Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)
Разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Ганчо Ценов. Кроватова България и покръстването на българите

Трето издание (Първо издание — 1937 г., Второ издание — 1998 г.)

Консултант: Здравко Даскалов

ИК „Хелиопол“, 2004 г.

ISBN: 954-578-160-2


original_b.png

Глава I
Критиките против Ценов

1. Увод

Тезата на Ценов, че българите под името българи са живели не само преди Аспарух, но и преди мнимото заемане на Балканския полуостров от славяните, предизвиква преврат както в досегашното схващане на историята на българите, тъй и в схващанията на историята от по-стария период почти на всички европейски народи. За да обясни този въпрос, Ценов е обнародвал два тома на немски език. Понеже мнозина български читатели нямат възможност да се справят с тази обширна и сложна материя, Ценов направи едно кратко извлечение от своите съчинения по въпросите, които най-много интересуват българите, и го обнародва под заглавие: „Кроватова България и покръстването на българите“, 1937 г. В тази книга той посочи, че българската държава е основана от хуни и че тези хуни са стари крайдунавски поселници и стари християни. Освен това, за да поясни своето становище, той подложи на критика работите на своите български противници. Науката е по право критика. За да се установи една научна истина, не е достатъчно само да се посочат нови данни, но и да се докаже защо досегашните мнения са неприемливи. Ценов посочи в книгата си, че критиките на неговите български критици Ст. Младенов и В. Златарски нямат значение за науката, защото те, като изказваха недоволство от Ценов, не доказваха кое е правото. Не казваха защо данните на Ценов са неверни и кои са верните данни според тях, защото само тогава може да се установи истината. Те даже не знаеха, че Дринов е бил против тезата, че българите били късни пришълци. Тяхната цел бе само да злепоставят личността на Ценов. Дали това е потребно, или не, е друга работа, обаче то не е наука.

В тази си работа той иска да изясни други въпроси, от които, както се вижда, българското общество се интересува. И тук ще се постъпи по същия начин. Господа професорите Петър Ников и Петър Мутафчиев са написали в „Известия на историческото дружество“, 1937 г., един отзив за книгата на Ценов: „Geschichte der Bulgaren und der anderen Südslaven von der römischen Eroberung der Balkanhalbinsel bis zum Ende des neunten Jahrhunderts“. („История на българите и на другите южни славяни от римското завоюване на Балканския полуостров до края на девети век“), но не с цел да кажат кое е правилно, а да злепоставят личността на Ценов, като докажат, че той е Querkopf[1]. Какъв обществен интерес представлява това? Хората искат да знаят кои са българите и коя земя са населявали те. Това тези господа не казват. Не истината, а личността на Ценов ги интересува тях. И понеже се злепоставя личността на Ценов, читателят ще ни извини, ако преди да разгледаме казаното от господата Ников и Мутафчиев, си позволим да кажем нещо и за Ценов.

2. Няколко бележки за Ценов

Ценов е завършил Висшето училище в София със специалност история. Вследствие на един конкурсен изпит той е бил изпратен в Берлин да специализира, главно немски. След четиригодишно учение той бе първият българин, който получи докторско звание по история от Берлинския университет. Имаше тогава и други българи, които следваха в същия факултет (философския) на Берлинския университет, обаче на тях професорите им казаха да отидат да промовират в някой провинциален университет, където изпитът е по-малък. Те после станаха професори в България.

Историческата дисертация на Ценов Wer hat Moskau im J. 1812 in Brand gesteckt? (Кой подпали Москва в 1812 г.?) по препоръка на професорите излезе като съчинение в една историческа библиотека. Върху нея се появиха повече от тридесет немски, френски и английски благоприятни отзиви. Берлинските професори по история винаги препоръчваха на студентите в лекциите и в семинарите си тази работа на Ценов. Понеже въпросът, който разглеждаше Ценов, беше много важен, Грайфсвалдският университет реши да провери разглеждането му. Тази проверка извърши в 1905 г. Ханс Шмид, който потвърди всички изводи на Ценов и го цитира с почит почти на всяка страница. Книгата на Ценов, която на времето струваше 2 марки, сега се продава антикварно по 5 марки.[2]

3. Мненията на другите за работата на Ценов

В България Ценов се зае да разбере кои са българите. След като бе работил осем години по този въпрос, той веднъж отиде при своя професор в Берлин, който четеше обща история. Каза му, че работи върху тази тема, и го помоли да му даде съвети. Професорът го попитал колко години работи. Осем, отговорил Ценов. Поработете още десет години, пък тогава елате да приказваме, му казал професорът. През Световната война[3] Ценов написа на немски една малка българска история. Отишъл веднъж в Берлин при друг свой професор, който четял нова история, и му дал един екземпляр от книгата, като го помолил да си каже мнението. Професорът му отговорил: „Съжалявам, че не мога да направя това. За да си дам мнението по вашата работа, аз би трябвало да изучавам най-малко 20 години средна и стара история“.

Предвид на доброто мнение, което в Берлин имаха за Ценов, той по-късно получи мястото, което заемаше в Берлинския университет.

Когато излезе моята книга „Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven“, берлинското издателство я изпрати за отзив и до редакцията на списанието на Академията на науките. Професорът, редактор на списанието, ме повика и ми каза: „Какво да правя? Не намирам човек, който би могъл да рецензира Вашия труд. Всички са специалисти. Един е славист, друг е германист, един се занимава с нова, друг със стара история и пр. Няма никой обаче, който да се занимава със сложната материя, която вие разглеждате“. Казах му да я изпрати за рецензия до един славист с голямо име. След известно време редакцията получи писмо от този професор, в което той казва, че не се счита за компетентен да си даде мнението върху моя труд. Могъл обаче да каже само това, че Ценов разполага с много данни и е показал голяма научност.

Като ми съобщаваше това, редакторът ми направи следния комплимент: „Г-н Ценов, вие ще стоите по-високо от Айнщайн, защото той е решил един въпрос, който, между другото, не излезе такъв, какъвто се мислеше отначало, а Вие сте основали една цялостна система“.

В моите трудове съм изнесъл много факти, които разклащат становищата на доста учени, обаче безпристрастните третират моята личност с почит. От онези, които реферират върху книгата ми, която се разглежда от Мутафчиев, едни обръщат внимание на едно, други на друго. В Revue Germanique (Париж, 1936 г.) Ф. Пике, като излага съдържанието на моите работи, които му направили силно впечатление, свършва със следните думи:

„Ако историците, които са способни да проверят фактите, признаят тяхната вярност, ние ще трябва да изменим някои от нашите схващания върху произхода на германизма. Трябва да добавим, че тази книга изобилства с документи и че някои обяснения — да кажем християнизирането на готите и хуните — са много добре документирани и заслужават сериозно внимание“.

Д-р Виктор Лебецелтер в Mitteilungen der Anthropologischen Gesellschaft, Wien, 1936 г., свършва така: „В настоящия си том Ценов дава едно грижливо и интересно изложение на комплицираните исторически събития във втората половина на първото столетие, което запазва своята стойност, дори и тогава, когато човек не би бил съгласен с някои от неговите тези“.

