваше точно обратното — беше млад като пале и въобще не забелязваше грубата й кожа.

Тя трябваше да слезе две гари преди него. Тогава той направи решителната крачка и слезе заедно с нея. Пред гарата се намираше „Железопътният герб“. След слаби протести от нейна страна Бъртрам успя да я убеди да влязат вътре заради мъглата. Там, в задимения дъбов салон, над чаша джин с портокалов сок те двамата започнаха да се опознават по-добре.

Тя — мис Еглингтън — живееше сама в двустаен апартамент над безистена. Господинът — с неизвестно име — живееше „няколко гари по-натам“ със — това дойде като вдъхновение — сакатата си жена.

След третата чаша джин с портокалов сок тя обеща на другия ден да обядват заедно. Сбогуваха се и Бъртрам, обзет от странна смесица от бащинско чувство и порочност, излезе в нощния мрак с вид на бдителен таен агент и предпазливо нае кола, която го откара у дома.

Няколко месеца се срещаха редовно — може би се срещат и досега. Тя беше машинописка при един адвокат в града. Така че лесно можеха да се виждат и денем, например на обяд.

Но се срещаха също и в чайни по страничните улички, в уединените барове на разни заведения, а нерядко и в техния „Железопътен герб“, макар че смениха големия салон с един по-малък закътан бар. Защото след първоначалната си дързост Бъртрам започна да става предпазлив и срещите им се превърнаха в противоречива смесица от волност и принуда: това, че изобщо бяха заедно, бе проява на свобода, но окото на общественото мнение ги заключваше в един подземен свят.

Разбира се, той често закъсняваше вечер. Казваше на Джанет, че бизнесът расте и само той може да се справи с новите изисквания. Откри, че лъже добре и с лекота. Джанет му вярваше. Във всеки случай искаше й се да му вярва — защото при това повсеместно покачване на цените бе утешително да знае, че вкъщи влизат повече пари, които ще я закрилят от ужасното бъдеще. Макар че един ден се изплаши. Помисли си: „Ами ако Бърти ослепее?“ Сама сред удобните си мебели, тя внезапно се почувствува като Лукреция Борджия. Прелестна. Но и греховна.

Бърти беше сляп единствено за подобна опасност.

И дойде време, когато той бе поканен на чай в малкия апартамент на мис Еглингтън. Мис Еглингтън, която също го беше послъгала, че името й е Глория (в действителност се казваше Фил), реши, че това е най-малкото, с което може да се отплати за неговата щедрост.

И понеже се безпокоеше заради кожата си, тя намали осветлението.

Бъртрам отново седеше в полумрак.

Но този път нямаше нужда да се чете.

Бележки

[1] Недимящо експлозивно вещество. — Б.пр. ↑