Димитър Танев
За книгата и за нейния автор

В края на този роман бащата, смазан от мъка и унижение, сам поднася на своя пропаднал син — крадец, скитник и пияница — кристалите с отрова. После виждат мартенският вятър да подмята шапката му край гроба на покойната му жена. И вече никой нищо не чува за него. За Фридрих Вердер — кумира на Берлинската студентска младеж, водещ професор по наказателно право, голям реформатор и хуманитарист.

Какво е тласнало този блестящ мъж към синеубийство? Какво е разсипало живота му и е сложило край на възходящата му кариера? Дълги години той носи раната (и вината!) на своето съмнително произхождение. В домашния музей на неговия предходник, учител и тъст — също световноизвестен правник, осиновил Вердер, изтеглил го от тинята на обществото до върховете на науката — има сбирка човешки черепи. Сред тях — най-впечатляващият е на посечен с брадва непоправим престъпник. Това е бащата на Вердер…

Неговата ли тъмна кръв и неговото проклятие ли е пренесъл професорът, за да ги предаде на своя красив, но безволев син? И кой е истинският изкупител на греха — дали младият човек, повторил пътя надолу, към своя дядо, тласкан натам от наследствената обремененост, от фермента на порочния ген; или издигнатият баща, който „ретранслира“ — въпреки жестоката си съпротива и в мъчителен морален гърч — тази зловеща връзка?

Този въпрос остава в романа без отговор. Освен че сам по себе си подсказва определена фаталистична настроеност, той е същевременно и една критична реплика към обществото и нравите, към бюргерската подреденост и спокойствие.

* * *

Днес някои добри стари книги отново намират своите читатели. Много писателски имена бяха върнати, припомнени, отново оповестени. Делото на някогашни популярни книгоиздателски къщи, проявявали вкус и настойчивост в отсяването и разпространението на световната литература от 20-те — 40-те години, засиява отново със скромната си, но благородна светлина. Вярно е, че новите поколения, „отровени“ от литература, кино, телевизия, видеофилми, много капризно и разноезично подхождат сега към главоломния книгонаплив. Вярно е и това, че самият той основателно ни безпокои, след като липсват критерии и българската книга крее, безсилна да се вмести равнопоставено в него, още повече — да го оспори и надмогне. Тези поколения обаче нито имат отношение към горните опасения, нито пък носталгията, споменът им тежат. Затова имена като Кнут Хамсун, Х. Зудерман, А. Стриндберг, Жорж Дюамел, Г. Майринк, Пиер Беноа, Йохан Бойер, та дори и вечните Карл Май, Майн Рид, Емилио Салгари, Е, Сетън-Томпсън, Фенимор Купър и т.н. не могат да изместят от вниманието им текущата, съвременна мирова литература, за която те са информирани и по-непосредствено, и много по-пълно от нас.

Митът обаче за четящия, любознателния, интелигентния български читател не е развенчан. Нещо повече — оказа се, че това не е мит, а все още дишаща истина. Защото дори в трудните днешни времена българинът дава пари за книги, чете, проявява знания, вкус, избирателност, собствена мярка. В този смисъл пошлата книга, кориците с обнажени девици и стрелящите „на месо“ пикантни заглавия са повече фон, разлято крещящо петно, отколкото истинската същност на книжовното ни битие и съзнание днес. Пак в този смисъл новият читател гледа общо взето благоразположено и на тези книги от миналото, съпътствували младостта на майки и бащи, на баби и дядовци, разполага ги в своето духовно поле и интереси, помирявайки така традиционните „буржоазни“ романи и семейни саги с модерното четиво: документалната проза, политическия роман, романа есе, повествованията на „действието“, на „тръпката“.

* * *

Измежду тези книги, преоткрити отново, е и романът на Ханс Ланд „Да отгледаш престъпление“. За първи (и единствен) път той е издаден у нас през 1919 г. под заглавие „Мисията на Фридрих Вердера“. Житейското име на неговия автор е Хуго Ландсбергер, син на немски евреин-теолог, роден на 25.08.1861г. в Берлин, човек с твърде интересна биография. Баща му искал да го направи търговец, но младежът избрал литература и история (следвал е в Лайпциг и Берлин). От 1905 г. работи като редактор в издателство „Рекламс Универсум“, но още преди това (1898 г.) започва издаването на самостоятелен седмичник за политика, наука и изкуство с показателното заглавие „Нов век“. Жени се за Лола Рамо, актриса. Пише много и увлечено, автор е на над двадесет книги проза, като първите му изяви са още от края на 80-те години на миналия век. Тогава нашумяват романите му „Сираци на обществото“ и „Умиращи край пътя“ (и двата — 1889 г.).

Творбата, която окончателно го налага като писател, е романът „Новият Бог“ (1891 г.). В този роман, както и в написаната съвместно с Феликс Холендер драма „Светият брак“, Ханс Ланд се опитва в нравствен план да мотивира сближаването на синовете на висшата класа с низините. Може би тъкмо това дава основание на неговия по-късен изследовател Полачек да го определи в една своя студия (Прага, 1964 г.) като представител на буржоазно-индивидуалистичния бунт в немската псевдосоциална проза. Обикновено обаче го свързват с етапа на разцъфтяване на натурализма. По правило произведенията му имат силен социален привкус, изследват градуса на чувствата, семейството, зова на кръвта, влиянието на традицията и средата. На тази широка основа се нюансират и конфликтите, и вътрешните драми на неговите герои.

Справките за Ханс Ланд сочат, че е имал и активни общественически намеси. Поради това, че е изнасял лекции в работнически клубове, е бил изгонен от Берлинския университет. Преследван от фашистите. Изчезнал безследно. За година на смъртта му се счита 1938-ма.