В Zeitschrift für Geopolitik, Febr. 1936 г. се казва: „Д-р Ценов, който е от години лектор в Берлинския университет, има двойна заслуга. Той пак ни дава едно ново съчинение върху най-старата история на българите, което почти 50 години след старата история на Константин Иречек заема видно място. Той привежда небългарите до многото мъчнодостъпни латински, византийски и старославянски източници. Началата на югоизточните държави и църковната история са във всеки случай поставени от Ценов за нас в средна Европа в нова светлина“.

В Europäische Revue, кн. 4, 1936 г., рецензията свършва така: „Използваните от Ценов източници са изобщо мъчнодостъпни за средноевропееца, защото човек би трябвало да употреби цял живот да ги търси и да ги използва. Д-р Ценов заслужава одобрение тъкмо поради основателността и темперамента, с който той третира своята работа“.

Има още много подобни отзиви, в един от които се казва, че Ценов е оборил становището, че българите са късни пришълци. Във в. „Светоглас“ (юни, 1937 г., стр. 6) италианският професор и академик д-р Ан. Балдачи пише:

„Ценов е известен в Италия със своята балканологична ерудиция и е предизвикал в Германия със своя предшестващ труд истинска революция върху произхода на българите и на другите славяни на Балканите…

Тезата за тракоилирийския произход на българите е поддържана от Ценов с голяма полемична живост, понякога доста смела, почиваща винаги върху аргументи, които не могат да бъдат отречени, без една абсолютна компетентност, тъй като авторът, който е посветил целия си живот на това проучване, не допуска концесии…

Той установява в една пълна картина първите населявания, живота, езика на тракийците и илирийците, етническото влияние, което те са упражнили върху развитието на народите-завоеватели на Балканите, за да достигне до автохтонния[4] характер на българите, който е всестранно разгледан и ясно и точно изложен.“ След като разглежда моята книга, която се анализира от Мутафчиев, Балдачи свършва така:

„Целият този труд е разгледан с един критически хронологичен и убедителен метод. Той заслужава похвала.

Г-н Ценов показва, че е човек надарен с дълбока ерудиция и голя похват, човек, който е вложил всичката си любов и целия си устрем, винаги вдъхновен от едно убеждение, което, без съмнение, му дава право на възторг.“

4. Принципът на Ценов се приема

Когато Ценов през 1907 г. обнародва първата си работа, Иречек го иронизира. Когато през 1908 г. обнародва втората си работа, Иречек призна в своята Geschichte der Serben, 1910 г., принципа на Ценов, че българите са хуни. Дотогава Иречек отхвърляше този принцип и учеше, че българите са фини и чуди, които били дошли от Волга. Иречек бе последван от Златарски, Нидерле и Младенов. Като хуни българите не са дошли от Волга, защото праотечеството на хуните не се е намирало покрай Волга, а покрай Кавказките планини, поради което Златарски и неговите ученици поставиха Кроватова България покрай Кавказката планина, а не покрай Урал и Волга, както по-преди учеха Шафарик, Иречек и др. Най-големите противници на Ценов признаха впрочем, че българите не са дошли от Волга и че са хуни.

Ценов се упрекваше и упреква, защото посочваше и посочва данни, че онези, които основаха българската държава, не са били турци, а славяни. Понеже някои искаха да докажат по антропологически начин турцизма на българите, проф. Методий Попов се принуди да им отговори, че те не са прави. На едно събрание на повече от 400 естественици, той е чел лекция по расовите въпроси, за която в. „София“ от 17.1.1938 г. пише, че той е казал:

„Когато след три години Биологическият институт привърши започнатите отдавна изследвания, ще стане за всички ясно, че за турански произход на българите не може и дума да става. Кръвните изследвания, антропометричните измервания на няколко хиляди черепа показват, че българите принадлежат към славянската раса.“ Проф. М. Попов сложи край, пише вестникът, на спекулата с нашия расов произход, която вдъхновява различни международни авантюристи и ратници за политическа спекула у нас.

С това тезата на Ценов, че не е имало никакви туранци и че българите са членове на славянската раса, получава потвърждение и от гледна точка на биологията.

Методът на Ценов застави Иречек, Златарски, Младенов и други, да се откажат от тезата, че българите са дошли от Волга монголски фини, и да признаят, че „дошлите българи“ са хуни, които не са живели покрай Волга и Уралските планини, а покрай Кавказката планина. Тази теза се потвърждава, както виждаме, и от биолозите, които установяват, че българите са славяни. Какво влияние е оказала работата на Ценов и върху други научни кръгове, може да се види от следните факти:

Когато по време на войните българите помолиха Иречек да преиздаде своята българска история, той отказа да направи това, защото принципът, на който почиваше неговата история, сега е разклатен, за да не кажем оборен от Ценов. Вестник „Зора“ от 20.X.1937 г. пише, че Ст. Аргиров щял да обнародва поправките, нанесени от К. Иречек в един екземпляр от Брауновото руско издание на неговата история на българите, където Иречек сам отбелязва, че в неговата история имало неверни твърдения.

В едно издание от Германия върху езика и историята на източноевропейските народи бе оповестено, че наскоро ще излезе и „История на българите“ от В. Златарски. Обаче след излизането на труда на Ценов „Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven“ („Произходът на българите и праотечеството на славяните“) издателството се отказа да издаде оповестената „История на българите“ от В. Златарски, защото принципът, защитаван от Златарски, бе разклатен от Ценов.

Въпреки горните факти Ников казва в отзива си, че трудът на Ценов се отрича напълно от научната критика! Напълно се отрича! Нечувано отричане на истината.

Кой е онзи, който е отхвърлил данните на Ценов, че българите са хуни? Никой, защото и най-големите противници на Ценов приеха тези данни за верни.

Кой е онзи, който е отхвърлил данните на Ценов, че българите под името българи са живели преди Аспарух на юг от Дунав; че Мизия се е казвала България преди Аспарух; че Прокопиевите хуни са тракийци и пр.? Ников не е посочил тези автори, защото такива няма. Неговият отзив не е впрочем научен. Ников не си е бил поставил за цел да установи една истина, а да злепостави Ценов и да осуети истината.

5. Какво казват други за други български учени

Докато българите изпълняваха асистентски работи на някои чужди учени, като разпространяваха ученията им в България, те се провъзгласяваха от тези учени за най-умни и най-учени хора на света. Стъпваха ли обаче на самостоятелна нога, те веднага се хвърляха в ада. Докато Милетич викаше: има един Бог на небето и един учен човек на земята — това е В. Ягич; учителят на Милетич, Ягич, казваше, че Милетич е най-ученият славист. Докато Милетич следваше своя учител и учеше, че българи били предимно жителите между Дунав и Балкана и че под български език трябвало да се разбира предимно езикът на източните българи, той минаваше за най-добрия славист, който славянската раса била дала на света. Милетич не разбираше или пък не искаше да разбере, защото той иначе беше съобразителен човек, че диалектичните различия между източното и западното наречие на българския народ почиват, първо, на тракийска и, второ, на славянска основа, а не защото едните били турци, а другите не. Ако в Югозападна България се казва: я, млеко, вола (воло), а в Източна България на същото се казва: аз, мляко, волът, това се дължи на различия между славянски наречия, а не че последното било турцизъм. Доброжелателите на българите смотолевиха тази работа и казаха, че има разлика между българите на изток от Врачанския Балкан, в които текла турска кръв, и българите на запад от тоя Балкан, в жилите на които не текла турска кръв, защото едните казват „аз“, а другите „я“ и пр. Добре, но от този факт ясно се вижда, че на изток от Врачанския балкан, или в Долна Мизия, е живеело едно славянско племе, на запад друго, в Македония трето и пр. Понеже българската държава се основа от седем славянски племена, следва, че всички тези племена трябва да се считат за български племена, а не само племето в Долна Мизия, защото то е едно, а българската държава се основа от седем подобни чрез съюзяване.

Милетич не знаеше това, защото според него българската държава била основава само от племето, което живее между Дунав и Балкана; само това племе било представлявало чистите българи. Тази наука, която водеше българския народ към смърт, се оцени от онези, в чиято воденица той наливаше вода, и Милетич бе провъзгласен за най-учения човек в света. Когато обаче Милетич предприе нещо самостоятелно, той пропадна.

Той отиде в Букурещ да препише написаните на български стари дакорумънски грамоти, но направи това тъй лошо, че учени като Богдан и др. Му доказаха, че той не е подготвен за научна работа. Тези грамоти се издадоха по-късно от други учени, и то не българи.

И неговата работа за източнобългарските говори се обяви после за ненаучна. Милетич разбра това и престана да се занимава с наука.

Когато Б. Цонев остави разглеждането на българските говори и поиска да установи българските думи в румънския език, той силно бе разкритикуван от Сирку, че даже и приятелят му Младенов бе принуден да се присъедини в някои отношения към противниците му.

Когато Гаврил Кацаров напусна траките, които той не считаше за българи, и с това допълваше старите схващания и написа една студия, в която доказваше, че старите македонци не са били гърци, без обаче да ги счита за българи, защото българите според него били късно дошли монголски турци, той бе грубо нападнат от германския професор Белох, който счита македонците за гърци. Белох нарече Кацаров шовинист само защото бе посочил факти, от които се разбира, че старите македонци не са били гърци. Как ли другояче щеше Белох да нарече Кацаров, ако Кацаров би казал, подобно на Ценов, че тези не гърци са българи? Може би неприятният отзив на Белох повлия на Кацаров да не продължи написването на историята на старите македонци, която той бе започнал.

Същото е и с В. Златарски; но понеже неговите ученици го наричат „велик учен“, нека по-напред да обясним значението на титлата учен у нас.

6. Титлата учен

Моят баща в детството си намерил един грамотен човек във Видин, който го научил да пише. Този човек запознал баща ми с писмените и печатните букви, т.е. да пише и чете написани и напечатани думи. След това го запознал с цифрите и с четирите аритметични действия. Тези познания даваха възможност на баща ми да чете леки книжки, да пише писма и да си води сметки. Понеже тогава подобни познания между няколко хиляди души притежаваше обикновено само един, съжителите на баща ми му бяха прикачили титлата учен.

Обаче неговата слава се затъмни с времето от други. Титлата учен взе да се дава на онзи, който има хубав почерк и може да чете църковните книги. Който можеше да чете Св. писание и църковни книги, се мислеше, че е дошъл до върха на своята ученост. Но и тези учени трябваше да отстъпят с времето мястото си на други по-учени. Титлата учен започна да се дава на онзи, който можеше да чете написани на френски и друг някой чужд език книги. Когато след Освобождението се върнаха учили се в Германия млади българи, които знаеха немски, тогава се помисли, че българите са достигнали до най-високото стъпало на човешката ученост, и спряха тук. Те и до днес не могат да разберат, че знанието на чужди езици е само средство да се постигне ученост, а не и ученост. За да се съшият дрехи, трябват игли, конци, ножици и пр., обаче от това не означава, че всеки, който има възможност да си набави тези неща, може да ушие някому костюм.

7. Титлата учен на Златарски, Мутафчиев и др.

На Златарски обаче се даде титлата учен, защото той беше превел от гръцки език писма на Николай Мистика или защото знаел гръцки, а не защото бе разяснил някой спорен исторически въпрос. Преди той да бъде назначен за професор, Иречек написа един отзив за неговите работи в Archiv für slavische Philologie, като посочи тази и онази негова статийка, в която Златарски нищо ново не казваше, а повтаряше идеите на Иречек и други, и свърши прегледа си с думите, че В. Златарски заслужавал вниманието на учените, защото е брат на първия български археолог Георги Златарски (който бе близък приятел на Иречек).

От това излиза, че учен е онзи, който има учен или по-добре влиятелен роднина.

На Милюков направили силно впечатление хвалбите на българите, че назначили един човек за професор по българска история, защото знаел гръцки, та го разказваше на приятелите си като куриоз.

Своята ученост В. Златарски виждаше в защитата на досегашните мнения даже и тогава, когато признаваше тяхната фалшивост. Ценов според него няма право на ученост, защото се опирал на първоизвори, от които се вижда, че досегашните мнения са фалшиви. Това според науката на Златарски е непозволено. Учен е сега онзи, който защитава досегашните мнения, пък били те и фалшиви.

Михаил Драгоманов често повтаряше пред студентите си, че в България царували понятия за наука, каквито са царували в началото на средните векове.

Своята учена слава Златарски спечели с това, че можа да запази фалшивите мнения, че Тракия и Македония, не са български земи, а когато се опита сам да докаже нещо, той се спъна. Той веднъж обяви, че е намерил гроба на Патриарх Евтимий; това не излезе вярно. Преди да се направят разкопките при Абоба, той с целия си авторитет твърдеше, че там няма да се намерят български старини, и наричаше онези, които му оспорваха това мнение, неучени.

Фактите го опровергаха. Той стана професор, но не знаеше, че Дринов бе против мнението, че българите били късни пришълци, защото се споменават още в V в. покрай Дунав, та го слагаше в редицата на онези, които твърдят, че българите били дошли едва в 679 г. и пр. С една дума, провъзгласи ли се някой за учен, той може да приказва всичко.

Когато Мутафчиев дойде до съприкосновение с небългари, той разбра как се гледа на неговата ученост. Капитанов, за да го защити, привежда във в. „Мир“ от 11.XI.1937 г. мненията на румънците за него. К. Николеску бил казал: „Мутафчиев в своята книга изхожда от една предварително формирана идея и атакува Йорга не научно въз основа на документи, а злобно, тенденциозно и с неприлични изрази“.

По-нататък в същата статия пише какво бил казал Йорга за Мутафчиев, което читателят сам може да прочете, ако иска да разбере какво е мнението на чужденците за научната стойност на Мутафчиев.

Един ден аз имах случай да разговарям с един средноевропейски учен, който беше отпечатал в списанието си една студия на един български професор. Разговорът ни се отнасяше до научни въпроси. Като мислех, че той е съгласен с отпечатаната в списанието му студия на българския професор, аз споменах тази студия в нашия разговор. Обаче когато я споменах, той се сепна, като че ли го бях убол с игла, и извика с учудване: „Та това научна работа ли е? Аз ви считах за по-сериозен човек.“

Защо тогава я бе напечатал? Няма да разправям това, ще кажа само, че българите са големи учени само докато играят, както им се свири, направят ли нещо самостоятелно, отклонят ли се от механичното повтаряне на чужди идеи, те са нула.

Какво щяха да кажат чужденците за тези българи, ако те подобно на Ценов, бяха повдигнали въпроси, които разклащат основите на историците на европейските народи? Голяма чест е за България, ако въпреки всичко на Ценов се отдаде казаното внимание. Кои проблеми са решили господата Ников и Мутафчиев, за да имат право да говорят за наука? Те се гаврят не само с Ценов, но и с най-голямата издателска къща в Германия. Загатнах тези факти не от някакво злорадство, а за да посоча, че Ников и Мутафчиев не са казали истината, когато са писали, че Ценовите трудове били напълно отхвърлени от научната критика, от което се разбира, че техните пък били напълно приети от целия свят. Никой не обръща внимание на тях. Кои западноевропейски списания се занимаха с историите на В. Златарски? Тяхното излизане даже не се хроникира. Онзи, който е чел посочената статия във в. „Мир“, е видял как румънските учени се явиха на помощ на своя сънародник, а онзи, който е следил отзивите на българите за Ценов, е установил как българите се нахвърлиха като змии върху един свой съотечественик да го унищожат, защото е доказал една истина.

От онова, което ще изложа по-нататък, ще се види, че титлата учен в България се дава сега на онзи, който е майстор да унищожи друг българин, защото си е позволил да се занимава с наука.

8. Ников и Мутафчиев

След като Ников изтъкна, че писанията на Ценов се отричат напълно, думата се дава на Мутафчиев да докаже това.

Макар че всеки, който отвори моите книги, вижда, че те изобилстват с факти или свидетелства; че там няма мисъл, която да не почива на факти, Мутафчиев разгледал всички мои работи и не намерил нито един факт в тях! В своя отзив той повтаря отначало докрай: Ценов казал това, Ценов казал онова. Представя работата тъй, като че ли Ценов на шега, а не въз основа на документи разправя това и онова. Една очевидна неверност. И понеже в работата на Ценов нямало никакви факти, тя се характеризира като „фантастична“. С това Ников и Мутафчиев надминаха учителя си Златарски. Златарски каза, че Ценов се опира на първоизвори, от които се вижда, че досегашните мнения са фалшиви и фантастични, а Ников и Мутафчиев, понеже видяха, че с този аргумент те не унижават Ценов, а себе си, обръщат това наопаки и казват, че не техните, а Ценовите работи били фантастично изделие. Обаче кои са тези фантазии, те не посочват. Тук българската ученост се състои в изопачаване на истината.

Преди да разгледаме доказателствата на Мутафчиев, нека видим кои са професорите Ников и Мутафчиев. Веднъж ме видя в Берлин покойният професор А. Иширков. Понеже не бях чул дотогава името на проф. Ников, аз попитах Иширков кой е този Ников. „Професор в университета“ ми отговори той. „Как професор, бил ли е доцент по-напред и пр.?“, попитах аз. „Не е. Златарски го направи направо професор, защото бил роднина на един владика и произлизал от гръцка фамилия, та знаел от детинство гръцки“. Значи учен е онзи, който има вуйчо владика. Ников впрочем е бил назначен направо за професор по българска история за това, че произлизал от гръцка фамилия! Ние не знаем расовия произход на Никовата фамилия. Знаем само, че един банков чиновник ни разказваше за един близък роднина на Ников, брат на покойния митрополит Симеон и висш чиновник в БНБ, който смятал винаги на гръцки. Макар дългогодишен български чиновник, той не можал да усвои българския език, за да смята на него, а смятал винаги на гръцки, защото това му било по-лесно. От този факт се разбира какъв чист българин е бил чичото или вуйчото на Ников. За другия му чичо или вуйчо бихме могли да кажем много по-интересни работи, но тях оставяме за друг път. От кого бе научил чичото или вуйчото на Ников гръцки? Разбира се, от майка си и от баща си. Същото ще да е и с Ников. И тъй един произхождащ от гръцка или гърчееща се фамилия, ако нейните прадеди са били българи, се назначава да преподава българска история затова, защото матерният му език е гръцки. Дали биха назначили в Атина някого да чете гръцка история, защото матерният му език е български? Най-многото, което би могло да стане, е да се повери на грък гръцка, а на българин българска история, а не — обратното, както става у нас. Този знаещ от детинство гръцки и възпитан в гръцки дух професор си позволява в България да пише за Ценов, че работите му, в които се доказва, че Тракия и Македония, за които претендира Елада, са български земи, били напълно отхвърлени от критиката, само че не казва кой е и от какъв произход е този критик, който е направил това.

За г-н Мутафчиев едни ми казаха, че комунистите го наричали „другаря“, а други, че бил по-преди социалист. Какъв е той сега, сам знае. Работата е, че хората не го считаха за националист, а българската държава е национална държава; разклати ли се народността, разклаща се съществуването на държавата.

Биха ли назначили в съветска Русия един фашист или пък националист да чете в комунистическа Русия история на марксизма? Избрал ли би Светият синод някой евреин, протестант, католик и пр., за митрополит на православен народ само за това, че е учен теолог?

9. Отзивът на Мутафчиев

За Мутафчиев К. Николеску каза, че атакува Йорга не научно, въз основа на документи, а злобно и тенденциозно и с неприлични изрази. Да видим как същият този Мутафчиев атакува Ценов.

 

а) Старото християнство на българите.

Според Мутафчиев Ценов не бил привел нито един факт в своите работи.

На стр. 251 той пише:

Ценов пише, ако българите са стари тракоилирийци, те са и стари християни.

Тезата на Ценов, е българите са стари християни, не почива значи на факти, а на предположението, че са стари тракоилирийци.

Това не отговаря на истината, защото Ценов е казал това въз основа на факти. Тук ще споменем само някои от приведените факти.

1) Още Св. Йероним (IV в.) пише, че хуните покрай Дунав (които основаха българската държава) учили псалтира; били са значи християни и са имали свое писмо.

2) Созомен (V в.) пише, че живеещите покрай Дунав хуни обожавали владиката си Теотим. Били са значи християни.

3) Малала (VI в.) пише, че тези хуни, заедно с българите в Мизия и Тракия, се вдигнали около 515 г. под водителството на родения в Залдаба (Шумен) Виталиан за защита на православната вяра против император Анастасий, който преследвал илирийските владици. Хуните и българите са били значи в 515 г. православни християни. Тези хуни и българи принудиха император Юстиниан да създаде за илирийските българи отделна архиепископия със седалище в Охрид.

4) Цариградският събор в 869/870 г. е считал българите за стари християни и пр.

Мутафчиев изпуска всичко това и за да компрометира Ценов, му приписва измислицата, е той от само себе си разправял, че българите са стари християни.

 

б) Кирил и Улфила.

На стр. 250 Мутафчиев пише:

„По-рано Ценов мислеше, че славянският апостол св. Кирил бил «тъждествен» с Улфила (който е живял в IV в.). Сега изглежда, че той е променил своето мнение. На стр. 238 четем: «Този Кирил не е никой, освен Евсевий Кесарийски» (съвременник на Константин Велики IV в. сл.Хр.)“.

И тъй, „славянският“ апостол Кирил, който е живял в IX век, бил според Ценов „тъждествен“ с Улфила и Евсевий, които са живели в IV в. Какво мнение ще си състави читателят за Ценов, когато прочете тази измислица?

Работата обаче е съвсем друга. Според легендата за св. Димитър Солунски по времето на император Хераклий, или около 630 г., хуните или българите откъм Дунав, които, както се спомена по-горе, са били още в IV и V в. християни, поискали да превземат и Солун, защото го считали за град на своите бащи или град, който е бил населен от българи. Поради това войната, която българите водиха със солунчани, в легендата се нарича братска война или война между два съплеменни народа.

Българите искали да превземат Солун не само защото Солун е бил град на техните деди, но и защото те изповядвали православната вяра. Борили са се впрочем и за православната вяра, както и по времето на Анастасий, около 515 г., когато Солун пък не се е защитавал от византийската армия, а от солунския владика Йоан, който е бил грък. Войната, както виждаме, и сега е станала по религиозни мотиви. Не са се сражавали два народа, а две християнски секти. Войната била започната от всички български племена, но за да има единство, бил избран Кувер (Куврат) за главнокомандващ или император.

Тези станали около 630 г. събития са засегнати и в писаната на български Солунска легенда. Според нея (някой си) Кирил бил казал за себе си: „Беше жiтие мое въ Кападокий и ученiе мое въ дамасце“. Този Кирил бил чул в църквата на Александрийския патриарх глас Божий, който му казал да отиде при славянския народ, който се казва българи, и да му даде закон. Той минал през Кипър и Крит, дошъл в Солун и се явил на митрополит Йоан (който според легендата за св. Димитрий защитавал Солун от българите). В Солун значи около 630 г. са живели славяни, които се казвали българи. Йоан обаче го поругал и му казал да не отива при българите, защото те били човекоядци. Когато Кирил излязъл от митрополита, той чул, че се говори български. (В Солун около 630 г. се е говорил български, както се казва и в легендата.) Той им изнамерил 35 писмена и с това изтребил гръцкия език. (Водила се е значи борба против гръцкия език.) И когато митрополит Йоан изпратил да го повикат на обяд, той не можал да разбере говора на гърците. Като чули това, българите (извън Солун) дошли около Солун, а именно великият княз Десимир Моравски, Радивой, княз Преславски и всички други български князе и воювали три години за него. Взели го и го завели в гр. Равнь на р. Брегалница.

В Солунската легенда, както виждаме, е описано същото събитие, което се разглежда в писаната на гръцки легенда за св. Димитър. Само че тук е казано нещо повече. От нея по-ясно виждаме, че Тракия и Илирия са били по онова време населявани от българи, които са имали свои князе.

Когато се казва, че изнамерилият българското писмо е живеел в Кападокия, се е мислило за Улфила, който е изнамерил писмото за скитите, или българите покрай Дунав, защото неговият род произлиза от Кападокия.

Когато се казва, че този Кирил бил в Солун по времето на митрополит Йоан, се е мислило за нападението на Солун от Кувер или Кроват (около 630 г.), защото тогава е живял митрополит Йоан, както се вижда и от легендата за св. Димитър.

Когато се казва, че българите взели от Солун изнамерилия българското писмо и го завели на р. Брегалница, мислило се е за родения в IX век в Солун Константин Философ, защото за него се казва, че е действал на р. Брегалница.

Авторът на Солунската легенда е слушал разни предания за тези събития, събрал ги е в едно и ги е приписал на Кирил.

Това съм изразил аз, а не че славянският апостол Кирил бил тъждествен с Улфила. Кападокийския Кирил аз съм поставял във връзка с Улфила и Евсевий, от една страна, и със „славянския“ апостол Кирил, от друга; а не съм отъждествявал „славянския“ апостол Кирил с Улфила и Евсевий, както твърди Мутафчиев. Защо направих това? Защото българите, които дойдоха откъм Дунав да освободят Солун от гръцката църква, бяха християни и имаха и свое писмо (глаголицата), което им изнамери в IV в. Произхождащият от Кападокия Улфила с помощта на Евсевий Цезарийски, който също е действал тук и който, най-вероятно, е първичният автор на картата на св. Йероним, в която се казва: Мизия или България. Като се бореха за създадената от Евсевий и Улфила църква, те казваха, че се борят за църквата и писмото на онзи, който произлиза от Кападокия, т.е. за Улфиловата църква, само че този създател на българската църква и българското писмо тук е наречен Кирил. „Славянският“ апостол Кирил тук не се има предвид, защото тези събития станаха около 630 г., а „славянският“ апостол Кирил е живял в IX век, или 200 години по-късно.

От българската легенда, която допълва сведенията на написаната на гръцки легенда за св. Димитър се вижда, че българите са били християни и са имали свое писмо преди „славянския“ апостол Кирил. В легендата за св. Димитър се казва, че българите, които се състояха от разни племена, си избрали за общ водител Кувер, или Куврат, а в Солунската легенда се споменават отделните български князе, които са се били съюзили за превземането на Солун. Това били Десимир Моравски, който е бил велик княз, Радивой Преславски и др., от което се вижда, че цяла България по онова време е била разделена на княжества, които около 630 г. Избраха Кувер или Куврат за общ водител или император. Тогава (630 г.) българите владееха Мизия, Тракия, Македония и Дакия и не само че бяха християни, но имаха свое писмо преди „славянския“ апостол Кирил. Това се потвърждава и от Константин Порфирогенет, който пише:

„Когато сръбският княз, който избяга при император Хераклий (610–641 г.), умря, България се намираше под римска власт“.

До император Хераклий и Куврат, който бе отраснал в императорския двор в Цариград и бе близък приятел на Хераклий, България се е намирала значи още под римска власт. Нея я освободиха горните князе начело с Кувер или Куврат. Българската държава впрочем се основа още по времето на император Хераклий, след като българите отърсиха абарското и римското иго; тя не е била създадена от някаква си туранска ордица, и то само между Дунав и Стара планина, а е обемала и Горна Мизия и Македония.

Като съпоставих Солунската легенда с легендата за св. Димитър, Малкото житие на св. Климент и др., аз дойдох до заключението, че българите покрай Дунав са били стари християни, за които Улфила в IV в. Изнамерил писмена и преведе Св. писание. Това съм изразил аз, а не че Улфила и Кирил са едно и също лице.

За да се види, доколко онова, което се учи в българските училища, не е българска история, нека да обърнем внимание, че българските князе Десимир Моравски и Радивой Преславски и др., които са князували в днешна България в началото на седми век, не се споменават сега в историята на българите. Вместо това на българските деца се разправя за разни несъществували турански ханове. Понеже тези факти оборват досегашните фалшиви мнения, Мутафчиев, за да осуети истината, счел за нужно да каже, че Ценов отъждествявал Кирил с Улфила.

10. Турците са славяни!

По-нататък на стр. 252 Мутафчиев пише, че Ценов бил писал: „Турците говорят славянски и поради това били славянски народ“.

Какво ще си помисли човек за Ценов, когато чете тази очевидна безсмислица?

Работата обаче е друга. Ценов не е разглеждал в случая някакви си азиатски турци, а съседните на франките тауриски, които живееха в Норикум, земята, от която извира р. Драва, на която днешните й поселници се казват словенци. Мела (I в. Сл. Хр.) нарича тауриските туркае, а Агатия (VI в.) турки, които според Константин Порфирогенет наричали своя военачалник воевода, говорили са значи славянски, както и днес словените говорят този език.

Гръцката и латинската дума таурус значи бик, говедо; а словенската дума турица значи крава. За норишките тауриски или турки каза Ценов, че са говорили славянски и са били славяни, а не за азиатските турци, както казва Мутафчиев. Думата турци не е употребявана от Ценов. Тези турки Теофилакт Симоката означава като истински абари, за разлика от панонските или крайдунавските абари. Абарите нахлуха в началото на втората половина на VI в. от Горна Панония в Източната римска империя, завзеха Сирмиум, след това покориха хуните или славяните и българите и стигнаха до Цариград. Кувер или Куврат ги изгони от Тракия и Илирия към Горна Панония и основа българската държава в Дакия, Тракия и Илирия.

Мутафчиев не споменава тези събития и за да защити тезата на В. Златарски, че Куврат е живял в Азия и че той бил изгонил турките или абарите от Туркестан към Китай, а не тауриските или словените от Илирия към Горна Панония, както и за да осмее Ценов, преиначава думата таурики и турки на турци, която Ценов не е споменавал, и пише, че Ценов наричал турците (азиатски) славяни! Това е науката на Мутафчиев. От казаното може да се види на какви софизми почива теорията, че българите били от турски произход и че били дошли от Азия[5].

Както и да е, той си е послужил в случая със софизми, за да злепостави Ценов.

11. Имената: Скити и Кроват

На стр. 250 Мутафчиев пише: Ценов изважда името скити от българския глагол скитам, за да я изкара славянска дума. Не Ценов, а Страбон (I, 1, 6), казва, че скит значи номад и пише: скит или номад, а номад значи на български скитник, дума, която произлиза от българския глагол скитам се, което е необоримо доказателство, че скитите са били български славяни. Затова старите писатели пишат: българите в старо време се казваха скити. Мутафчиев пише: „Ценов обръща името Куврат на Кроват“. Ценов не обръща, а сочи, че Теофан пише „Кроват“. Името Куврат се въведе в нашата история от Иречек и Шафарик, които не бяха проучвали Теофан, който пише само Кроват, и се основаваха на по-младия от Теофан патриарх Никифор, който пише Куврат.

Понеже от името на Кроват се вижда, че има сходство между българите и кроватите (хърватите) и че името Кроват е славянска дума, защото такова име носят и славянските кровати, Мутафчиев, за да оспори това, каза най-напред, че името Кроват не е съществувало, а че Ценов го е създал, и след това продължи: Ценов нарича хърватите кровати. Името кровати е измислено значи от Ценов. Не Ценов, а Константин Порфирогенет, най-старият писател на историята на хърватите, е наричал днешните хървати кровати, както и всички други стари писатели. Щом софизмите не помагат, ще се отричат фактите.

Този метод се продължава и по-нататък, но оборват ли тези софизми тезата на Ценов, че българите са обитавали Тракия и Илирия преди Аспарух? Сега нека се спрем на един факт, който има голямо значение.

12. Дунавските хуни и българи

Новото, което още моята първа работа донесе за онези, които се занимават с българска история, беше, че аз посочих, че българите са хуни. Както сме изложили в нашата книга „Кроватова България и покръстването на българите“, Младенов и Златарски ме направиха на пух и прах, защото бях счел българите за хуни.

В следващата, 1908 г. Аз написах друга работа, в която сравних разказите на Малала (VI в.) и Теофан (+ 817 г.) за делата на българите и хуните в Мизия и Тракия в 531 г., от което ясно се видя, че Теофан буквално е преписал Малала, с тази разлика само, че там, където Малала пише хуни, Теофан пише българи. Това се видя и когато се сравни Прокопий (VI в.) с Йордан (VI в.). Там, където Прокопий пишеше хуни, Йордан пише българи. А понеже Теофан е източникът, от който черпим сведения за основаването на българската държава, следва, че неговите българи не са нищо друго, освен хуните на Малала и Прокопий.

Това обстоятелство накара Иречек да признае, че българите са хуни. Същото направиха и Нидерле, Златарски и Младенов. Понеже двата воюващи лагера признаха, че българите са хуни, не оставаше нищо друго, освен хунската история да се счита за българска история. Хуните се споменават още от Птоломей (II в.) в Дакия. Атиловата държава, която на запад опираше до германците, трябваше да се счита за българска държава, и то не само по логически, но и по фактически съображения, защото най-младият Атилов син Ирник се споменава в списъка на българските князе като български княз. Приск разказва, че когато бил на обяд при Атила, Ирник бил още дете. Атила много го обичал, той бил любимият му син, и затова го държал все около себе си. Гадатели били предсказали на Атила, че само Ирник ще продължи рода му. Понеже този продължител на Атиловия род е бил български княз, следва, че българската държава е основана от Атиловия род. Тъй като според списъка на българските князе Ирник произлизал от рода Дуло, от който произлиза и Есперих или Аспарик (Аспарух), както и други български князе, явно се вижда, че Атиловият род е основал българската държава. И тук ние нямаме работа само с логически извод, а с факти, защото Атиловите хуни след края на V в. започнаха да се наричат българи. Дотогава онези, които граничеха с Панония, се казваха хуни, след това започнаха да се казват българи. Когато през 488 г. Теодорих Теодомиров дойде в Панония, той удари тук върху българи, а трябваше да удари върху хуни, защото дотогава тези панонски жители се казваха хуни. Българите трябваше да се разбият в 504/505 г., за да завземе Теодорих Симриум, столицата на Долна Панония. Когато лангобардите по времето на император Юстиниан (около 560 г.) дойдоха в Панония, те удариха тук върху българи. Когато заминаха за Италия, те отведоха със себе си и българи. В 598 г. Византийците трябваше да разбият българите, за да завземат Белград. Във Фредегаровата хроника се казва, че през 631/632 г. (т.е. преди Аспарух) в държавата на абарите в Панония за престолонаследието се скарали един българин и един абарин; съседните с абарите в Горна Панония хуни са наречени сега българи. Крум разби абарите, тъй че границите на българската държава опряха до онези на франкската държава. Българите граничеха с франките и по времето на Омуртаг, Борис и пр. Атиловите хуни се нарекоха впрочем българи. Затова историята на тези хуни е българска история; тяхната държава трябва да се счита за българска държава. Каква е тази българска наука, която казва, че българската държава е основана от хуни, но не казва, че историята на хуните е българска история?

Който е признал, че българите са хуни, той е признал, че и Долна Панония, Дакия и Горна Мизия, отечеството на хуните, са били български земи, което се доказва и от имената Пеща, Черна и др., които са български думи.

Това е следствието от признанието, че българите са хуни. Този преврат предизвика Ценов с доказателството си, че българите са хуни. Златарски призна, че българите са хуни, но несъзнателно, както всички правят, когато механично приемат чужди мисли. Когато той разбра, че от доказателството, че българите са хуни, следва, че българите са били голям народ, който от старо време е населявал Долна Панония, Дакия до Днепър и Горна Мизия, което опровергава неговата теза, че са били малка късно дошла ордица, завладяла само земята между Дунав и Балкана; тогава, за да защити тезата си, че българи са само жителите между Дунав и Балкана, той и неговите ученици го удариха на отричане. Те започнаха да отричат не само историята, но и себе си.

Българската държава е основана от хуна Аспарух, казват те, но хуните до Аспарух били живели някъде в Азия и били доведени до Дунав едва от Аспарух! А доказателството за това?

Не е имало значи хуни край Дунав преди Аспарух! Атиловата държава не се е намирала край Дунав! Кроват не е отраснал в Цариград; не е действал в Дакия, Тракия и Илирия! За хуни преди Аспарух в Дакия, Панония и Мизия говорили само шовинисти! Просто невероятно, че хора, които се числят към интелигентната класа, си позволяват да отричат исторически истини само от инат.

13. Прокопиевият Кавказ и Прокопиевите хуни

Хуните били живели в Азия, защото Прокопий пише, че са живели покрай Кавказката планина. Там се била намирала и Кроватовата държава. Кроватовите хуни били изпъдени от турците от Туркестан (а не от турките или тауриките от Панония) и се били спрели край Кавказката планина. Оттук хуногундурът Аспарух, третият Кроватов син, бил избягал на едно от островчетата в устието на Дунав и оттам покорил в Долна Мизия славяни и основал българска държава. Тъй Златарски и неговите ученици разправят, че събитията, които са станали в Панония, били станали в Азия! Тауриските, или турките (стар норишки народ), които покориха или пък се съюзиха срещу Византия с хуните или българите в Долна Панония, Дакия и Мизия, чак до Черно море, били направили това в Туркестан, в Азия! Оттам бил избягал от абари и козари хуногундурът Аспарух с една ордица в Мизия, за да основе българска държава! А че абарите тогава са живели в Панония, че Мизия, където бил пристигнал този „туранец“ в 679 г., още от четвърти век се е казвала България, това Златарски, Ников и Мутафчиев премълчават. Всичко това добре, само че Прокопиевият Кавказ, по който са живели хуните в едно правреме, не се е намирал в Азия, а в Тракия и Илирия. Прокопий пише за това:

„От подножията на Кавказката планина едни са обърнати към север и запад и се простират през земята на илирийците и тракийците, други са обърнати към изток и юг и стигат до проходите, в които живеят хуните, и водят към земята на персите и ромеите (гърците), от които единият се казва Тцур (Чорлу)“. (Procop. Bg. IV, 3, 3).

Кавказката планина, покрай която са живели хуните, се е намирала в земята на илирийците и тракийците; била е значи тракоилирийска планина. Живеещите покрай тази планина хуни са впрочем според Прокопий тракийци, а не азиатци. С това пада единственият коз, че хуните били късно дошли азиатци.

Че Прокопий е наричал старите тракийци хуни, се вижда и от факта, че той казва, че кимериите, които живееха в Тракия до Босфора, се казвали по негово време хуни.

14. Източниците на Прокопий. Теофановите българи

Прокопий не е единственият, който казва, че Кавказката планина е тракоилирийска планина. Това са казали преди него други много по-стари писатели, например Страбон. Според Аполодор измъчваната от стършела крава Йо побягнала (в едно правреме) от крайбрежието на Йонийско море през Илирия за Хемус (Стара планина), завила оттам към югоизток, преминала през земята на скитите и кимериите, а след това през Тракийския провлак — в Азия, който поради това преминаване се нарекъл Бос-пор (волски път или волски бърф).

Есхил пък, който е по-стар от Херодот, пише, че Прометей бил казал на Йо да мине по Кавказката планина, от която извира р. Хибриста (Ибър, Марица, защото Марица се нарича и днес в началото си Ибър), и да се отправи за Кимерийския нос (днес Галата, част от Цариград). Него като напусне, да мине през Меотидския канал за Азия. Нейният път (през провлака) щял после да се нарича Бос-пор.

Есхил е означил като Кавказка планина Рила, защото от нея извира Ибър. Между Рила и Азия се е намирал провлакът, през който Йо преминала от Европа в Азия. Днешната Кавказка планина не е била преминала Йо, за да отиде в Азия, защото тя се намира в Азия и защото Босфорът се намира на изток от Рила, а не на изток от днешната Кавказка планина. Освен това пътят от Йонийско море за Босфора и Азия не минава през днешния Кавказ, който е в Азия. Есхиловите кимерии са живели впрочем между Рила и Босфора. Планинската верига в Илирия и Тракия, която свършва с Рила планина, е нарекъл Прокопий Кавказка планина, като е казвал, че тази планина се е простирала през Илирия и Тракия. Есхиловите кимерии, които живееха югоизточно от тази Кавказка планина, Прокопий е нарекъл хуни. На едно място той пише:

„В старо време хуните се наричаха кимерии“ (Bg. IV, 5). А на друго място (Bg. IV, 4, 7–9):

„Онези, които в старо време се казваха кимерии, сега се казват утигури (уногури или уногундури, които основаха българската държава), на север от които живееха антите“. Понеже антите (славянски народ) живееха на север от Дунав, утигурите са живели на юг от Дунав или най-малко покрай Дунав. От двата факта: че праотечеството на хуните се е намирало покрай тракоилирийския Кавказ и че хуните са кимерии, стар тракийски народ, явно се вижда, че Прокопиевите хуни са стари тракоилирийци. Че Прокопий и неговите съвременници: Йордан, Созомен и др., са наричали Есхиловите и Херодотовите кимерии хуни, се вижда и от следното:

Според Есхил Йо минала от земята на скитите в земята на кимериите и оттам през Босфора в Азия.

Херодот пък пише, че скитническите скити, нападнали кимериите и оттам преминали в Азия. Прокопий и другите предават същата история, само че са разместили имената. Вместо: скитите нападнали кимериите, те казват, че кимериите или хуните, водени от Йо, преминали през Меотис и нападнали скитите или готите. (Sozom., Histor. Eccl. VI, 37; Procop. Bg. IV, 5, 4–11).

Меотис, покрай която са живели кимериите или хуните и готите, се е намирала според Прокопий там, където морето от Византия нататък е текло във вид на река, т.е. до Босфора. Теофан пък, който нарича Малаловите и Прокопиевите кимерии-хуни българи, означава праселищата на кимериите-хуните като Стара България. Той пише, че откъм Меотис, на края на Черно море, т.е. при Византия, морето текло във вид на река през земята на Босфора и Кимерия.

Там се е намирала Стара България, пише Теофан. Стара България се е намирала впрочем на края на Черно море до Босфора, т.е., където живееха кимериите според Херодот, Прокопий и др. Теофановите българи са стари тракийци. Също такива са българите и според Йордан. Той на едно място пише, че хунугурите, които основаха модерната българска държава, най-напред, преди Троянската война, са живели покрай Меотидското блато (покрай което живееха кимериите), след това в Мизия, Тракия и Дакия; по-късно (в историческо време) се споменават в Скития покрай Понтийско (Черно) море.

Хунугурите, които основаха българската държава и които Йордан на друго място означава като българско племе, са стар тракийски народ, който в историческо време е живял на север от Дунав.

А като българи Йордан означава живеещите на юг от Дунав Прокопиеви хуни (виж „Кроватова България и покръстването на българите“, гл. II и III). Поради това Равенският козмограф пише, че Йордан е казал, че в Долна Мизия, Тракия и Македония живеят само българи. Понеже Теофан и Никифор пишат, че Кроват бил основал българската държава, като е съединил хуногундурите с българите, излиза, че в случая са били съединени дакийците с тракоилирийците.

Понеже, както споменахме, за българи се счита в историята онзи народ, който Теофан е означил като такъв, тогава, проследим ли изворите на Теофан, ние виждаме, че той е означавал като българи хуните на Прокопий и Малала и българите на Йордан. Тези пък са означавали като хуни и готи кимериите и скитите на Есхил и Херодот. Така идваме до началото, че българите са стари тракоилирийци. Затова Йероним писа: Мизия, или България.

15. Обективността на проф. П. Мутафчиев

Тъй като основата на този въпрос се намира в свидетелството на Прокопий, че Кавказката планина, на югоизток от която са живели хуните, се е намирала в Тракия и Илирия, проф. Мутафчиев, за да осуети истината, решил да изопачи това свидетелство.

Макар че аз съм предал Прокопиевото свидетелство и на гръцки, Мутафчиев на стр. 153 го предава тъй: „Кавказ, на север от който Прокопий поставя обиталищата на хуните, според Ценов не е сегашната планина между Каспийско и Черно море, но се е «простирал през Илирия и Тракия». (Сравни с цитата на Прокопий, Bg. IV, 3, 3, по-горе — б.а.). Значи, според Прокопий хуните са живели между Каспийско и Черно море на север от Кавказката планина, а Ценов от само себе си пише, че Кавказката планина се простирала през Илирия и Тракия, югоизточно от която били живели хуните“.

Очевидно изопачаване на факта, за да се защити тезата, че до Аспарух хуните са живеели между Каспийско и Черно море, на север от Кавказката планина, когато Прокопий казва, че Кавказката планина се е простирала през Илирия и Тракия и че хуните са живели югоизточно от тази тракоилирийска планина и южно от славянските анти, които живееха на север от Дунав. Понеже с това се оборва тезата на Златарски и Мутафчиев, че хуните са късно дошъл азиатски народ, Мутафчиев благоволил да изопачи Прокопиевото свидетелство по посочения начин. Пак със същата цел Мутафчиев изопачи истината, че турките, които живееха в Горна Панония, били азиатски турци.

Скача скачко да скача. Когато децата играят на кукумиш, те си затварят очите и си мислят, че понеже не виждат хората, и хората не ги виждат. Това е направил и Мутафчиев. Като не е могъл да обори горния факт, решил е да го изопачи, без да е помислил, че това изопачаване всеки може да го види. С това той доказа, че тезата, че Кубратовата държава се е намирала в Азия и че хуните, които са образували българската държава, са били доведени едва от Аспарух в 679 г., не почива на науката. Опрян на тази фалшивост, той обижда и злепоставя Ценов по следния начин:

„Всички тези отделни[6] примери, пише той, ни дават само твърде недостатъчна представа за това, което Ценов е забъркал[7] в своята история. Някога (и той смята за необходимо сам да съобщи това на своите читатели в Abstammung der Bulgaren. S. 48) Иречек бе го нарекъл «studierten Querkopf»[8].

След този негов труд излишно е да се пита дали тази характеристика важи и днес. Както изглежда, Ценов работи с убеждението, че със своята превратна наука служи на своя народ. Нему му липсва способността да разбере колко лоша е тази услуга.“

Добре, но опровергават ли тези обиди фактите, че Прокопиевите хуни са стари тракоилирийци; че Прокопиевият Кавказ е тракоилирийска планина; че хуните са стари християни; че българите са населявали под името българи Тракия и Илирия преди Аспарух и преди мнимото нахлуване на славяните, и пр., и пр.? Не! Мутафчиев доказва с това, че е способен да обижда и злепоставя хората, които заслужават похвала, но че не е способен да защити становището, на което стои. Той в 1936 г., когато писа горния отзив, бе рецензент за работите на Ценов, който се бе кандидатирал да заеме катедрата на В. Златарски. Нему е било поверено да изложи обективно съдържанието на един труд. Той не е направил това, а с разни измислици е злепоставил кандидата и с това го е лишил от правото, което му е принадлежало.

Бележки

[1] Querkopf (нем.) — инат, твърдоглавец; чудак. — Б.р.

[2] Говори се за периода на 30-те години. — Б.р.

[3] Първата световна война. — Б.р.

[4] Автохтони (гр.) — коренни жители на дадена страна или място. — Б.р.

[5] Тъкмо когато пишех тези редове, дойде при мене един кадет от Военното училище. Питам го: „Учите ли българска история?“ „Да, нашият учител по българска история е много добър учител“. „Какви са българите според вашия учител?“ „Българите са турански народ, сходни с аварите“. Учителят като човек може да е много добър, само че не е обективен. Тук нека споменем и следното: Ценов изтъкна най-напред, че българите са сродни с аварите, поради което Златарски оспори неговата научност. В своята „Оценка за съчинението за хабилитация на д-р Ганчо Ценов“, стр. 3, Златарски, за да докаже ненаучността на Ценов, посочи, че последният твърдял: „Българите не са нищо друго, освен стари дунавски келтоскити, у които продължава историята на готи, хуни, авари“ (стр. 3). Това сродство Златарски счете за очевидна неистина. След това той прие, че българите са сродни с абарите или турките, но, за да защити тезата си, че българите са азиатски туранци, каза, че тези събития били станали в Азия, което, както посочихме, не е вярно. Добрият учител на моя кадет, вместо да обясни на учениците си, че сродствата на българите с абарите и норишките турки бяха посочени най-напред от Ценов, което се прие и от Златарски, той разправял, че българите били сродни с абарите и туранците, или че българите не били крайдунавски жители, а азиатски туранци. — Б.а.

[6] Изопачени от Мутафчиев. — Б.а.

[7] А не за способността на Мутафчиев да изопачава. — Б.а.

[8] Иречек не бе го нарекъл тъй, защото той прие тезата му, че българите са хуни. Ценов притежава любезни писма от Иречек. Иречек само е разказвал на своя приятел Ягич, а не публично, онова, което е чул от българите. Тъй че този епитет има български произход. Мутафчиев и тук не казва истината. — Б.а.